Рожденият ти ден е. Някой ти подарява портфейл от телешка кожа. Как ще реагираш?

Гледаш телевизия. Внезапно осъзнаваш, че по ръката ти лази оса. Какво ще направиш?

Четеш списание. Попадаш на страница с голо момиче или момче. Показваш я на съпруга или съпругата си. Той или тя толкова я харесва, че я закача на стената в спалнята ви. Как ще постъпиш?

Всъщност отговорите тук нямат чак такова значение. Но ако въпросите ти звучат непознато, не бързай да гледаш новия научнофантастичен трилър с Райън Гослинг и Харисън Форд. Преди да се втурнеш към киното, отбележи в календара да гледаш и една от култовите класики на Ридли Скот – Блейд Рънър (1982), която ще има специална прожекция на Киномания (16-30 ноември), в режисьорскат версия – Blade Runner: The Final Cut.

Не ме разбирай погрешно. Новият Блейд Рънър 2049, създаден от канадския магьосник Денѝ Вилньов, е чудесен филм сам по себе си и е поредното доказателство, че режисьорът на Затворници, Сикарио и Първи контакт е един от най-талантливите автори в съвременното кино.

Обаче точно както репликантите, напълно идентичните с хората роботи, еволюират под влиянието на всичко, което виждат и прибавят към имплантираните си спомени, така и преживяването на Блейд Рънър 2049 добива още по-голяма дълбочина, ако преди това си напълнил очите си с визуалния еликсир от 1982 година.

Гледаш филма на Скот, а после този на Вилньов – просто е, нали? В действителност – не. Блейд Рънър (1982) е от филмите с бурна съдба след първоначалния показ. От 35 години насам поне седем различни версии бродят из кината, телевизиите и магазините за филми, подобно на седем различни репликанти, отчаяно вкопчени във вярата за своята уникална идентичност.

От тези седем версии може би три са наистина популярните и лесни за откриване, а от тях една е перфектният партньор за Блейд Рънър 2049. Но другите две също заслужават внимание, така че тук е времето и мястото да се запознаеш набързо и с всички тях.

 

Еволюция на Блейд Рънър в 3 версии:

 

Версия 1.0: Американската киноверсия (The US Theatrical Cut)

Версията, в която филмът е вървял по щатските кина при дебюта си през вече далечната 1982 година. Първите зрители на Блейд Рънър са имали (не)удоволствието да слушат задкадровия глас на главния герой Рик Декард (Харисън Форд), който да им обяснява какво, къде, кога, как и защо.

 

В защита на тази техника, така любима на белите якички във филмовите студия, трябва да се отбележи, че гласът зад кадър е често използван в жанра филм ноар, който Блейд Рънър пробужда за нов живот. Репликите в случая обаче са по-скоро изчетени, отколкото изиграни от Форд.

 

Към завършека на филма пък е прикрепен обиден за интелигентната аудитория хепиенд, в който впрочем са употребени кадри, заснети за нуждите на Сиянието (1980). Затова ако се чудиш накъде пътуват Декард и неговата дама-репликант Рейчъл (Шон Йънг), вече ще знаеш – тръгнали са за хотела на ужасите Overlook. Или поне така изглежда.

 

Версия 2.0: Режисьорската версия (The Director’s Cut)

Една от малкото режисьорски версии, ако не и единствената, която не е одобрена от самия режисьор. Въпреки че е монтирана по бележките на Ридли Скот, той не се намесва достатъчно активно в процеса на монтажа и в крайна сметка не е доволен от резултата.

 

Но това не означава, че в режисьорската версия няма значителни подобрения спрямо киноверсията. Премахнат е задкадровият глас, премахнат е и хепиендът, а към филма е добавена сцена, в която Декард сънува препускащ в гората еднорог.

 

Този сън може да се тълкува като елегантна препратка към първоизточника на Блейд Рънър – книгата Сънуват ли андроидите електрически овце? на Филип К. Дик. Също така, сънят в комбинация с други детайли от филма дава и повод за спекулации дали Декард всъщност не е репликант. Въпрос, който както повечето въпроси в изкуството, е много по-ценен, ако бъде оставен отворен.

 

Версия 3.0: Финалната версия (The Final Cut)

Ридли Скот най-сетне има тотален контрол върху филма си и на финала представя пред публиката истинска кинопоезия. Монтиран по този начин, Блейд Рънър напълно разгръща потенциала си да бъде много повече от обикновена детективска история, ситуирана в бъдещето. Сюжетът е максимално изгладен и минималистично-праволинеен, за да даде пространство на цял космос от философски теми относно идентичността, паметта, човешката същност и възможностите на изкуствения интелект.

Неземната музика на Вангелис пък се плъзга по сенките и светлините на Лос Анджелис от 2019 година (тогава далечно бъдеще), лети в небето и слиза сред тълпите от хора, придружена и напътствана от камерата на Скот и оператора Джордан Кроненует. И макар че Харисън Форд и Шон Йънг правят едни от най-добрите роли в кариерите си, екранът принадлежи на монументалния Рутгер Хауер, чието актьорско изпълнение във филма категорично се нарежда сред най-добрите в историята на киното.

Накратко, Блейд Рънър във финалната си версия е шедьовър на седмото изкуство, който е препоръчително да гледаш.

Класиката на режисьора Ридли Скот е с участието на Харисън Форд като ловеца на андроиди Рик Декард. Шедьовърът е базиран на нашумелия роман на Филип Дик Сънуват ли андроидите електроовце? Филм, от който е в началото на киберпънка. Кино, което задава големите въпроси за границата между човека и неговите реплики.

А ако си се насочил към салона заради продължението му, може да се каже, че не е просто препоръчително, а направо задължително.

 

Версия 3.1: Блейд Рънър 2049

 

Също като предшественика си, Блейд Рънър 2049 е провал във финансово отношение, поне до момента. И също като предшественика си, близо тричасовият филм на Денѝ Вилньов е огромно кинопостижение, аплодирано почти единодушно от критиката. Причината и за двете прилики сякаш е една и съща: респектът към творбата на Скот, дълбокото разбиране на класическия Блейд Рънър, проявено от екипа зад новия.

 

Вилньов, пренебрегваният от Американската филмова академия велик оператор Роджър Дийкинс, музикалният маестро Ханс Цимер – и тримата дават най-доброто от себе си, но не за да се надцакват с шедьовъра от 1982 година, а за да му отдадат почит, да надградят идеите, заложени в него, и да произведат съвършеното му допълнение.

 

Макар че в много аспекти е високотехнологичен репликант на първия филм, Блейд Рънър 2049 има своите уникални черти. Сюжетът например е пълен със завои, които от една страна внасят по-голяма динамика, обаче от друга вредят на съзерцателния елемент, сериозно застъпен в по-ранната продукция.

 

Именно за да намали този ефект, Вилньов е принуден да удължи филма си, като дори може да се спори дали не е трябвало да бъде още по-смел при удължаването. Още половин час отгоре би прибавил опции за по-задълбочено обрисуване на второстепенните за Блейд Рънър 2049 герои и сюжетни линии, но пък би бил и предпоставка за още по-унищожителен финансов провал.

 

Интригата във филма, която се върти около издирването на детето, родено от любовта на Декард и репликанта Рейчъл, позволява темите от произведението на Скот не само да бъдат отново поставени, но и да бъдат доразгърнати. И то до такава степен, че Блейд Рънър 2049 действа даже и като своеобразен автокоментар.

 

Точно както човек не се ражда – човек се става чрез постъпки, чрез натрупване на собствен житейски опит и картини в паметта, видени със собствените очи, точно така и филмът на Вилньов, колкото и стойностен да е, няма как да заслужи етикета „венец на изкуството“ още с появата си на екран.

Героите в Блейд Рънър 2049 също са изградени като мотиви по основната тема за динамичната човешка идентичност. Например полицай К. Д. 6.3-7 (буквите като че ли „намигват“ към името на Филип К. Дик) постепенно се преименува и превръща в Джо и трансформацията, която по същество представлява преход от „роботско“ към „човешко“, е способно пресъздадена от Райън Гослинг.

 

Въпреки това актьорските изпълнения в новия Блейд Рънър сякаш са сред сравнително по-слабите звена на филма, особено когато базата за сравнение са Рутгер Хауер и Дарил Хана. Макензи Дейвис, която е позната от телевизионните проекти Halt and Catch Fire и Black Mirror, напомня с ролята си за Прис – „робомодела за удоволствия“, изигран от Хана, но с изключение на една наистина впечатляваща секс сцена, определено не изпъква.

Режисурата на Вилньов обаче е достатъчно ловка и майсторска, за да преодолее неравностите по пътя към повече от успешния в артистично отношение финален продукт. Между другото, следващият проект на канадеца е нова адаптация на Дюн. И ако се съди по работата му върху Блейд Рънър, почитателите на научнофантастичния роман на Франк Хърбърт могат да бъдат напълно спокойни.

А дали ще има ново завръщане към историята за хората и репликантите? Времето и финансовите резултати ще покажат. Дотогава има още много други въпроси, зададени от великолепните филми на Скот и Вилньов, над които си струва да се разсъждава, колкото и неуловими да са отговорите.