Фотография: Константин Вълков
•
29 март 2019
Ирина Митева влиза в редакцията на егоист и интервюто сякаш започва на момента – тя е усмихната, в онова страхотно настроение, което те предразполага да задаваш въпроси, да снимаш, пак да задаваш въпроси и така часове наред. Всъщност ето какво се случи от срещата ни.
КВ: Какво не ти харесва в ученето в НАТФИЗ?
Ирина Митева: Това е много хубав въпрос. Аз наистина имах късмета да бъда в много хубав клас, с прекрасни преподаватели. Онова, което липсва в тази станиславска система на обучение, е от време на време да има обмен с другите преподаватели на Академията. Аз съм клас проф. Пламен Марков и нямам нищо против поне за два дена да работим с проф. Ивайло Христов или с проф. Иван Добчев, който е много по-различен от всички останали. И според мен би било прекрасно да има такъв обмен, би било прекрасно български актьори и не само български, защото тук е и New Boyana и идват много чужди актьори да работят, да участват и да правят workshop-и, ако ще да е веднъж в месеца за шест часа. Би било прекрасно. И мисля, че това най-много му липсва на НАТФИЗ. Поне на мен това ми е липсвало.
Фотография: Константин Вълков
КВ: А преподавателите в НАТФИЗ – те дали биха искали така да си сменят студентите?
Ирина Митева: По мой бегъл спомен те са споменавали, че някога е имало такова нещо, но не знам какво е тяхното мнение. Може би не им харесва, щом го няма и не одобряват идеята, но според мен би било изключително полезно.
КВ: Колко души е един актьорски клас?
Ирина Митева: Държавната бройка, която се отпуска е 20 човека – 10 момичета и 10 момчета, но вече е според зависи. Ние в началото бяхме 28 човека с петима режисьори, а завършихме 18 актьори и трима режисьори.
Фотография: Константин Вълков
КВ: Как се формират приятелствата в НАТФИЗ? Как се формираха твоите?
Ирина Митева: Много е странно, ние сме много различни и наистина смятам, че успяхме да се формираме като клас и като приятели след една загуба на близък приятел от нашия клас – Дани Чирпански. Мисля, че това ни сплоти, че това ни беляза жестоко и всички бяхме жигосани от едно и също нещо. Дето се казва: „не си харесваш семейството, ама си е твоето семейство“, та и ние така. Отстояхме много неща, имахме много предизвикателства и съм много щастлива, че ние постоянно се търсим, помагаме си, подкрепяме се, виждаме се непрекъснато, след като вече минаха две години от завършването ни и е много хубаво.
Фотография: Константин Вълков
КВ: А конкуренцията между вас как вирее в такава среда?
Ирина Митева: Аз съм сигурна, че много от думите, които използваме имат повече от едно значение. Като думата „амбициозен“ това не е едно и също проявление за всеки човек, същото се отнася и за конкуренцията. Аз съм убедена, че съм неспособна на такъв тип конкуренция. А и класът ни беше такъв, че ние много се дърпахме един друг, много си помагахме. Аз съм страшна късметлийка в това отношение и ако е имало някаква проява на конкуренция, човекът си е останал сам за себе си в нея. Аз обичам да се конкурирам само и единствено със себе си. Непрекъснато искам да надраствам себе си и си поставям някакви невъзможни неща, само и само, за да се поставям сама в конкуренция. А в работна среда много повече ме възбужда екипната работа, много повече ми харесва. Много ми е хубаво, когато сме сто човека с един мозък, тогава се раждат много хубави неща. В конкуренцията… не вярвам в реалния ѝ смисъл.
КВ: Кое беше последното нещо, което истински те е затруднило – представление, филм… и си се запитала истински дали можеш да го направиш така добре, както би искала?
Фотография: Константин Вълков
Ирина Митева: В „Откраднат живот“ имах една сцена, в която трябваше да родя мъртвото си дете и за мен това беше изключително шокиращо. Първо аз не съм жена, която е раждала, второто е, че самият ми персонаж толкова много искаше бебче, че бях на косъм да не отида на снимки, толкова много не исках да го снимам това и в същото време за мен това беше изключително голяма актьорска хапка. Дори да имах сто години опит пак щях да се озъбя. Много се стреснах. Това беше много трудно за мен. Имах щастието, че много хубаво се стиковахме, с лекота се доверихме един на друг с моя партньор Наум Шопов, а режисьорът Павел Веснаков, който е великолепен и целият екип, ни дадоха тишината и спокойствието, от които имахме нужда и някак много бързо се получиха нещата и аз имах чувството, че сме снимали сцената десет минути, а то се оказа, че сме я снимали един час.
Фотография: Константин Вълков
Аз бях в някакъв друг свят. Това беше много трудно за мен. Ние актьорите обикновено се подготвяме преди дадени сцени дали психически, дали с информация, няма значение, всеки си има своя метод. Бях толкова уплашена, че даже нищо не бях подготвила. Четох сцената и нищо не помислих и те ми се обаждат и ми казват: „Да знаеш, има една промяна в графика, утре ще я снимаме тая сцена.“ и аз казвам на асистент режисьора: „Аз няма да дойда!“ и той: „Ама.., ама..“ и аз: „Не, не извинявай, ще дойда, просто съм притеснена.“ И така половин час преди да почнат снимките имах някаква дупка. Първо бях снимала с единия екип, после трябваше да снимам с другия и имах 30 минути между снимките, в които хванах всички от гардероб, от гримьори – всички, които са раждали, за да ги разпитвам. Имах някаква лекция преди да започнат снимките, на мен ми изби напрежението и паниката и така, заснехме си сцената и се получи нещо хубаво. Имам усещането, че успяхме да я захапем тая хапка, може да не е била цялата, но успяхме поне да си гризнем малко. Това е едно от най-големите предизвикателства, които съм имала в киното досега и се чувствам леко безсмъртна след тая сцена. Имам чувството, че никой с нищо не може да ме стресне, аз бях толкова изплашена тогава, че вече претръпнах.
Фотография: Константин Вълков
КВ: След такава сцена или подобна кой ти казва, че си се справила добре?
Ирина Митева: Това е едно от най-ужасните неща в нашата професия. Някой път излизаш на сцената и си мислиш: „Леле, днес колко хубаво мина“ и после идват двама човека и ти казват: „Човек, ти какво направи днес, какво ти става, беше като многострадалната Геновева!“ и ти си викаш: „ма как, аз толкова хубаво си го усетих…“, а има моменти, в които си мислиш, че си бил дъното, ама дъното на дъната, по-зле няма накъде и идва режисьорът и ти казва, че днес си играл най-добре досега и ти си: „Ма как така?!“. И в общи линии аз изчаках да видя крайния резултат. Аз сигурно я гледах 20 пъти тая сцена, защото първите пъти въобще не асимилирах какво гледам, на третия път ми стана мъчно вече за хората, защото си дадох сметка, че много жени са минали през това. Ревнах, не догледах сцената. После пак пуснах. Писаха ми жени, които са минали през това и тяхната подкрепа и оценка беше най-важна. Жените, на които им се е случило това и пожелавам никога повече да не им се случва, тяхната оценка за мен беше най-важна.
Фотография: Константин Вълков
КВ: В театъра: като излезеш на сцена има ли някакво усещане каква е публиката? Имаш ли интуиция за нея?
Ирина Митева: По принцип е ясно, че ако играем пред публика, която е от нашите среди, е най-хубавата. Те на всичко реагират, само да ги погледнеш и на теб вече ти е смешно или на тях, защото се знаете. Аз нямам такава интуиция да позная каква е публиката. Като захапем представлението, някъде след 15-а или 20-а минута вече мога да си дам сметка каква е публиката, но преди това не. Имам интуиция какво мога да объркам само, но за публиката нямам. Тя самата всеки път е толкова различна. Уж идват сто човека и тия сто човека актьорът ги възприема като едно цяло и е много странно, уж сто различни човека, а публиката всеки път е много различна и винаги има някакъв общ, собствен характер. И според мен публиката не си дава сметка, че влиза в една обща вибрация с всички останали в салона, не само с актьорите. Ако един се засмее – всички ще се засмеят. Ако един не се засмее – никой няма да се засмее. Много е странно, аз приемам публиката като общ организъм.
Фотография: Константин Вълков
КВ: А това с ръкопляскането и изправянето как се появи?
Ирина Митева: Честно казано аз нямам никаква представа. Видях, че някои колеги се възмущават, аз нямам отношение към това дали публиката ще се изправя, или няма да се изправя. Обикновено те го правят от възторг. Аз не искам да ги задължавам да се изправят и ако някой не е възторжен може дори въобще да не пляска, но ако на някой му идва да скочи – да скочи. Това е живо изкуство, нека върнат емоцията. Нямам никакво отношение, публиката трябва да има своето отношение към изкуството като цяло. Ако на някого му се прииска на изложба да извика: „Ама много е хубаво!“ – да го направи. Така дава обратна връзка на твореца, а ако не му хареса нека да направи една гримаса и демонстративно да излезе отново да даде обратна връзка на твореца. Нямам никаква представа откъде възникна този проблем с изправянето на публиката, въобще не съм се интересувала от него.
КВ: Какво е положението с парите в театъра? Трябва ли да имаш план Б или е възможно да се издържаш с театър?
Ирина Митева: Много е относително. Малко зависи от начина на живот на самия човек. Ето, например аз съм от Добрич и си нямам тук апартамент, ако имах може би една заплата, това би ме накарало да живея донякъде спокойно. Сега имайки предвид, че имам квартира и сметки, нещата стават малко страшни и се замисляш дали не дай си боже да трябва да идеш на лекар и дадеш 50 лв., ще имаш ли пари за хляб? И май по-скоро няма да ида на лекар, а ще си взема хляб. Много е относително. Аз за момента имам късмета да ми се случват нещата и да вървят, но тая професия е толкова преходна, никога не знаеш. Пет години си на върха, а следващите десет някой гарантира ли ги? Никой! Така че в общи линии всеки се опитва да докара донякъде нещата. Аз за момента успявам само от това да си изкарвам парите, но след две години може да се срещнем в някой бар, където ще ти сервирам. Аз не го изключвам като вариант. И е трудно, но е трудно не само за актьорите, ако говорим само за нас няма смисъл, защото много българи са в това положение.
Фотография: Константин Вълков
КВ: Амбициозна ли си така, както ти разбираш амбицията?
Ирина Митева: Ами да, защо да не съм амбициозна. Аз съм максималист, чувствам се амбициозен човек. В никакъв случай не съм конкурентно амбициозна както казахме. Аз съм амбициозна за себе си и моята амбиция по-скоро се основава да намеря съмишленици, с които в колектив да направим нещо смислено. Вярвам, че хората на изкуството би трябвало да са естествените будители и духовници, като изключим всички религии по света, съответно моите амбиции са да срещам такива хора и да създаваме неща, които да вдъхват смисъл за хората. Хората да изпитват нужда да гледат това представление, този филм, да чуят това стихотворение още няколко пъти и да имат основа, върху която да се замислят. От тази гледна точка съм амбициозна – да. Определено бих казала, че съм. Иска ми се да правя такива неща, имам идеи някакви в главата. За всичко ще си дойде времето, но щом имам идеи, значи би трябвало да съм амбициозна.
***