Представям си как утре Боб Гелдоф решава да организира поредния Live Aid мегаконцерт, за да ни убеди, че от насзависи светът да е по-добро място за живеене. Звъни на предългия списък собичайни заподозрени и разбира се всички му потвърждават веднага със за-нас-ще-бъде-чест, и всички сащастливи и доволни, и нямат търпение да помогнат за каузата. Докато не дойдемоментът за редене на сетлиста и големият въпрос: “Кой ще пее парчето на Дилън?”.Защото няма голямо (а и малко) музикално събитие с политически оттенък, в коетогвоздеят на програмата да не е “The Times They Are Changing”, “Blowin’In the Wind” или “Chimes OfFreedom”. И си представям какКендрик Ламар, Крис Мартин и Тейлър Суифт се хващат за гушите кой иманай-изконно право да попита: “How many roads must a man walk down before you call him a man?” пред n-стотин хиляди души. Защото да пееш Дилън е чест, значи вече и ти си голям,и теб те слушат не просто какво пееш, а какво казваш.

Та представям си го този сценарий, докаточета отзивите от Нобеловата награда за “най-големияжив американски поет” и не мога да си представя как някой може да изхейтиподобна новина. И то не просто някой световно неизвестен и глобално излишен насвета човек-трол, а не малко от онези, които смятаме за най-умните изаслужаващи внимание. Писатели, поети, литератори, критици, които вчера заляхатуитър със сарказъм и възмущение срещу техния “колега”. Голямата им драмавсъщност е, че Дилън не им бил точно колега, защото писането на текстове запесни не е точно литература. 

Какво ви става, бе хора? И точно Ървин Уелш даобижда на “gibbering hippies”, никакъв смисъл не ми прави. Послеобаче се замислям, че има логика във възмущението им. Нобеловата награда няманищо да промени за Боб Дилън. Грам. Той каквото е имал да каже, отдавна го еказал. Изпял си е песента и буквално и преносно. И на новия му албум все таядали ще пише “from the Nobel prize winner”. Но за новата книга на Уелшстикерът “носител на Нобелова награда” е решаващ за ревютата, за продажбите, зачестта и славата. 

Друго обяснение за яростта срещу наградата на Боб Дилън не бимогло да има. Защото “I’m a Dylan fan, but…” е доста слабо начало наизречение. Не може да има “но…”.Петдесет години хората пеят песните ти по концерти, учат ги в училище, пишат гипо стените, печатат ги по тениските си, правят революциис тях. Естествено, че заслужаваш Нобелова награда за литература. Литературата еписмен текст, за който се смята, че има трайна артистична стойност. Кое точно от изброените изисквания не изпълняват текстовете на Дилън? Моля, не виразбрах добре, г-н Уелш?