Обичай себе си и ще обикнеш ближния или още по-зле: Обичай себе си и околните ще последват примера ти. Добре знаем, къде да четем това – в статусите на любителите на колите, дрешките, котките, собствените си деца или онези, които часове наред обсъждат личния си живот на стената във Фейсбук. Тези думи на чужда мъдрост, взети от безбройните бестселъри за това, как трябва да ядем, да се молим и обичаме, ни се струват пълна глупост. И не сме единствените, които смятат така. Сп. Judgment and Decision Making публикува изследване, според което любителите на дълбокомислени цитати притежават ниско ниво на интелект.

“Да обикнеш себе си” сигурно е най-дразнещата парадигма от всички, които ни налага съвременното общество.

Знаем, че не трябва да псуваме на обществени места, да не прекаляваме с пиенето, да не пресичаме на червено. И, разбира се, да обичаме себе си. Дразнещо е, защото са празни думи.

Любовта не се ражда изведнъж и завинаги. Както всяко истинско чувство, тя нараства с времето и в началото е почти неуловима. Не съществува онзи първи януари, в който се събуждаш и решаваш да обичаш себе си и да живееш щастливо. Такива неща се напипват на сляпо с много проби и грешки.

Струва ни се, че много от проблемите идват от уверения тираничен глас в главите ни, който ни помага да се нагласим в абсурдния световен ред. В продължение на 12 години той ни кара да ставаме за училище в седем сутринта. Още 4 години да учим в университет, за да започнем работа, която най-вероятно няма да ни харесва, но пък може да ни издигне към “нещо по-голямо”.

Като всеки диктатор гласът не ни заплашва с нeщо конкретно, но никога не си тръгва. Той непрекъснато се оплаква, че можем повече и заменя “искам” на “трябва”, като игнорира думите “приятно” и “добре”. С изкараните пари купуваме материално достъпните еквиваленти на “приятно” и “добре”, но това не е любов.

Това, което можем и трябва да направим е да си позволим да се поспрем и да се огледаме. Казват че единствения начин да се справиш със суетата е собственият забавен каданс, в който съществуваш паралелно с това, как се сменят дните и месеците в календара, избират и се свалят правителства, а приятелите ти се женят и развеждат. Само в този забавен каданс можеш да отделиш важното за другите от важното за себе си и да чуеш съвсем друг вътрешен глас. Не всезнаещия тираничен глас, а свенлив и небързащ, който започва диалог в собствен ритъм и блокира автоматичните постъпки, които си правил досега.

Някои го наричат интуиция: преди всяко взето решение вървят бавни размисли за това, струва ли си да се занимавам с това или да се сближавам с тези хора, кой да избягвам, как да живея пълноценно, без да се тормозя за глупости. Тази интуиция ни подсказва, че развлечението е движение и искрен смях с приятели, а не прокрастинацията в очакване на чудото, че утре ще се събудиш като по-добра версия на себе си. Че нищо не е вечно, но трябва да вярваш само в доброто. Че към всичко човешко трябва да се отнасяш с ирония, а към най-съкровеното – сериозно.

Че времето е главното съкровище, което трябва да пазим, правилно да продаваме и да инвестираме в нещо истинско. Че изразът “слез от дивана” наистина ще те заведе на края на света. Че парите обичат, когато ги харчат за приключения и подаръци, а не за парцалки, лекари и кремчета. Че това, което имаш е много по-ценно и интересно от това, което никога няма да притежаваш. И че любопитството е единственото, което не трябва да забравяш, излизайки от вкъщи, за разлика от телефоните и парите.

Хората, които са успели да обикнат себе си са еднакви по своя природа.

Те излъчват увереност, че накрая всичко ще е наред, ако силно се стараеш и не бъдеш пълен кретен. Те са еднакво харизматични и привлекателни с дънки и раздърпана тениска, и с елегантна прическа по време на важна вечеря. Те се смеят над себе си по-често, отколкото над другите. Те искрено обичат това, което останалите смятат за глупаво: безнадеждно тъп изпълнител, който са харесали още като тинейджъри или родния град, който се е променил до неузнаваемост. Именно тези хора никога няма да ни посъветват да “обикнем себе си”, защото знаят, че това не е цел, а вътрешен нулев километър, който е добре да се открие по някое време, за да започне най-интересното.

Оля е блогър и млада майка. Пише истории, обича нощта, джаза, мечтите си и капучино в леглото.