Мартин Пенев е от онези съвременни млади български художници, които могат с няколко думи да направят разрез на средата. Наскоро спечели най-значимото признание за млади артисти у нас – наградата за съвременно изкуство БАЗА, присъждана от Софийски институт за съвременно изкуство. Работите му са неочаквани, интересни, предизвикващи да бъдат пипани, за което и си говорим – какво се случва с надписите “не пипай експоната” в музеите… говорим 

КВ: Дразни ли те грозното, пошлото изкуство?

Мартин Пенев: Този въпрос допуска в себе си предположението, че аз разбирам кое е добро и кое лошо изкуство, което аз не бих посмял да твърдя за себе си. Да речем, че съм търпелив. Може би онова, което хем не ми харесва, хем ми губи времето е онова, което ме дразни. Това, което не ми харесва, но не ми губи времето, го допускам да съществува.

КВ: Като се върне човек назад във времето и чете за поколенията, които са работили в твоята сфера, като че ли има историческото схващане, че всяко поколение има своите мисли, цели, посоки, допринесло е за нещо. И в този смисъл – мислиш ли, че твоето поколение трябва да има някаква мисия – дали да възпитава добрия вкус, дали за нещо друго?

Мартин Пенев: Това с поколенията като цяло е странно, сякаш в една година всички жени раждат и излиза едно котило, което е новото поколение, а то непрекъснато се ражда. Може би има социо-политически събития, които формират посоки на мислене и възприятия в множество хора и вече се вижда една вълна, която можем да я наречем „поколение“. В този смисъл аз не знам дали принадлежа на нещо като поколение в начин на мислене, на възприятия, но ако говорим за кауза, предпочитам каузата да я запазвам за себе си. Тоест – да развивам това, в което съм добър, за да бъда честен в личен план – към себе си, към приятелите си, към семейството си и в професионален – като художник. Първата ми задача не е да бъда на върха на вълната на политическото, на новината, на социалното, но да бъда в дълбините на себе си и на човека като цяло.

КВ: Промени ли се по някакъв начин характерът ти, след като стана ясно, че ти печелиш една много сериозна награда? И ако да, как?

МП: Това е признание, което глези егото. Със сигурност е радост и удоволетворение. Също така дадох назад в някакъв смисъл, назад към преосмисляне на собствените си механизми за въображение, за продуциране и назад в предначертаване на посоките, в които трябва да се действа. И да – със сигурност това променя.

КВ: Има ли опасност един творец да си каже «Аз с този тип работа спечелих, това е моят разпознаваем стил и аз ще продължа да работя в този стил.»

МП: Ако трябва да го коментирам принципно е възможно просто да не можеш повече. И когато откриеш това, което работи за теб, за публиката, да си остане като константа. Рискуваш да се изхабиш чисто като интерес. Трябва да правиш някакви трикове или по-дълги паузи, за да задоволяваш някаква нужда спрямо себе си и това, което правиш. Не знам, ако говорим за способност и умения, за мен най-логично е те да се развиват, предизвикват. Тези умения да бъдат удряни с шамари от реалността, защото не бива да изключваме вероятността да грешим, да сме грешили през цялото време или там, където отиваме да се получи грешка. Моята лична мотивация е да бъда открит, раним, да се преосмислям, да ме преосмислят. Лично за себе си се опасявам от такива капани, но познавам характера си и знам, че няма да стоя там за дълго.

КВ: Може ли част от «личната мотивация» да бъде конкуренцията, другите, създаващи в твоята сфера?

МП: Сред колегите си имам страхотни приятели и те правят чудесни неща и понякога им завиждам, заради успеха или хрумката, но не защото искам за себе си този успех или тази хрумка, а защото ги виждам в развитие, в потенциал. Там някъде има конкуренция, но тя е в абстрактен смисъл, не е състезание между индивиди, но е едно напрежение в това кой ще бръкне по-дълбоко в кошницата за идеи. За мен това е приятелски процес, той е социален, племенен, ако щеш.

КВ: Коментирай надписа: «Не пипай експоната» в музеите.

МП: Пипането е много приятен акт. «Не пипай експоната» при положение , че той е там, е като да знаеш, че до теб има гол човек и да не погледнеш. Все ще намериш начин да надзърнеш. Същото е като ти кажат «Не гледай надолу!» и ти веднага поглеждаш. Разбирам го като грижа и отношение към експоната, но от друга страна, в най-чист детски смисъл, това е страхотна игра. Разбирам, напоследък работите ми са дактилни, забранено е да се пипат, но обичам да наблюдавам хора, които тайничко се опитват да ги докоснат и искам да оставя на тяхната съвест този риск да пипнат нещо, което официално е забранено да се пипа. Така че е забавно, аз с удоволствие бих пипал неща, разбира се без това да ми навлече големи неприятности.

КВ: Дисциплиниран ли си в работата си?

МП: Не.

КВ: Коя е най-добрата ти работа засега?

МП: Един проект, който готвя за бъдеще.

КВ: Колко време ще ти отнеме, за да го създадеш?

МП: Около три-четири месеца, макар да мога да го направя за две седмици, но както казах по-рано се отдръпвам малко със скоростта и изблика.

КВ: Има ли връщане назад за работа, която изведнъж започваш да не харесваш?

МП: Аз съм правил страшно грозни, некадърни и кичозни неща. От време на време мисля и за такива, за което се отрезвявам след ден, седмица, но не отричам историята си като личен път или портфолио. Дори ми е забавно да показвам грозните си неща. Макар това да не е добра стратегия, когато се презентираш като автор. В този смисъл връщане и преосмисляне на някои неща – не! Което не става си остава така и се търси нещо ново.

КВ: Обект, част, образ, който усещаш, че доминира в работите ти, в съзнанието ти, има ли такъв?

МП: Много обичам да мисля за животното, натоварено с човешки представи за нещо, в някакъв смисъл по-скоро се придържам към архтипност и несъзнавано, не толкова към обективен елемент, колкото стратегия и начин на работа.

КВ: Обект, образ, който никога не би използвал?

МП: Мъртви хора. Този вид шок от смърт, от трагедия, инцидент, мисля, че не бих използвал.

***

Бал на дебютантите #3: Яна Стойчева