“Необходимо ли е всичко, което ни хрумне в ума да бъде построено през 21 век?”

Арх. Андрей Ходкевич. Снимка: личен архив

Oт къде е тази интересна фамилия Ходкевич, от къде ти е коренът, Андрей?

Баща ми е руснак, а прадядо ми е бил белогвардеец, който по естествени пътища и след политически процеси вятърът го е отвел с последните белогвардейци насам, докато са се спасявали. Така се е пуснал и коренът на фамилията ни в България.

Ти си завършил архитектура в Politecnico di Milano, основател си на студио HO_RA, имаш много награди, една от които Europan. Изследваш симбиозата между технологиите и архитектурата в модерния свят. Как дигитализиацията на света променя и архитектурата?

Генерално погледнато дигитализацията и Информационната революция водят до фундаментални промени в света и обществото. Не мисля, че в рамките на един разговор може да се изговорят всички положителни или отрицателни промени в обществото, които следват от процеса на дигитализацията за обществото.
Що се касае до архитектурата в различните й мащаби има няколко важни точки, които може да се споменат. Архитектурата сама по себе си е огледало. Огледало, което отразява действителността, в която съществуваме.
Ако решим да насочим това огледало в градоустройствен мащаб виждаме, че информационната революция води до тотално преобръщане на битието сформирано на базата на индустриалната революция. Индустриалната революция води до концентрацията на хората в градовете и създаването на съвременната сгъстена градска среда. Дигитализацията особено през периода на COVID доказва, че вече „фабриката“ не е задължително да е в града и има много професии, които могат да преосмислят начина, по който функционират. Това е особено важен процес в България, където концентрацията между големите градове и периферията е изключително дисбалансирана. От друга гледна точка ако погледнем на архитектурата под формата на сградите, които се създават, то всеки етап от развитието на човечеството има сгради, които най-ясно символизират ценностите, философията и технологията на дадения етап. В средновековието това са катедралите и дворците символизиращи разделението в йерархията между управляващи и управлявани. В индустриалната революция това са фабриките и блоковете, елиминиращи личността на индивида в името на колективното благо. Тепърва ще видим сградите символи на информационната революция, макар че те биха могли и да ни изненадат, като не са точно това, което очакваме.
Ако има нещо, което лично аз бих могъл да отбележа за тази фаза, в която живеем то е, че определено мисля, че ако си човек, който търси иновацията, то ти си късметлия да живееш в период на толкова динамична постоянна промяна.

На къде расте градът на бъдещето според теб – във височина, в ширина, или?

Вероятно ще расте и в двете посоки. На мен ми е по-интересна обаче хоризонталната посока, растежът на града в ширина и то значителна. Работиш на компютър, но информацията стои на сървър разположен на хиляди километри в дата център, докато говориш с човек в другия край на света. Честно казано не си представям градовете на бъдещето като Метрополис, в който виждаш някаква супер крайна версия на града на индустриалната революция. Някак това е идея, която е остаряла преди да се е случила.
Лично моят интерес е как може да постигнем повече от една определена локация или казано по-точно- не ме интересува архитектурната форма, а формата на архитектурата, нейното състояние.

Би ли обяснил, моля те, какво означава формата на архитектурата?

Много често съм си мислил, че съвременната архитектура не отразява адекватно философската мисъл, която ние получихме дори през XX век, а по-скоро разсъждава още по начин, по който се мислеше още през XVIII и XIX век.
Мога да дам пример с една много интересна концепция спомената от френския философ Жил де Льоз – „Ризомата“, в неговата книга „Хиляда плоскости“. Идеята за ризомата в архитектурата не е свръх иновация, но е много интересна. Ризомата е коренище, което той с Феликс Гатари дефинират като образ на мисълта. Ако една сграда може да възприеме поведението на една Ризома, а именно ако мога да го обясня по-ясно да може да се променя спрямо необходимостта на потребителя и мястото, на което се случва, то това би било определено един пример за сграда от бъдещето в моето съзнание.

А кое му е умното на един “умен град“?

Винаги съм бил привърженик на Smart (Self-Monitoring, Analysis and Reporting Technology) идеята, идея, която се базира на принципа за кибернетиката, на възможността ти да подаваш информация, тя да се завърти обратно към теб и да ти даде отговор.
Тук е важно да анализираме какво възприемаме като „Умно“. Ако трябва да кажа моята гледна точка мога да цитирам математика Джон Фрейзър в съвместния им проект със Седрик Прайс, то той казва, че „ако ритнеш една система, то последното нещо, което очакваш е тя да те ритне обратно“.
Та идеята за умния град за мен се базира именно на възможността, чрез дигитализацията и всичката информация, която е достъпна на базата на сензорните системи в градската тъкан да се изгради „нервна система“, чрез която да може да се анализират различните процеси според нивото на динамиката. От пренасочване на трафика, контрол и анализ върху различните слоеве на инфраструктурата до качеството на въздуха и така нататък. Умният град би бил осъзнат град, който се учи и се развива на базата на събраната информация. Мисля, че архитекти като Карло Рати от MIT Senseable City Lab ни дават интересен поглед върху това, как данните, които получаваме могат да бъдат ефективно анализирани.

А къде е мястото на хората?

Мястото, на което ми се иска да виждам повече хората в един град е – на споделените пространства, защото едно от измеренията на дигитализацията е, че нашите апартаменти рискуват да се превърнат в офис, в кино, в концертна зала, а това неизбежно отчуждава хората, вместо да ги сплотява. Не трябва да забравяме, че всяко действие макар и ефективно си има последствията и ние сме отговорни да ги анализираме предварително.
Технологията е част от човека, от много години насам, погледнете фармацията и медицината – благодарение на технологиите човешкият живот е значително удължен. Та ако забраним телефона на едно дете, ще е същата крайност, както ако му дадем да спи с него и да си играе с него постоянно. Въпросът е да намерим среден път, по който да осмислим градската среда и едновременно с това да предадем тези хубави ценности на културата и комуникацията, посредством технологиите които имаме.

Къде е мястото на светлината, водата, въздуха в облика на модерния, умен град?

Навсякъде. Имаме прекрасни примери, които се случват в по-големите световни градове, които ясно показват, че природата и споделените пешеходни пространства в градската среда трябва да бъдат доминиращи. Индустриалния град ни учеше, на това да правим градски магистрали. Съвременния град ни отучва и макар и да виждам, че това е недопустимо за хора израснали във времена с ценностна система присъща за индустриалния град, се надявам, че в бъдеще това ще бъде все повече и повече припознато.
Лично на мен ми се иска градът на бъдещето да продължи да бъде споделен и да има повече обществени пространства, повече природа, сред която хората да могат да се срещат. Ние сме отговорни и длъжни да запазим възможността на хората да се срещат и да споделят заедно емоциите от битието си, защото иначе някъде в процеса на планиране дълбоко сме се провалили.

Каква е философията на твоят Project Ephemera?

Ephemera (“Празният музей“, част от проекта е финалист на световния конкурс “Chandigarch Unbuilt” 2015, бел. ред) се роди като студентски проект. Имам си една група от архитекти легенди, на които толкова много се възхищавам, но едно от нещата, които те винаги са споделяли в техните концепции (не всички успяват да реализират идеите си) е, че една сграда, както се създава, така понякога и умира. Животът й е един процес, тя не винаги може да бъде контролирана, понякога могат да се случат събития, които ти не си очаквал, но при всички случаи създаването и краят са изключително интересни. В един момент и на мен ми беше любопитно да направя сграда, която да се появява и изчезва и това да не афектира средата. Ephemera като име се появи от един термин на един инженер, архитект, изобретател, който също много харесвам Ричард Бъкминстър Фулър, който в една от книгите си той използва думата ефимеризация. Това е процесът, в който човек успява да постига, все повече и повече с по-малко и по-малко (енергия, усилия, ресурси), докато не успеем да постигаме и създаваме всичко с нищо. Ясно е, че това е тотално самоизключване, но е една посока на ефективност, която може да бъде следвана, особено в професия като архитектурата и строителството, които са отговорни за голяма част от замърсяването на света и начинът, по който се консумират неговите дадености. Името Ephemera обобщава група проекти (Невидимия музей, Празния музей и Глобалния небостъргач, бел. ред.), които стоят зад нея и се базират точно на тaзи идея, за която говорихме в началото – идеята за огледалото, отразяват ценностите на едно дигитално общество и се опитват да комуникират не толкова с хората, които ни заобикалят днес, а по-скоро с хората, които ще ни заобикалят след 20-30 години. Ако трябваше да извадя една стойност, която е ясно, че представяла периода на информационната революция, то това е нарастващата стойност на информацията. А каква е информацията сама по себе си – тя е нематериална и именно това я прави толкова ефективна и ценна. И тогава въпросът беше „Какво мога да намеря като нематериална стойност в света на архитектурата?“ – и започнах да гледам подобни примери, какво би било едно нематериално пространство? Пример, който винаги давам е уличното осветление и пространствата от светлина. Можеш да избереш два пътя, по единият ще ти е светло заради уличното осветление, по другият ще ти е тъмно и вероятно ще избереш да се разходиш в помещението, което е осветено, защото то ти дава безопасността да виждаш периферията около себе си. Друг пример, който мога да кажа е звуковите пространства, например светофарите за незрящи хора, които издават определен звук, когато трябва да спреш и определен звук, когато трябва да тръгнеш. Буквално в моите очи си представям как един тунел стои статичен и в един момент, когато човек трябва да тръгне този тунел покрива кръстовищата и пешеходеца може да премине. Стремежът ми с „Ефемера“ е да постигна подобно поведение и ефективност от сградите, които изповядват тази философия. По този начин опитвам да отправя един генерален въпрос дори към архитектурния свят – и той е необходимо ли е всичко, което ни хрумне в главата да бъде построено през 21 век? Самоубийствен въпрос за един архитект, но логичен що се касае до ресурса необходим за построяването на една сграда. Живеем във време, в което много внимателно можем да филтрираме това, което ни е необходимо и това, което не е чак толкова необходимо, правейки един естествен подбор в архитектурната еволюция на типологиите сгради. Така ще видим какво може да остане във ефимерното измерение, какво във физическото. Ние трябва да мислим в дългосрочен план и да имаме идея от какво ще имат нужда поколенията след нас, защото умния град не би имал значение ако не третираме и всичко, което го заобикаля по подобен начин.