•
20 декември 2018
Елена Николаева е визуален артист, което ще рече (надявам се на бъркам) – оператор, фотограф, режисьор, донякъде сценарист, донякъде и всичко останало. Изобщо – изключително талантлива млада дама, която ни заплени с това, че иска да работи и работи много. Повече за Елена тук: https://vimeo.com/elenanikolaeva и https://www.instagram.com/wearegodsunwantedchildren
КВ: Амбициозна ли си?
Елена Николаева: Не. Не мога да кажа, че това е амбиция. Просто е огромно желание за работа. Огромно желание да правиш неща, от които се чувстваш щастлив. Огромно желание да създаваш. Аз съм се хващала в моменти, в които не работя, не създавам нищо, не правя нищо за себе си, има такива моменти, и вътрешното ми усещане, е, че паразитирам. Не мисля, че някой трябва да се чувства, изобщо в живота си някога, така. Хората трябва да работят, да бачкат здраво, да създават. Без значение дали попълваш документи, дали продаваш дивани, дали създаваш музикални видеоклипове, пишеш сценарии, важното е да работиш, да създаваш. Ако може това да се нарече амбиция – да имаш амбицията да работиш и да създаваш, да. Но при мен смятам, че е вътрешна потребност.
КВ: Разкажи ми за последния си проект. Как беше в началото? Как започна?
Елена Николаева: • Последното нещо, което създадох с екипа, с който работя, беше музикалният клип към песента „Пустош“ на VOΛEN (Волен Милчев) и SMYAH (Явор Зографски).
Беше много изненадващо включване от Явор. Той един ден просто ми писа, че работи върху ново EP, което вече е почти готово и иска да има промо след няколко месеца и много ще да има клип към песента с Волен. И аз си казах „супер“, защото ние с Явор от много време искаме да работим заедно, но по ред причини – финансови и всякакви други обстоятелства – нещата около една друга песен не успяха да ни се получат.
В същото време, когато той ми изпрати песента, аз бях в друг проект и беше тотална лудница, и няколко дни не му отговорих. Той ми звънна и ме пита: „Човече, чу ли трака?“ и аз му казах: „ Ми честно, не! Ей сега ще го чуя, обещавам.“ Чух парчето, много е смешно, защото е дълго, около 3 минути и някакви секунди, но аз вече на втората минута му се бях обадила по телефона и крещях: „Човечеее, какво сте направили вие, какъв е тоя autotune, какъв е тоя счупен бийт, вие сте тотални изроди!“, а той ми каза: „Чакай, чакай, това сега как да го разбирам? Харесва ли ти, или не ти харесва?“ и аз: „Много ми харесва!“ Нали знаеш тая любима фраза на много българи: „Това все едно не е българско!“ и аз това и казах на Явор: “Човече, това не звучи като нещо, което е създадено в България.“ И то наистина е жестоко, брутално парче. И така всъщност започнахме работа заедно още същата седмица. Вокалите и текстът са на Волен. Аз бях много впечатлена от самия текст. Много е нестандартен, много е лиричен, в същото време този autotuneпридава много специфично звучене. Хем текстът ни връща в някакво време, което е много чисто, хем с това модерно звучене, някак нещата много странно се смесваха.
КВ: А какво не ти хареса?
Елена Николаева: Ами нямаше нещо, което да не ми хареса. Първоначално, може би това, което ме шашна беше autotune-ът, защото аз много пъти съм слушала Волен на живо, той много често е беквокал на Рут Колева, на Миленита, има собствена група, и съм свикнала с гласа му, а той има ужасно топъл, галещ глас, но autotune-ът придава съвсем различно звучене. И след като няколко пъти чух песента, се запитах, тия хора защо така са го решили, та той Волен може да пее, защо им трябва това. И за мен това беше тотална изненада, защото Волен може да пее. Повярвай ми, след като си слушал едно парче в рамките на един месец почти постоянно, защото освен всичко, аз съм монтирала видеото, и понякога се монтира по фрази, по бийт, и връщаш и връщаш, слушаш. И в един момент си казах: „Боже, това парче наистина е супер!“ и дори се изненадах, че съм се изненадала от autotune-а, при положение, че той е нещо тотално нормално в днешно време. Това беше нещото, което ме е направило малко по-скептична, но в същото време много ме грабна и от самото начало. Малко шизи история.
КВ: Eто стигаме и до любимата ми тема за собствения стил, защото от една страна Волен, казваш, имайки специфичен собствен стил, той е лесно разпознаваем и може да заложи на сигурно с това. Ти самата какво мислиш за собствения стил? Трябва ли един творец да изгради свой собствен стил, за да бъде лесно разпознаваем, или не, напротив? За да се утвърди трябва да експериментира?
Елена Николаева: Аз съм човек, който обича да експериментира. Бих заложила на второто. Да правиш нещата така както ги усещаш, както в дадения момент имаш нужда да ги изразиш, не да налагаш някакъв стил.
Но. Тук има едно голямо „НО!“, защото аз съм ужасно голям фен на Björk например. Всички, които са наясно с творчеството ѝ, знаят, че тя има собствен стил, тя е тотално разпознаваема, но при нея мисля, че това нещо адски много работи и печели. При нея спецификата идва от гласа, от това вибрато, което донякъде е присъщо на скандинавските изпълнители, но пък тя много експериментира с визия, видео, инструментали. Това е много интересна симбиоза между това да имаш собствен стил и да заставяш със собствения си глас всеки път, но и да експериментираш с всичко останало, което те оформя като краен продукт. Тя е абсолютно откачена.
Това страшно много ми харесва в някои артисти, имат някакъв определен почерк, но не ги е страх да експериментират.
Това е да хванеш златната среда. Много често напоследък мои приятели ми пишат, даже снощи един колега – режисьор, с когото доста често имаме спорове за някои филми, за някои визуални подходи, Димитрис Георгиев се казва, та той ми писа и ми каза нещо много интересно: „Ясно е, че изкуството е нещо субектино, но аз всеки път, когато гледам твои неща, знам, че ти си ги правила. Ти си разпознаваема и това е страхотно, правиш нещата със собствен вкус и усет“. Ей това нещо, ако мога да го запазя, а в същото време да не се затварям в рамка и да експериментирам още и още, би било чудесно. За мен това, което каза Димитрис, е страшен комплимент. Въпреки всичките ни спорове и разминавания понякога, аз винаги с трепет очаквам неговото включване, неговия фийдбек, когато излезе нещо мое.
KB: Дразни ли те пошлото, грозното, недобре направеното?
Елена Николаева: Нещо да те дразни значи, че си една стъпка по-емоционално обвързан с даденото нещо. Дали ми се иска да има по-малко такива неща – да, със сигурност. Много ми се иска хората да са по-естети. Това вероятно звучи супер префърцунено, далеч съм от тази идея, просто ми се иска хората да имат по-богата визуална култура. Това, което ме притеснява е, че повечето музикалните клипове се правят по шаблон. Различни визии на артистите, различни локации, набляга се на много цвят, на абстрактна и интензивна светлина, на някакви кранове, движения, steadicam ипрочие. Тоест, нонстоп някаква динамика и кардри, които ти минават през съзнанието, някой път ги помниш, друг път – не. Има зрители за това със сигурност, на мен това не ми е интересно. Ето, не – това не ми харесва, не – дразни ме, а по-скоро не ми е интересно.
Винаги ми е интересно, когато има някакъв storytelling, когато има някакво послание. Дори понякога, когато правиш нещо абстрактно, хората да си кажат: „Да, разбирам това послание, да, разбирам това видео, разбирам защо това видео е към тази песен.“ От тази гледна точка ми се иска повече история да има. Аз следя какво се случва навън, не само американски видеа и режисьори, даже бих заложила повече на европейските такива, хората създават видеоалбуми, създават късометражни филми, правят поредица от клипове, които са обединени под някаква обща тематика. Там има история, има послание. За мен това е важното, иначе защо го правиш?
КВ: Ти как възпита своя вкус?
Елена Николаева: Със страшно много гледане, май. Колкото и да се говори, а и донякъде понякога да е така, че от НАТФИЗ излизат хора, които после остават без работа, НАТФИЗ адски много те учи. Много ти взима, но и много ти дава. От теб си зависи какво ще вземеш. Аз до ден днешен се сещам за прожекциите при проф. Мая Димитрова. Европейско кино, американско кино, конкретни стилове и направления от скандивнавското, немско, френско и английско кино, всички те имат различен почерк, различен стил. Хората от различните места по света, се изразяват по различен начин и това е адски интересно за мен.
Свободното си време прекарвам доста във Vimeo, Youtube – в гледане на клипoве, на късометражки. Според мен, културата ти, възпитанието ти, това как да се изразяваш визуално, идва от многото гледане и от интересуването. Човек НОНСТОП трябва да се развива, да се интересува от всичко, което е важно за него, в моя случай – какви нови камери излизат, кой с каква техника работи и защо, кой режисьор какво ново ще прави, защо работи с конкретно тези актьори, защо на тези локации… Смятам, че всеки един департамент в дадена продукжия, неслучайно избира точно това, което да работи за драматургията на проекта най-добре. Важно ми е да се уча гледайки, слушайки и четейки.
КВ: От гледна точка на конкуренцията, има ли конкретен човек, с когото да се съизмерваш, да те провокира?
Елена Николаева: Не. Казвам го от гледна точна на това, че аз правя нещата, за да ми харесват на мен, за да може екипът ми да е доволен, да може хората, с които работя, които ме канят за даден проект, да са доволни. Не съм в състезание с цялото нещо, което правя. Може би, ако има хора, които ме провокират, те по-скоро ме вдъхновяват. Това са основно режисьорите навън, ще ми се да правя нещата като тях или поне да имам това въздействие върху зрителя, което имат те. По отношение на музикалните клипове, в България знаем, че става въпрос за малко пари или за никакви понякога, все пак знаем и кои артисти могат да си позволят „скъпите клипове“. Този формат обаче, ти позволява да имаш послание. Много малко хора, в момента, отправят послания с видеоклиповете си. Мога да кажа, че много се кефя на нещата, които излизат от „ъндърграунд“ сцената. По-алтернативните артисти си позволяват по-алтернативни клипове и това със сигурност е нещо, което може да ги избута напред. Но конкуренция тук, не мога да кажа, че има. Конкуренция има, когато има голям „пазар“. Тук нямаме такъв, все още, но има навън, там вече има и конкуренция.
КВ: Коя е най-хубавата българска дума?
Елена Николаева: Колебая се между две, които много обичам и не се страхувам да ползвам. „ Извинявай“ и „Благодаря“. „Извинявай“. Това е. Това е дума, която може да зарови томахавката, това е дума, която не всеки има смелостта да каже, а и някак звучи благо. Иска ми се да я чувам по-честно, тя не трябва да се чува само, ако си сгафил адски много, трябва да се ползва дори, когато се сблъскаш с някого на улицата. Казваш „извинявай“ и си продължаваш. Както казва един приятел: „Да си изчистиш кармата.“
***