Професор Надя Данова, която през 2013 година стана и почетен професор на Атинския университет, е следващият ни гост в поредицата “Предай нататък”. Припомняме, че по Дарик радио и на egoist.bg интервюираме реализираме тази поредица, в която всяка интервюирана дама посочва коя да бъде следващата, която да помолим за разговор. Така в предишния епизод Юлиана Методиева пожела да се срещнем с професор Надя Данова. Започваме с детската тема неслучайно – темата за детството в българското общество през 15-19 век е широко изследвана от професор Данова.

Константин Вълков: Последното детенце, с което си говорихте? И за какво си говорихте?

проф. Надя Данова: Последното детенце е моят внук. Говорих си и с едно детенце в асансьора, което отиваше на училище. Беше радостно, че отива на училище и на мен ми стана много хубаво.

КВ: Пишете в една статия, че се променят игрите, което е естествено. Но как се променя нашето общуване с децата?

НД: Мисля, че това е един от най-сложните проблеми, защото ние, възрастните, винаги мислим, че сме прави. И че като си казваме своето мнение и даваме своите напътствия на децата, това е най-правилното и те ще постъпват по единствения правилен начин. Много малко се вслушваме в тяхното мнение. В това, което те биха могли да решат с наша помощ, но общо взето малко значение има за нас възрастните тяхната воля и техния вкус. Занимавайки се с тази проблематика виждам грешките, които аз лично съм правила преди много години като майка.

И все пак си давам сметка, че възпитанието на децата не е само дело на родителите. От дадена възраст ги даваме на разни институции, разбира се – училището е най-важното. Въпросът е как у тях да създадем хем положителна нагласа към училището, в което ще прекарат голяма част от детството си, хем същевременно те да имат някакво дистанцирано отношение, да имат и своя позиция, която не е задължително да се конфронтира с тази на педагога в училището. Много е сложно. Колкото повече навлизам в тази проблематика вече като изследовател, виждам колко пропуски правим в собствения си жизнен опит. Трябва да си призная, че ако в момента моите деца бяха при мен и трябваше да започна отначало, не знам, не смея да кажа какво бих направила. Дали не бих повторила същите грешки. Защото винаги отстрани е някак лесно.

КВ: Вие напомняте и за онзи период, в който детето на много ранна възраст се превръща в равноправен член на семейството, работи редом с родителите си…

НД: Смятам, че тогава децата са били ощетявани. Рано да отиде детето на работа, рано да прекъсне игрите, смятам, че това наистина е ощетяване на детството. Колкото повече обич усеща около себе си едно дете, толкова по-добре за него в развитието му като личност. Наистина да усеща, че го обичат. Смятам, че това ще го кара действително да постъпва по правилния начин.

Маринела Величкова: Или да бъде дете цял живот, разчитайки на някой друг, очаквайки някой друг да реши проблеми, с които то се сблъсква…

НД: Там е точно критичния пункт, в който човек трябва да знае как да постъпи. Мисля, че няма опасност от много обич.

КВ: Но ето например тези фрази “държиш се като дете” и “запазил си детското у себе си”, за да продължа въпроса на Маринела, възможно е това да има и негативен оттенък, не се оправяш сам, разчиташ на другиго…

НД: Да запазиш детското у себе си не е лошо. Вдетиняването смятам, че е погрешното, недоброто за самия човек и за околните. Но да запазиш детското, това означава да има някаква свежест, тази свежест и тази бодрост, която имат децата у себе си, преди още да ги налегнат разните му грижи в училище и по-нататък.

КВ: Как решихте да се занимавате с темата за детството във вашата историческа работа?

НД: Всъщност тази тема е резултат от моите цялостни занимания. По-голямата част от професионалния си живот съм прекарала, занимавайки се с трудовете на представителите на балканското просвещение. Това са хора, които през 18 и 19 век фактически правят опита да направят поврат към модерната епоха. И всъщност през всичките тези години виждах, че темата за детето заема едно много голямо, много важно място в техните мисли. Те са си давали сметка за всички тези трудности в израстването на едно дете, които и ние сега си даваме. Някои от тези хора са научили това от книгите, други са го усетили от собствения си опит, професионален опит. Тъй че аз дължа тази тема на моите любими герои като тези, които представят българското културно пространство по най-добър начин. Това са Фотинов, Райно Попович, Никола Савов Пиколо, който е работил само на гръцки, за съжаление. По-късно неговите работи стават достояние на българите. Също така Сава Доброплодни е един човек, който има изключително голяма заслуга в това отношение. И разбира се Петър Берон. Така че аз на тези хора дължа интереса си към тази проблематика и за мен беше много интересно как еволюира отношението на хората от 18 и 19 век по отношение на детето и на детската възраст.

Не зная дали видяхте – преди известно време публикувах в Маргиналия текст за ранните книжовници, които за нас са с някакъв ореол на хора с позитивно мислене, както се казва, с добри прояви във всички области. А всъщност, когато се вгледаме в техните трудове, виждаме, че за тях детето е един обект на възпитание, което е задължително свързано с насилие и независимо от това, че тези хора са работили за просвещаването на българите, имат несъмнени заслуги, по отношение на детето, на детската възраст, те остават с един абсолютно средновековен начин на мислене.

МВ: А как еволюира и еволюира ли изобщо отношението на младите хора, на тези, които не са израсли по този начин на възпитание и обучение, към науката днес? Колко млади ваши колеги имате днес, какво е тяхното любопитството? Моето усещане е, че има някаква бариера, да не кажа яма, между бита и начина на живот на младите хора днес, и науката. Онова, което вие правите, ровенете на документи, изследването на процеси…

НД: За щастие все още има млади хора, които се интересуват от тези проблеми и наистина в момента става дума за един истински интерес. Искрен интерес, тъй като всички знаят много добре, че именно научните занимания се заплащат най-недобре в момента. Всъщност всички тези млади колеги, с които работим в Института по балканистика и в Университета, с които всеки ден почти се виждаме в библиотеките, в архивите, няма отдръпване от тези занимания. Но за определен брой хора, пък и те винаги са били малцинство.

МВ: Разбира ли се балканистиката, усещат ли българите балканистиката с нещо, което е свързано с нашата история и с нас самите?

НД: Знаете ли, балканистиката е сравнително нова дисциплина, както и тази проблематика за детската възраст. Фактически института бе създаден през 60-те години на миналия век и още от началото се видя, че ние самите, които работим там, се формираме по различен начин от останалите историци. А и следващите поколения наши колеги са по друг начин настроени, по друг начин виждат нещата. Много голямо значение има, когато се занимаваш с проблеми от родната история, да знаеш какво става при комшиите. Да имаш винаги възможността, знанието – най-важно е знанието – какво става при комшиите, как вървят тези процеси при тях, винаги е било много интересно и важно. И затова се гордеем в нашия институт, че по този начин мислим. Просто никой от нас не си позволява да работи единствено с български материали, с български извори. Винаги задължително поглежда синхронно какво става при съседните балкански народи.

МВ: Какво мислите за национализма? Модерният национализъм.

НД: Имате предвид национализма или патриотизма?

МВ: Модерният национализъм.

НД: За мен поначало думата “национализъм” е нещо негативно. Не мога да приема да се говори за позитивен национализъм, за културен национализъм, за да се омекоти употребата на думата, защото национализма винаги съдържа елемента да доказваш непременно, че ти си най-добрия от всички, което – за да се постигне – в края на краищата трябва да принизиш другите. Да покажеш, че другите са по-малокултурни от теб. Че те са по-загубени, по-слаби, на по-низше стъпало от теб. Няма национализъм, който да признае, че другите са равни на теб.

КВ: Когато защитаваш днешно свое решение с примери от историята, това какво е? Пример – наблюдатели споделят, че филми като “Дюнкерк” и “Най-тъмният час” убеждават британската публика в правилното Брезкит решение. Това национализъм ли е?

НД: Да, това също е национализъм, който смятам, че не работи в полза на англичаните. С времето ще разберат, че това решение не е било правилно. И всъщност се оказа, че всъщност не по-голямата част от англичаните са на това мнение. Те не са били наясно какво точно са искали.

Не знам дали гледахте филма на Адела Пеева “Да живее България”. Аз изцяло заставам зад нейната позиция. Тя именно с този филм показва колко е лесен прехода от патриотизма към национализма и вече към всичките тези неща, които виждаме във филма, ужасяващи неща. Мисля, че при всеки един конкретен случай трябва да се гледа много внимателно за какво става дума. Дали се прекрачва тази граница между патриотизма и национализма. Не може да се говори обобщаващо. И всеки конкретен случай би могъл да се анализира от някаква гледна точка, запазвайки едно спокойствие.

КВ: Кого да интервюираме след вас?

НД: Бих ви предложила да поканите Росица Градева, тя е колега от Института по балканистика. Смея да кажа, че в момента тя е най-добрия наш османист. Тя работи като изследовател, като учен и същевременно е преподавател в Американския университет.