*You can read the original text in English here below. Enjoy. 

В една топла септемврийска вечер залезът ме свари на покривна тераса на фона на мержелеещата сянка от Витоша. Бях само един от петте оратори на “Make an impact”, събитие на Story.me, организирано от Synergy Bulgaria and Open Sofia Foundation. Поканиха ме да споделя историята си за това как уикенд в София се превърна в 6-годишно пребиваване тук и множество осъществени проекти.

Бях много нервна, но някак успях да се овладея и разкажа историята си без да се изложа като пълен кретен. Тогава дойде времето за въпроси-и-отговори. Нещо, за което няма как да се подготвиш.

Имаше няколко хубави и лесни въпроси относно решението ми да се преместя в София, съвети и идеи за арт сцената в града.

Тогава се вдигна и друга ръка в тъмнината…

“Къде можем да те четем?”

Ах. Хахахахах. Да отговоря ли? Как да отговоря?

“Ами, в момента пиша ревюта на секс играчки за уебсайт. Не се колебайте да ги погледнете. Много е… образователно!”

От невинен въпрос и странен отговор, неизменно влязох в контакт с егоист.бг. (Благодаря ти за проявеното любопитство, Деси!)

Започнахме да си говорим след това и ами, ето ме представяща себе си пред читателите на медията и давайки начало на редовната си колонка за егоист.бг. Обещавам ви, ще си станем много близки тук, аз и вие!

Но първо ще ви разкажа как се озовах, живееща в красивата България. Настанили ли сте се удобно? Хайде…

Всичко започна по времето на едно тъмно и мрачно съществуване в Глазгоу през 2013-та година. Мразех работата си и вярвах, че всичко добро, което животът има да ми предложи е останало в миналото.

Чувствах се така сякаш няма какво повече да предложа от себе си и нищо, което да очаквам. Преди това бях във филмовото училище в Прага, правих късометражки, снимах и участвах в музикални видеа. А сега… се чувствах сякаш животът и неговата поезия бяха пресъхнали.

Една вечер, последвала особено скапан ден на работа, след втора бутика вино плачех неконтролируемо. И тъкмо когато тъмнината достигаше предела на чернотата си по радиото пуснаха “Always Look on the Bright Side of Life” (“Винаги гледай живота откъм светлата му страна”) на Monty Python.

Смях се през сълзи. Като маниак. Но маниак прозрял малък лъч светлина.

Започнах да посещавам професионален съветник за помощ и по време на една от сесиите ме попитаха “Какво трябва да се промени в живота ми за да се почувствам щастлива?”. Отговорих, че “Ще е супер, ако живея в чужбина отново. Не само да пътувам, но и да живея там. И да се занимавам с креативни проекти.”

Техният отговор?

“Може би тези мечти са нереалистични. Може би това е най-доброто, което ще имаш. По-добре приеми това и дай всичко от себе си за да е най-доброто.”

Помислих си… Fuck that!

Няма нищо по-мотивиращо от това някой да ми каже, че не мога да направя нещо. Тогава осъзнах, че ако искам да се чувствам цялостна, трябва да променя нещо. Или всичко, както стана в моя случай.

Та, преквалифицирах се за преподавател по TEFL и през август същата година се преместих в Истанбул. За съжаление, не беше вълнуващата нова глава от живота ми, за която се надявах. Беше fucking катастрофа. Всичко, което можеше да се обърка се обърка, плюс няколко допълнителни поръчки помия за да бъде пълна картината.

Емоционално и психически изтощена, започнах да търся най-евтините полети извън града за кратка почивка. Всичко, което исках е мир и спокойствие за няколко дни. Без никакъв друг план и очаквания.

Видях полет до София и признавам си, нямах никаква идея къде е това (извинения!), но от Google снимки ми се стори достатъчно хубаво за да поема риска.

Уикенд почивката ми съвпадна с новогодишните празненства тогава. И така под експлодиращите фойерверки над главата си се озовах играеща хоро на жълтите павета.

Руби Мур на Нова Година в София, личен архив

Почуках 3 пъти пета в пета. Няма друго място като дома, няма друго място като дома… може ли това място е дома?

Малките брънки в мозъка ми започнаха да се завъртат.

Върнах се в Истанбул и изчаках деня на заплатата. Взех си парите и отидох директно до автогарата за да си купя еднопосочен билет обратно до София.

Само две седмици след уикенда там бях обратно в България. А две седмици по-късно имах работа и апартамент в София.

Първите няколко месеца бяха тежки. Ходих до супермаркета с калкулатор за да съм сигурна, че не надвишавам бюджета. Това беше и причината зад закупуването на “Меча кръв”… червено вино, което струва 2 лева (И сега знам защо…).

Както и да е, нещата скоро си дойдоха на мястото и започнах да се наслаждавам на живота в София. Годината измина и, въпреки че ми харесваше много, не бях все още сигурна, че това е моето “няма друго място като дома”.

Затова, когато ми предложиха апартамент в Париж, моето малко бохемско сърце пропусна удар. През февруари 2015-та се преместих в Суо (Sceaux), в покрайнините на града на светлините. Но както Истанбул не беше моят град, така и Париж.

За пореден път, бях откъсната от самата себе си. Озовах се отново на воденичния камък, макар и с багета под мишница, сирене в ръка и изобилие от вино. Но все още не беше достатъчно да задоволи моя неутолим апетит за живот или животът, за който жадувам!

Една вечер на networking събитие някой ме попита за България. И, описвайки гастрономичното чудо наречено лютеница, почувствах как нещо в мен кликна… липсваше ми.

И не само лютеницата. Липсваше ми България. С всичките си малки странности.

Личен архив

София не беше просто трамплин за следващото място. Беше мястото, където трябваше да бъда. Чувството беше като да осъзнаеш изведнъж, че си се отдала на любовник твърде рано и ще направиш всичко възможно да си го върнеш.

За мой късмет, София е всеопрощаваща и бях обратно в сладката й прегръдка още през септември 2015-та. Нещата бяха се променили този път. Усещах града по-жив, по-изпълнен с възможности и обещания. Може би просто го гледах с различни очи.

София, Личен архив

Разбира се, не всичко беше дъги и рози. Париж беше ме пресушил, разбирай завърнах се в София без пукнато пени, място, където да се настаня и работата ми като учител започваше едва след месц.

За щастие имах добри приятели тук, които ми предложиха да отседна при тях за колкото време ми е необходимо. Та, така се оказахме трима в апартамент с една спалня в “Левски Г” плюс котка и куче. Уютно!

Не ме разбирайте погрешно, ще съм завинаги благодарна за тяхното гостоприемство и доброта. Нямаше да се справя без тях. Но след като бях нападната от улично куче до блока, седейки в болницата за венозния шот против Тетаност, реших, че е време дa се изнеса и да ги оставя обратно в интимността на тяхното уединение.

По долу-горе същото време срещнах някой, да го наречем Норман. Та, Норман беше свястно момче (не добро момче, но свястно…. има разлика, разбрах тогава!) и по подразбиране, не беше обичайния за мен тип. Това беше и конкретната причина да реша да му дам шанс.

Когато стана инцидента с кучето посред бял ден, той ми предложи да се пренеса при него докато си намеря мое място. Не бях сигурна. Ние се срещахме едва от две седмици. Дадох на Норман много ясно да разбере, че ако се съглася да приема любезната му покана, ще бъде временно. ЩЕ си намеря мое място и ЩЕ го направя бързо.

Практически виждах как думите ми влизат в едното му ухо и излизат от другото, дрифтиращи като приказни балончета.

Той ме покани в апартамента си и усещането беше като да попаднеш в капсула на времето. Нямам предвид мебелите и декорация от комунистическата ера. ТОВА разбирам. Но нещото, което намерих за много странно беше, че мястото е олтар на неговата покойна баба.

Господ да дава покой на душата й, но жената си беше отишла преди 3 години. При все това, до врата все още стояха нейните обувки, лекарствата й бяха върху хладилника, дрехите в гардероба и червилото на скрина.

Колкото и странно да беше мисля, че мога да разбера. Сигурно са били близки. Очевидно. Но на третия път, в който ми предложи да облека нейна жилетка, сериозно започнах да се плаша.

Не. Не искам да нося дрехите на покойната ти баба. Благодаря.

Забързах търсенето на апартамент.

Междувременно, той започна да проявява своята загрижена (да се чете като: задушаваща) страна. Например, една сутрин ми предложи да купи закуска и ме попита какво искам. Баница би било супер, благодаря. Върна се с 16 мекици. ШЕСТНАДЕСЕТ!

Друга сутрин реших, че закуска навън би било по-сигурно. Но не, имаше почти кръворполитие върху печените бобови зърна.

Скъпа, защо не си хапваш от боба? Мисля, че трябва да се нахраниш. Полезно е за теб. Харесваш ли боб? Да ги помоля ли да го претоплят? Трябва да се нахраниш. 

О, ГОСПОДИ! ЩЕ ТЕ НАМУШКАМ С ВИЛИЦА.

Къде отидоха всички апартаменти за отдаване под наем?!

Финалната капка дойде след няколко дни когато получих следното съобщение: Скъпа, организирах фотосесия за двама ни. Да имаме хубави снимки като двойка. Какво мислиш?

НЕ бях съгласна. Ние се срещахме едва от три fucking седмици! Каза ми, че ще го обсъдим по-късно вечерта, но ще закъснее от работа. Това беше моят шанс.

Най-накрая си бях намерила апартамент и доуточнявах детайлите. Обадих се на хазяина същия следобед с молба по възможност, да ускорим процеса и да се нанеса още същата вечер.

Втурнах се обратно към бабиния олтар, събрах си багажа за пореден път, молейки се да не чуя ключа на Норман в ключалката. Натоварих чантите в асансьора с препускащо сърце. Трябваше да се прибере всеки момент…

Излязох от сградата и запрепусках по бул. Витоша, влачейки живота си в два големи куфара. Таксиииии!

Настаних се в новия апартамент и тъкмо си наливах вино когато телефонът иззвъня. Ах, видял е самозалепващата бележка, която му бях оставила на екрана на компютъра, гласяща “Трябва да поговорим”.

Последва целия онзи “Вината не е в теб”-разговор и се съгласихме да се видим след няколко дни за да му върна ключовете. Видяхме се пред Happy… верояно не най-удачния избор. Попита ме дали искам да отидем за по кафе някъде и разговаряме. Отказах с фалшивото извинение, че имам среща с позната.

Детайл, който споменавам, защото той в момента е женен за тази позната. Иска ми се да мисля, че може би, само може би, съм им помогната да бъдат заедно. Купидон работи по мистериозни начини!

И докато вървях обратно към новия си апартамент сама се усмихнах. Бяхме само аз и града… София, мисля, че това е началото на красиво приятелство.

О, Боже… тя е пълна с изненади! Например, кой би си предположил, че има тренировъчен център за Shibari техника за връзване с въже (между партньори) в София? Но това е друга история за следващия път…

***
On a warm September evening, I found myself on a rooftop at sunset, with Vitosha’s gentle shadow looming behind me. I was just one of five speakers at “Make an Impact”, a Story.me event organized by Synergy Bulgaria and Open Sofia Foundation. They had invited me to share the story of how a weekend trip to Sofia had turned into 6 years and various projects.

 

I was extremely nervous but managed to get through it without making a complete tit of myself. Then came the Q&A part. The bit I couldn’t rehearse for.
There were a few nice and easy questions with regards to my decision to move to Sofia, tips for uncovering the artsy scene, and advice for anyone with ideas.
And then, a hand shot up in the darkness…
“Where can we read your writing?”
Ah. Hahahaha. Do I answer that? HOW do I answer that?
“Well, I currently write for a sex toy review website. Feel free to check it out. It’s very…educational!”
From an innocent question and an awkward answer, I was inadvertently connected with egoist.bg. (Thank you Dessy, for your curiosity!)
We started chatting afterwards and well, here I am to introduce myself to you and what will be a regular egoist.bg column. We’re going to get very well acquainted, you and I!
But first, I will tell you how I ended up in beautiful Bulgaria. Are you sitting comfortably? Then I shall begin…
It all started with a dark and dreary existence back in Glasgow, 2013. I worked at a job I hated, I believed that everything good that life had to offer me had already happened.
I felt like I had nothing left to give and nothing to look forward to. I had been to film school in Prague, made short films, had made and starred in music videos. And now…it was like life and all it’s poetry had just dried up.
One evening, after a particularly shitty day at work I was two bottles of wine down and sobbing uncontrollably. Just as the darkness was closing in, Monty Python’s song “Always Look on the Bright Side of Life” came on the radio.
I laughed through the tears. Like a maniac. But a maniac with a little ray of hope.
I started seeing a counselor and during one session they asked me what would have to change in my life to make me happy. I said, “I’d love to live abroad again. Not just travel, but live. And to work creatively.”
Their reply?
“Maybe those dreams are unrealistic. Maybe this is the best you’re going to have. Better to just accept that and make the most of it.”

I thought…Fuck that!
There is nothing more motivating than someone telling me I can’t do something. I realized then that if I was ever going to feel fulfilled I would have to change something. Or everything, as was my case.

So, I retrained as a TEFL teacher and in August of that year moved to Istanbul.

Unfortunately, it was not the exciting new chapter I had been hoping for. It was a fucking disaster. Everything that could go wrong did, plus some extra side orders of shit just to really seal the deal.
Emotionally and mentally exhausted, I looked for the cheapest flight out of the city for a short break. All I wanted was some peace and quiet for a few days. I had no other plan beyond that.
I saw flights to Sofia and I admit I had no idea where it was (apologies!) but from Google images it looked nice enough so took a chance.
My weekend break just so happened to be over the New Year festivities. As fireworks exploded next to my head, I danced the Horo on the ‘yellow brick road’.

Ruby Moore, New Year’s Eve, Sofia, personal archive

I clicked my heels together 3 times. There’s no place like home, there’s no place like home….could this place be home?
The little cogs in my brain had started to turn.
I returned to Istanbul and waited until payday, got my cash, and went straight to the bus ticket office and purchased a one-way ticket back to Sofia.
Just two weeks after my weekend break, I was back in Bulgaria. And two more weeks after that, I had a job and an apartment.
The first couple of months were tough. I would go to the supermarket with a calculator to ensure I didn’t overspend. Which caused me to purchase ‘Bear Blood’…a red wine that cost less than 2lv! (And now I know why…)
Anyway, things soon settled down and I started to enjoy life in Sofia. A year went by, and although I was loving it, I wasn’t quite sure if it was my ‘no place like home’ yet.
So when I was offered an apartment in Paris, my little bohemian heart skipped a beat. In February 2015 I moved to Sceaux, on the outskirts of the city of lights. But in the same way Istanbul wasn’t my place, neither was Paris.
Once again, I felt disconnected from myself. I was back on the grind stone…albeit with a baguette under my arm, a fistful of cheese, and copious amounts of wine. But it still wasn’t enough to satisfy my insatiable appetite for life or the life I so craved!
One evening, I attended a networking event and someone asked me what life in Bulgaria was like. Just as I was describing the edible wonder that is Lutenitsa, I felt something inside of me click…I missed it.
And not just the Lutenitsa. I missed Bulgaria. And all of its weird little quirks.

Personal archive

Sofia hadn’t been just a stepping stone to some place else. It was where I was meant to be. It was like suddenly realizing you’d given up on a lover too soon and you’d do anything to have them back.
Luckily, Sofia is very forgiving and I was back in her sweet embrace by September 2015. Things felt different this time around. The city felt more alive, more full of opportunity and promises. Perhaps I just had new eyes.

Sofia, Personal archive

Of course, it wasn’t all rainbows and roses. Paris had milked me dry meaning I had returned to Sofia penniless and homeless, and my teaching job wasn’t due to start for another month.
Thankfully, I have good friends who said I could stay with them for as long as I needed. So, there we all were, the three of us in a 1-bedroom apartment in Levski G, with a cat and a dog. Cozy!
Don’t get me wrong, I will be forever grateful for their kindness and hospitality. I couldn’t have managed without them. But when I was attacked by a street dog outside the apartment, and sitting in the hospital getting my Tetanus booster shot, I decided that maybe I should move out and give them back their privacy.
Around the same time I had met someone, let’s call him Norman. Now, Norman was a ‘nice guy’ (not a good guy, but a nice guy…there is a difference, I have since discovered!) and by default was not my usual type. And this was exactly the reason why I thought I should give him a chance.
When the incident of the dog in the daytime happened, he suggested I stay with him until I find a place to live. I wasn’t so sure. We’d only been dating for a couple of weeks. I made it very clear to Norman that if I accepted his kind offer, it would be temporary. I WOULD be finding my own place, and I WOULD be doing it quickly.
I could practically see the words go in one ear and POP out the other, drifting away like fairy bubbles.
He showed me into his apartment, and it was like walking into a time capsule. I don’t mean the communist era furniture and decoration. THAT I understand. What I did find weird was that the place was like a shrine to his dead grandmother.
God rest her soul, but the woman had been gone for more than 3 years. Yet here were her shoes at the door, her medicine in the fridge, her clothes in the wardrobe, and her lipstick on the dresser.
As weird as it was, I guess I could understand. He had been close to her. Obviously. But by the third time he had offered me one of her cardigans to wear, I was seriously freaked out.
No. I do not want to wear your (dead) grandmother’s clothes. Thank you.

I stepped up my apartment search.
Meanwhile, he started to show his caring (read: smothering) side. For example, one morning he offered to bring back breakfast and asked me what I would like. A banitsa would be lovely, thank you. He returned with 16 mikitsi. SIXTEEN!
Another morning, I thought maybe breakfast out would be safer. But no, there was almost bloodshed over the baked beans.
Darling, why aren’t you eating the beans? I think you should eat them. They are good for you. Don’t you like beans? Will I ask them to warm them up for you? You should eat them.
OH MY GOD. I AM GOING TO STAB YOU WITH A FORK.
Where were all the apartments for rent?!
The final straw came a few days later when I got a message: Darling, I’ve organised a photo session for us. To get some nice photographs of us as a couple. What do you think?
I was NOT on board. We’d only been dating for three fucking weeks! He said we would talk about it later that evening, but he’d be late home from work. I saw my chance.
I had finally found an apartment and had been working out the details. I called the landlord that afternoon and asked if we could speed things up and could I move in that evening.
I rushed back to the baba shrine, packed my bags once more, praying to God I wouldn’t hear Norman’s key in the door. I bundled the bags into the elevator, heart thumping in my chest. He was due back any minute…
I launched myself out of the building and ran down Vitosha Blvd, dragging my life behind me in two large suitcases. Taxi!
I settled into my new apartment and was just pouring myself a mug of wine when my phone rang. Ah, he had seen my “We need to talk” post-it note I left on his computer screen.
I did the whole, ‘It’s not you, it’s me’ chat and we agreed to meet in a couple of days so I could return his keys. We met outside Happy…perhaps not the most appropriate choice. He asked if we could go for coffee and talk about it. I said “no” and made up a fake excuse that I was meeting an acquaintance.
A detail I mention because he is now married to that acquaintance. I like to think that maybe, just maybe, I helped bring them together. Cupid does work in mysterious ways!

As I walked back to my new apartment alone, I smiled. It was just me and the city…Sofia, I think this is the beginning of a beautiful friendship.
And oh my is she full of surprises! Like, who knew there was a training centre for Shibari rope bondage right here in Sofia? But that’s another story for another day…

Ruby Moore at Networking Premium on ul. Rakovska 25, Photo by Pierre Chesneau