Тя се задаваше по пътя, а в далечината имаше стара лада, та си помислих – какъв, кадър, какво клише. Тя — с червена забрадка, бастун; ладата — с олющена сива боя, на тухли, както си му е реда.

Не я попитах за изборите, даже и не ми се снимаше, пък и тя не поиска. Каза, че децата са “по София”, тук вече няма какво да дирят. Преди да я срещна видях и училището на селото, и магазините. В селото имало доста магазини, отворени след опожаряването през 1913 година. Основното училище “Христо Ботев” също бе внушително, реновирано. В годините след опожаряването, да кажем в 30-те на миналия век, в школото учили само петнадесет ученика, обучавани от учителя Димитър Димитров, дохождащ от съседното село Хърсово; той бил и директор на училището. През 50-те години в училището вече учили много деца от прилежащите шестнадесет села, имало и ученически стол. Днес учат около стотина.

Фотография: Константин Вълков

Казвам й, че съм тръгнал без цел и посока, ей така – да поснимам, ама хора не ми се снимат днес. Снимам си. Тя ме предупреждава да не я снимам. “Ще ме познаят,” казва ми.
“Ще ме познаят.”

После ми казва, че ако продължа още нагоре по пътя, след село Катунци, където си говорим, ще стигна до нейното село, родното й село. “1972-а построихме къща там, от Пирин съм.”

“Натам ли е,” питам аз, сочейки по пътя.

“Нагоре, на половин час.”

После тя си тръгна, за миг помислих да я снимам в гръб, беше точно до сивата лада, тя не се обръщаше, ходеше бавно, но чевръсто. И аз не я снимах. И ладата не снимах.

“Ще ме познаят,” беше казала тя. “Ще ме познаят.”

После пак се замислих за изборите — не я питах дали ще гласува. Нямаше значение, всъщност.

Фотография: Константин Вълков

До училището имаше ъглово заведение, постлано с евтин зелен мокет – от онзи, имитиращ трева, позахабен. Зеленият мокет покриваше тротоара. Бяха започнали да се събират мъже, повечето прави, нещо си говореха и сигурно пресъздаваха някаква нова версия на онзи разказ на Вазов:

“— Аз никога досега не съм ходил да гласувам! – каза г. Н.
— Нито аз — пазил ме господ – каза г. Д., виден член на софийската интелигенция, на часове и писател.
— Аз само един път в живота си със пуснал бюлетинка в избирателната урна — и то беше преди двайсетина години — не знам как се излъгах — рече г. Х., председател на две дружества в София, като допи пивото си и тупна чашата по масата.”

Запалих колата, обърнах и тръгнах към Гоце Делчев и после към Хаджидимово, Вълкосел, Слащен, Ваклиново и Барутин. Не знаех дали ще мина през Пирин, нещо не ми вдъхна доверие, пък и беше късен следобед. Преди две-три години бях обикалял по онези места, пограничните; помня, че цял следобед бях с едно семейство, което се занимаваше с тютюн, отнесох дарове от зимнината – хубави хора, напоителен лаф мухабет. По едно време започна да превалява, вече бях подминал село Пирин, когато реших да се връщам. Тъкмо бях минал през табелата “Гоце Делчев” и се отказах от пограничните села. Онази баба и нейната къща бяха по-интересни.

Фотография: Константин Вълков

Пак по този път, същите завои, същите температури от плюс 18 до плюс 6 горе в планината, та чак до табелата за Пирин.

Село Пирин се намира също в планински район, казва географското у мен, ала когато паркираш и слезеш от колата – закътано и мило, тихо някак, все едно планината е разперила топло одеяло и топли от ветрове, дъждове. Имаше два смесени магазина, бяха отворени. Разбира се — селото е популярно с това, че там е нощувал Яне Сандански, преди да бъде причакан в засада по-нагоре в планината. Разбира се, че днес селото е обезлюдено – стотина души живеят там. По прашасалите прозорци има прашасали пердета,  первазите се прашасали, стаите вътре са прашасали, наслоява се памет и липса на такава, а тук-таме има едно особено зелено, било то в пердетата, первазите, пантите, вратите. Все едно някой е имал повече зелена боя, разхвърлял е боята по къщите из селото и всеки е боядисвал каквото му скимне. Тя и тревата са зелени, къщите и дните са сиви.

Казват, че наоколо Яворов е написал своите “Хайдушки копнения”. Четеш ги и си мислиш – как така по тия малки улички са крачели 2500 души, колкото е наброявало населението на селото в славните му години. Яворов: “Спомени — невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на пробуждане след тежък кошмар, — дето миналата радост е нота на меланхолично ридание, защото няма да се повтори никога вече.”

Един мъж бързаше нанякъде, не е за вярване — очаквах тук никой да не бърза за никъде. Друг разхождаше кучето си, беше си сложил от онези жилетки със светлоотразители, все едно имаше голям трафик, да не го бутне кола. А реката си течеше, че и не миришеше на чиста река — надникваш, а тя е мръсна-мръсна. На входа на единия смесен магазин имаше предизборен плакат, на стълба отвън – също, същият плакат. Кошчето за боклук беше от онези новите, софийските, боядисано в жълто и никой нямаше никаква представа какво прави това кошче точно там.

Оставаха пет дни до изборите, софийският Facebook вреше и кипеше, а тук нищо не вреше и кипеше, добре че на някои от къщите пушеха комините — скромно утешение, че хората тук ще поспят на топло.

Фотография: Константин Вълков

Баирите наоколо, кирпичените къщи в подножията им, горни и долни земи, сгушените къщи, все едно присвили се от опасност – като прочетеш историите за пиринския змей, за неговия дом – ей там в онази къща в това планинско селце, за змейовата дупка, за змея и невестата, която искал да открадне, за майка й, която намазала лицето й с отровна билка… Легенди от село Пирин. Самотата вероятно ражда такива истории. Самотата ги развива, допълва, предава от самотен човек на друг самотен човек. Никой никога няма да успее да разгадае мистериите на такива места, в които човек и природа се надпреварват кой кого ще промени, ще оседлае, ще опитоми.

Няма го двупосочното движение. Няма го слънцето — то ту грее, ту не грее. Няма го и дъждът вече, и него го няма. Няма го другият пътник с кола като теб – малцина ще свият три километра от основния път, за да видят село Пирин, че и аз нямаше да го направя, ако не идваха избори, ако не се разхождах безцелно из някаква “вътрешна България”, за да усетя вътрешните болести на тази страна, огряна от слънцето в този ден, гласуваща след няколко дни, която не можеше да се опише какво е, но можеше да се опише какво не е.

Фотография: Константин Вълков

Тя, България, не е пустиня, ала е запустяла. Тя не е сметище, но е осеяна с боклуци. Тя не е бедна, но е немощна и едва-едва оцеляваща. Тя не е самотна, но е оставена сама. Тя не е заспала, но няма кой да я събуди.

Фотография: Константин Вълков

И тогава, когато вече се стъмваше, когато стотината от селото щяха да заспят, а после светлина да осени селото (разправят, че често небето над селото се озарява от светлината на змея, онзи змей, нали помните), когато това се случваше и когато идваше изборния ден, който щеше да започне и да свърши, вероятно да започне тихо, вероятно да свърши хаотично, а тези хора, тези стотина души, пазени от мистерията на своето змейско царство, пак щяха да си легнат, един по един да отиват после при змея, на следващите избори да са по-малко, после още по-малко, след години сигурно петдесетина, докато остане само един, змеят. И кой, ако не следващият пътник, чийто път до селото е посочен от някой си, няма да си спомни за змея, но няма да си спомни за изборите. Защото за змея има песен, а песента не се забравя. А за изборите няма песен, освен ония думи на Вазов: “– Любопитно е, че ние правим това признание спокойно, без да се червим. У нас на днешно време депутатските избори правят тълпите, селяните и сопаджиите, а по-рано с тях и евреите… Те правят правителството. Интелигенцията не взима участие. Тя си запазва правото само да критикува после тия правителства и да осъжда лошия ход на държавните работи.”

Кой ли ще разпознае тези хора, ако ги снимаш?

“Ще ме познаят,” казваше ми тя. Бабата с бастун и червена забрадка, която се опасяваше, че ако някой я снима, друг ще я познае. И после се стъмни.

Фотография: Константин Вълков

Фотография: Константин Вълков

Фотография: Константин Вълков