Виждаш веднъж работите на Сияна Шишкова и някак остават запечатани в теб. Понякога за Сияна ще откриете, че е тату-артист, друг път илюстратор, а в някои от социалните й профили ще видите просто “freelancer”. Каквато и да е Сияна в момента, с каквото и да се занимава, изключително талантлива е. Факт. Поканихме я за гост в поредицата ни Бал на дебютантите.

Константин Вълков (Instagram: @konstantinvulkov): Последната татуировка, която ми направи впечатление беше на един естонски сервитьор в Талин, носеше хубава риза на ананаси и имаше татуиран ананас. Аз, разбира се, го попитах „какво прави с всички тия ананаси“ и той ми каза, че всъщност въобще не харесва ананаси. Ти си се занимавала с татуиране, така ли е при теб, при другите хора, искат да се освободят от нещо и го слагат на ръката си или всъщност е обратното?

Сияна Шишкова (Instagram @siyana.shishkova): За мен лично, открих татуирайки, че аз не искам повече татуировки върху себе си. Аз имам две, в които съм вложила някакъв смисъл и факта, че не съм се натрупала с тях ме кара да искам поне да ги направя смислени. Според мен всеки може да прави каквото пожелае върху тялото си и може би цялото това напрежение, което се е слагало преди в смисъла на татуировките, фактът, че ще е завинаги и целият драматизъм около това, кара хората в момента да искат постмодерно да избягат и правят големи глупости. Мисля, че точно това е бягство от крайността на смисъла, което всъщност е едно освободено действие.

КВ: Коя е скучната част в процеса на татуирането? Има ли такава?

СШ: Аз вече не го практикувам, но не бих казала, че има нещо скучно. Татуирането е много ангажиращо, нещо което те кара да си концентриран и ангажиран не би могло да бъде скучно. В началото ми беше трудно да свикна с цялата хигиенична част, защото тя е много строга. Това ме караше да не искам да го правя, но в някакъв момент се научих как точно се правят нещата, но не, не мисля, че има някаква скучна част в това занимание. Не.

КВ: На колко години според теб е нормално човек да разбере какво иска да прави? Да открие в какво има талант, какво да развие? И ти кога разбра?

СШ: Точно за това водих подобен разговор вчера. Аз съм много против цялата идея, че в някакви определени моменти в живота си е нормално да стигнеш до някакви определени неща. Тоест, ако решиш на осем, че искаш да се занимаваш с нещо хората покрай теб ти казват, че ти си на осем и си глупав и не можеш да се занимаваш с това, което според мен наистина разваля потока на осъзнаването на това с какво искаш да се занимаваш. Аз смятам, че винаги съм знаела с какво искам да се занимавам, но няма такъв момент като НОРМАЛЕН или НЕНОРМАЛЕН да знаеш какво искаш, да смяташ, че си достатъчно мъдър, че да си преценил, че искаш някакви неща в живота си. Може да си на осем, може да го прецениш на 40 години. Аз го прецених на 6 години.

КВ: И какво тогава прецени и сега смяташ, че се е развило?

СШ: В момента се занимавам с класическата част на рисуването. Сега се уча да рисувам, защото досега никога не съм учила рисуване, сега реших малко да се взема в ръце в тази посока. Сега не е нищо приложно като печат или татуиране. Правя си портфолио и се развивам в живопис.

КВ: Погледнато отстрани това е творческа, креативна, интересна професия без работно време, ти дисциплинирана ли си? И кое изисква да си дисциплинирана в това, което правиш?

СШ: Едно от основните неща, въпреки освободеността на това да се занимаваш с изкуство, е дисциплинираността. Всеки артист, който смята себе си за сериозен артист, е адски дисциплиниран и аз наскоро заедно с учебния си процес започнах да се уча на тази дисциплина. И е много трудно. Ставаш сутрин и знаеш, че трябва да отделяш определено време на това и ако пропуснеш на следващия ден усещаш разликата в процеса.

КВ: Как минава един твой ден?

СШ: Моят ден е сравнително хаотичен и ако когато се събудя не свърша час и половина рисуване, след това го компенсирам и така си изчислявам времето. Аз все още се уча на тази самодисциплина.

КВ: Можеш ли да опишеш на радиослушател последната работа, която си рисувала?

СШ: Да. Тя не е много приятна. Тя не е работа, която е създадена със смисъл и изграждане на някаква идея. Това е един мой сън, който беше ужасен. Беше една жена, която стоеше в пространство пълно с пръст, с метални прегради и се  оказа в някакъв момент, че събира останки от месо на хора. Две момчета дойдоха и оставиха глава в плик и аз нарисувах това, което беше в съня, за да мога да помисля, за упражнение и за да махна гадното усещане, което беше останал след това.

КВ: Сънуваш ли често?

СШ:  Да. Сънувам. Когато съм под напрежение сънувам доста по-често.

КВ: Записваш ли си сънищата?

СШ: Да, когато мога. Понякога си остава само чувството от съня за много по-дълго време, а то не може да бъде записано.

КВ: Кога, в кой процес от рисуването се забавляваш най-много?

СШ: Със сигурност не е в крайния изпипвателен процес. Той е честно казано много натоварвящ, не ме кара да доизмяслям някакви неща, които да донагласям, а е чисто естетическо последно доизпипване. Може би този момент е в процеса на изграждане на визуалната идея и след това като се пренесе на 50% на платното има един момент на добавяне на някакви неща, които са неочаквани. Това май е най-забавният момент на добавянето на неочакваните неща.

КВ: Проучвала ли си каква е средата, за издържане от това, което правиш?

СШ: Много бегло, не мога да си представя да се занимавам с нещо друго. Мисля, че има хляб в това, което правя. Всички тия приказки, че ако си артист ще гладуваш – има нещо вярно в тях, но в момента мисля, че цялото ни общество оборва това с факта, че така или иначе сега е супер модерно да се занимаваш с изкуство, така че можеш да се възползваш от това, въпреки негативните страни.

КВ: В някакъв смисъл е и конвертируемо, за разлика от това, което аз правя в момента – медийната професия е етническа, тя е на определен език. Твоят краен продукт е на всички езици.

СШ: Да, така е. Изображението говори на всички езици. И аз съм много благодарна, че се занимавам с това.

КВ: Имаш ли съмнение, когато една работа е готова, за нейните качества и допитваш ли се до някого дали това става, или имаш вътрешен глас, който ти казва?

СШ: Аз разделям времето си като преди и след, защото много неща се промениха. Преди много се допитвах до хората около мен, качвах неща в социалните мрежи. Сега от няколко месеца никой не е виждал какво съм правила, не показвам нищо в социалните мрежи, защото това ми влияе много зле и ми захранва суетата, която аз така или иначе имам и се опитвам да се измъкна от нея. В момента се допитвам до себе си. Мисля, че всички имат хора, през които се гледат. Винаги има някакъв идеалистичен поглед на нещо божествено към нещата, които хората правят. Гледам на нещата си сама, но през божествения поглед на някакви образи като критици, които имам в главата си.

КВ: Кажи ми това за социалните медии, какво те възпира да не споделяш нещата си сега?

СШ: Сега не е нищо външно, не е защото на някого ще му хареса или не, а защото е свързано с дисциплината, свързано е с това, че има доза суета в това и това се опитвам да изкореня. Това наврежда на искреността, на нещата, които искам да правя. Това е един елемент, който няма никакъв проблем да премахна от живота си, за да мога да се концентрирам върху нещата си и да ги правя все по-добри и искрени, истински.

КВ: Амбициозна ли си?

СШ: Да, доста. Може би прекалено, но за това, че съм млада в момента действа, може би с времето ще го намаля.

***

Бал на дебютантите #15: Карина Попова