Димитър Илиев играе този сезон в — Програма Достоевски “ИЗГОНВАНЕТО НА БЕСОВЕТЕ” Идиот – театрална работилница Сфумато. Последен курс “Актьорско майсторство за драматичен театър” е в класа на професор Маргарита Младенова в НАТФИЗ. Влюбен е в театъра, говори за театъра, мечтае за театъра. Той е поредek гост в “Бал на дебютантите” – новата поредица на Дарик.

КВ: Важно ли е за един актьор, когато му предложат роля, какво е името на героя? Ти би ли се интересувал какво значи името, да не ти хареса самото име?

Димитър Илиев: В някаква степен, може би, е важно, защото всеки, който се занимава с нашата професия, до някаква степен, в него има доза нарцисизъм. На всеки актьор – мъж мечтае да се казва поне веднъж Хамлет, а актрисите – Жулиета и всички тези колоритни персонажи. Според мен персонажът трябва да предизвиква природата на актьора, актьорът трябва да започне да вижда през неговите очи. В НАТФИЗ професорът (проф. Маргарита Младенова) много често ни повтаряше да не издърпваме персонажа към нас, а ние да отиваме към него, а какво име носи – да, важно е, на всеки му се иска да изиграе някаква много голяма роля. Аз навремето като гледах „Хъшове“ с Чочо, лека му пръст, много ми се искаше да изиграя Македонски. Да изляза на сцената и да извикам „МАКЕДОНСКИ“ и да стане страшно. Да, до някаква степен името е важно.

КВ: Какво мислиш за лошото, пошлото изкуство? Дразни ли те, когато се сблъскваш с него?

Димитър Илиев: Разбира се, че понякога ми е неприятно, като си помисля, че с моите колеги, с които сме работили по 14-15 часа в НАТФИЗ, а понякога и по 24 часа, защото сме спали там и когато завършим и гледаме някакви хора, които правят някакви неща по сцената и по телевизията, си давам сметка, че и да се дразня и да не се дразня, ние сме на такова ниво. Тях ги има. Някакви хора правят страшни глупости, а зрителят слага и нас и тях под един общ знаменател. Това дразни, много е неприятно. Аз го усещам и в моите колеги. Има такива пошли заглавия, които се поставят на българска сцена и хората в обкръжението на по-сериозното изкуство, ако то може да се нарече така, избягват да ги гледат. Обаче в същото време на зрителя не се предоставя често нещо, за което да си кажат „Ей т‘ва е жестоко.“ Както в Русия, както на Бродуей. Просто да има такива заглавия, такива представления, които да те залепят за седалката и просто да не те оставят да си тръгнеш оттам. Тука има едно такова усещане, че дали си в театъра, дали си пред телевизора няма много разлика. Границата е започнала много да се губи и са малцина хората, които дръзват да дърпат към по-качествено изкуство. Много е хубаво, че ги има точно тези хора.

КВ: Това не е ли някакъв страх, че едва ли не по-качественото изкуство ще има по-малко публика, ще се продаде по-малко и за това малцина са тези, които опитват? Не се знае как ще реагира публиката.

Димитър Илиев: В един от първите ни часове, проф. Младенова ни каза: „Ако някой от вас това го прави за пари, ако иска да стане милионер, може да стане, но с чантичката през вратата, защото няма иначе никакъв смисъл.“ Всеки актьор трябва да получи качествено възнаграждения за труда си, макар да знаем тук какво означава „качествено“, но трябва. Ето онзи ден гледах представление на едни мои колеги млади, в СФУМАТО, които проф. Иван Добчев ги е взел и бях изумен. И ето има много хора, които се борят. Аз даже, може би, се страхувам да го нарека „качествено изкуство“, за да не бъда разбран погрешно. Театърът и сцената са по-високо, не бива това, което е на улицата да се пренася на сцената директно, защото се изравняват, за това сцената физически е по-високо построена. Трябва там да се поставят неща, които са малко по-високо, да са над, да отлепят.

КВ: Как възпита своя вкус?

Димитър Илиев: Най-вече обучението ми в Академията, там аз като човек, който никога не се е занимавал с изкуство, идващ от семейство, което също не се е занимавало с изкуство, започваш да се превъзпитаваш, да градиш навици. Лека полека започваш да канализираш филмите, представленията, чуваш имена, които ти стават интересни, започваш да следиш работата им. Това се превъзпитава, да никой не се е родил научен. Няма как да си на девет и да гледаш Фелини, да го разбираш, да му се възхищаваш. Аз не знаех за него, започнах да му се възхищавам щом влязох в НАТФИЗ, макар все още да не го разбирам. Превъзпитава се, а качественото виско изкуство, за съжаление, повече идва от вън. Има и тук, но малко. Като гледам записи на представления и на неща, които се случват отвън с нашите колеги в Русия се шашкам. Гледах преди години едно грузинско представления и виждаш как тези хора живеят в някаква друга матрица, те са в друго измерение, те живеят със своето изкуство.

КВ: Разкажи ми за НАТФИЗ, пренеси ме там. Разкажи ми за твои колеги момче и момиче, талантливи, които сега ти изникват в съзнанието. Кои са те, как се казват, защо смяташ, че са талантливи?

Димитър Илиев: Веднага се сещам за един човек. С него си говорим на „брат ми“, играем братя е едно представление на проф. Младенова, казва се Георги Сиркатов. Страшно талантлив, той е и художник. Има нещо много делиактно в актьорската природа. Хората, които рисуват, а са актьори виждат по някакъв друг начин сцената, пространството, героя. Това, което говорят го виждат. Проф. Добчев е прав, като казва в едно свое интервю, че в тези, които са завършили обикновена гимназия и тези, които са завършили художествеата има огрома разлика. И аз това го виждам в моя колега Георги. Той е страшно добър и в двете неща. Сега репетира в едно грандиозно представление в Пловдив. За жена, аз висички момичета от моя клас много ги обичам, но се сещам за Аделина Желязкова. Тя е накакъв странен хибрид межу жена и котка. Тя може да прави абсолютно всичко с тялото и гласа си. Много красива, много талантлива и много работлива. Има ли сме много готини, крайни конфликти с нея, но след това винаги излиза приятелството. Това е важното.

КВ: Кое е важното за един млад актьор: да се предизвиква с роли или да играе неща, които му отиват?

Димитър Илиев: Има една комфортна зона, когато усещаш, че ти е едно такова спокойно, че всичко е наред, че се харесваш и отдолу от режисьора се чува: „Кво ми играеш?, Какво правиш?, Ако няма какво да ми кажеш от сцената, по-добре слез!“. Ако няма за какво да се пребориш, какво да защитиш по-добре наистина не се качвай на сцената. Помисли, изгради си параболата на образа и на характера и тогава се качвай. Винаги трябва да има предизвикателство и актьорът никога, ама никога да не се харесва и да не се самонаблюдава и самокоментира. Трябва да се бориш, да има смисъл, да защитаваш героя си. Ако го защитаваш тихо и кротко никой няма да ти повярва.

КВ: Амбициозен ли си?

Димитър Илиев: Смея да твърда – Да! Мои колеги могат да потвърдят, за четири години съм закъснял само веднъж за репетиция и то защото не разбрах, че имаме такава. Тогава бях във фитнеса и ми звънна паникьосана колежка, която питаше къде съм, професорът ме чакал. Да, амбициозен съм и това нещо ми харесва. Когато завършиш, ако не си амбициозен се оставяш по течението, то започва да те дърпа и така. Имам много колеги, които са безкрайно талантливи, но те се предават, казват си за какво да се боря, то няма смисъл. Разбира се амбицията не трябва да се превръща в спортна злоба. Човек трябва да е амбициозен, да си вярва много. Това важи за абсолютно всички. Наскоро четох за Илон Мъск, ми ако той само си е чертаал и си е фантазирал как ще изпраща коли в космоса, никога е нямало да го направи, ако е стоял в тази комфортна зона. Действие, много действие и упоритост. Трудно е като завършиш, но не трябва да се предаваме.

КВ: Имаш ли план Б?

Димитър Илиев: Винаги има, огромна част от колегите като завършат дълго нямат работа, занимават се с други неща и това не е само в България. Аз като бях първи курс си мислех, че само тук се случва това, но не е. Нас не трябва да ни е страх от друга професия, тя може само да ти додаде, да те развие. Аз, ако работя като барман, да вътрешно няма да се чувстам добре, защото не съм работил и учил за това, но ако го правя съзнателно, някой ден, някъде мога да изиграя такъв човек, и аз вече ще съм минал оттам, ще знам какво е. Трябва да можем да се справяме с всичко. На този етап нямам план Б, но не се страхувам от други професии. На 25г. съм с някакво обучение сигруно много да правя много неща. Не мога да бъда полицай, пожарникар, лекар, тези хора правят невъзможни неща, аз не мога да съм такъв, защото психиката ми не е подготвена.