Станиолчета – лъскави и шумолящи. Т.е. нещо, което привлича вниманието и създава шум, за да не се разсейвате от него. Ей така изглеждат кандидат-депутатските листи. Като има такива станиолчета, които да блестят не с качества, а с блясък, обикновено се стига до комични ситуации. Те обаче винаги са постфактум. Което пък е същото като post-mortem. В този ред бе разкритието преди години, по време на тройната коалиция, че министърът на културата Стефан Данаилов няма базисна грамотност – няма как да не се сещате онова “Збогом”, което написа.

Стефан Данаилов тогава беше министър, сега е водач на две листи на БСП. Целта – да “дърпа” гласове. Същата цел имат Нона Йотова, Супер Любо, онзи дето бил лидер на младежката субкултура (wtf?!) Светльо Витков, Калин Вельов, Свилен от Остава, Васил Гюров и прочие. Арт обхвана всички партии, без никакви изключения. Тия, които нямат професионални актьори или музиканти, имат любители рокаджии, примерно.

Ситуацията ужасно напомня на оня интелектуален елит, населил парламента по царско време. Някои от тогавашните политактивисти, принадлежащи към сценичните изкуства, за жалост са покойници.

И бившите и настоящите обаче имат една особена характерна черта – нищо не разбират от политика. А и не трябва. Впрочем, Ламбо беше депутат и предходния мандат от БСП. Политическата му активност се сведе до едно-две бащински изказвания в стил “не се карайте”. През останалото време неговата работа е да е обичан. Защото той това може в политически план. В този на попрището му – безспорно е талантлив.

Въпросът обаче не е дали партиите да включват в листите си артистичния елит, както се изкриви дебатът в социалните мрежи. Същинският проблем е защо го правят. А го правят защото функционерите им като пиявици смучат последните останали политически сили на формациите, които ги дундуркат с десетилетия. И искат още. Обаче знаят, че дори на собствените им избиратели им се гади от тях. Затова на сцената изтикват някой добър чичо (най-условно) зад чийто гръб да скрият разкривените си физиономии. Чисто и просто като къпан милиционер – параван, зад чийто благовиден вид да се прибута и политическото брокерство. Станиолче – лъскаво и шумолящо в джоба на избирателя, който макар и с потрес да си каже, че е гласувал за перкусиониста, когото харесва, или Ламбо, който чудесно казва абе, знаеш ли, че имаш стрaшни очи. Да, ама очите са алчни. И примижават зад него, само до 27 март, когато всички ще са избрани и параваните няма да са необходими.

И докато това се случва и хич не е нов прийом, наводняването на листите с всякакви журналисти, партийни писачи и имиджмейкъри е феномен, който навлезе с шут преди този вот. Обяснението, уви, е също толкова прозаично, колкото и политическата халтура, в която са принудени да участват арт средите. Опаковка имаме, важно е да има и разказ. Трябва някой да разкаже обещанията атрактивно. Защото очевидно действителността има нужда от украса, за да бъде “продадена”. Естествено, има и друго тълкувание, което не изключва първото, но е също толкова вероятно. В ерата на постистината и алтернативните факти някой е свършил една добра работа и получава отплата.

Каквото и да си говорим обаче целофана, лъскавото станиолче ще бъде изхвърлено след 26 март. И ще останат само гнилите ябълки под него.