Открита, усмихната, търсеща. Гледайте Елена в „Кралят Елен” – трaгикомична театрална приказка в три действия по Карло Гоц. Но преди това прочетете Елена тук, в пореден епизод от поредицата на Дарик и егоист „Бал на дебютантите“.

КВ: Кога мислиш, че една твоя роля на сцената се е получила? Търсиш мнението на друг човек или твоят вътрешен глас ти казва, че нещата са се получили добре?

ЕН: Обратната връзка, това е основното. Обратната връзка от хората, които са гледали. Режисьорът и аз като артист, като създател на ролята, на този човек – жив, дишащ, създаващ емоции у хората, никога няма да бъдем абсолютно   доволни и да кажем: «Да, стана! Ето, готово е!». В момента, в който си го кажеш, това е абсолютната смърт за образа. Той, както нас самите, постоянно еволюира. Като се замислиш за тези представления, които са 10-12 годишни, гледаш как и самите герои, макар да има четири основни точки, към които се придържат, актьорът се e променил толкова много за това време, че и персонажът му е станал десет пъти по-богат. Затова нито аз самата, нито   режисьорът би могъл да каже, че това е готово и е станало. Единствено обратната връзка от хората, които са гледали това нещо, които казват, че са се припознали, които са съпреживяли неговата съдба.

КВ: Какво не би направила на сцената?

ЕН: Не бих застанала зад идея, в която не вярвам. Колкото и да звучи сякаш отивам на митинг някъде. Имам и имах възможността да избирам да правя и конвенционален театър, в който едва ли не ти нареждат какво да репетираш. Смятам, че нашата работа като артисти включва това ние да защитаваме идеи – било то сценични, стрийт театър, или каквото и да било. Важно е ние да пропагандираме нашите разбирания, защото това е нашата сцена буквално, която дава гласност на нашите идеи, за нашите представи как трябва хората да се държат един с друг.

КВ: Биха казали, че актьорската професия е малко хаотична, с  ненормирано работно време. Къде е дисциплината в професията и ти какво мислиш за дисциплината в работата ти?

ЕН:Има едно нещо, което се нарича „хигиена на актьорския талант“. Тя е изключително важна и аз я усетих сама за себе си, защото аз се занимавам с това от много време като независим артист, и винаги ми се е налагало да работя още нещо, за да работя и актьорската си професия, която не е само професия, но и призвание. Винаги ти се налага да работиш нещо, за да се издържаш и тогава, толкова си уморен, толкова си в тотална невъзможност да се концентрираш и да репетираш нормално, че някак аз сама не бях доволна от резултатите си и знаех, че това е абсурд, просто не съм аз. Моят капацитет не спира до тук. И ми се налага през 6 месеца да си търся нова работа, да я напускам, да почвам друга работа и така нататък, докато мечтата ми да се издържам от театър ще се случи. Актьорската хигиена е изключително важна за всеки артист и тя е дисциплината. Аз много закъснявам, още се уча на това, и много пари ми струва да не закъснявм, но дисциплината и актьорската хигиена, ако не едно и също, то поне са брат и сестра – близнаци. Ходят ръка за ръка и няма как без тях да се мине. Както и поведенческата дисциплина, емоционалната дисциплина по времe на репетиции, това са екзистенциални неща за тази професия.

КВ: Довърши темата за парите.

ЕН: За парите! Много би ми се искало законът за меценатство в България да вземе да проработи един ден. Чувала съм, че на Запад е възможно много големи компании, когато даряват средства за изкуството, да получават в замяна данъчни облекчения. Нещо, което при нас е неприемливо по всякакъв начин. Това за мен е голяма болка. И много, много си мечтая един ден това да се случи, защото изкуството не е фабрика, не може да се самоиздържа, така както вече някои от държавните ни учреждения, които са докарани до там, че да трябва сами да се издържат. И те избутани до ръба правят просто продукти, които им носят пари. Това е тотално лишено от творчески смисъл. Самите директори не могат да поведат тази битка, да издърпат своя театър от тази насока, този стил, от това да се пропагандира такъв тип театър от тяхната сцена. Това е жалко, това тотално обезсмисля целия ни труд. Моите работи са били хиляди и ще бъдат хиляди, на мен това ми харесва, носи ми удоволствие, дори се радвам, че сама се издържам и не разчитам на никой друг. Но това е грешно. Това е неправилно. Нещо много по-радикално трябва да се промени.

КВ: На колко години човек трябва да се определи, да определи това, което иска да прави? Ти на колко години го направи?

ЕН: За мен колкото по-рано дойде този момент, толкова по-хубаво. Наскоро се срещнах с един мой съученик от началното училище. Аз имам изключително кратка памет и от училище не помня почти нищо. Имам някакви усещания, емоции, картини. Нищо друго. И той ми разказа някакви истории, които, когато съм дошла в България, в трети клас, веднага сме се записали в театрална школа. Бяхме една банда, като тримата глупаци, и ходихме на  школи. Та той ми каза, че сме изнасяли представления пред класа ни, защото ние бяхме и в един клас. Аз това въобще не го помня. Всички много са се смяли, а аз си мисля: «Боже, наистина ли сме го правили?!» След това съм се занимавала с всякакви спортове – бокс, спортни танци, не знам си какво, но театърът винаги е бил сякаш събирателен образ на всичко. Аз мислех, че мога да бъда всичко, и затова исках явно да стана актьор, който може всичко. Е, в крайна сметка има някакво себелюбие, да се показваш пред хора и те да те оценяват, и те да те харесват, което според мен е много претенциозно.

КВ: Ти сега се смееш, но разкажи ми за някакъв момент, в който не си се забавлявала на сцената.

ЕН: Беше един спектакъл, в който аз още като непрофесионален артист, излизах на сцената и ревях през цялото време от срам. Нещо, което абсолютно, преспокойно, можеше някой да дойде, да ми плесне един шамар и да ми каже: «Бе, айде стегни се малко, престани с тези глупости».Аз знам, че тогава нещо в мен се пречупи и си казах, “аз мога да излизам на сцената и без да рева от срам, защото съм корава и съм достатъчно инат, но знам, че не искам“. Не искам никога да ми се налага да го правя това нещо. И в крайна сметка ще ми се налага да избирам дали да го правя, или не.

КВ: Амбициозна ли си?

ЕН: Понякога си мисля, че съм много амбициозна, но със сигурност знам, че съм оперирана от амбиция, за жалост. Това пък от друга страна ми води някакви хора, които ми симпатизират без аз да полагам някакви усилия за това. Така и се получава много приятен колектив. Може би липсата на амбиция ме предпазва от някакви излишни познанства.

КВ: Знаеш ли какво ще правиш утре сутрин или решаваш утре сутрин какво ще правиш?

ЕН:  Много се стремя да имам много конкретна програма, която винаги се променя. Винаги допоследно е предпоследно. Това е абсурд, но се стремя да си наблъскам пет-шест ангажимента в един ден, за да мога няколко дни да си    остана абсолютно сама вкъщи, да се отдам на нужното ми време, защото е много важно да имаш такова време сам. Сега, разбира се, започваме репетиции в театър „Азарян“, там ще има всеки ден излизане, неизбежно е, но пак ще имам такива моменти. Много е важно за артиста да има някакво време сам. Така се възобновява.