Радостин Седевчев завършва „Стенопис“ в Националната художествена академия, а след това специализирал в Университета за изящни изкуства (HfBK) в Дрезден. Гостува ни в поредицата „Бал на дебютантите“.

КВ: Какво мислиш за определението „собствен стил“ – той те прави разпознаваем
 или е нещо, което те затваря между четири стени, нещо,
което те вкарва в тази повтаряемост, в тази рутина, която споменахме току-що?

Радостин Седевчев: Това е много сложен въпрос. Аз имах страхотни проблеми допреди година-две, когато завършвах Художествената академия и всички ми казваха «ти си неразпознаваем», 
защото аз винаги работя различни неща. Много харесвам
 един цитат на Герхард Рихтер: «Художникът се познава по
 мисленето, не по медията, с която работи.» Струва ми се,
че това е много важно. И сега с натрупването на няколко проекта зад гърба си, с работата си досега, усещам, че
 при мен е по-важно мисленето, концептуализирането на
 проекта и по това си личи, че това е моят проект, а не 
по начина, по който е изпълнен.

КВ: Работиш с толкова различни неща, защото ти става скучно 
     предишното или имаш много широк спектър от интереси?

Радостин Седевчев: Не е защото нещо ми е станало скучно. Работата ми е свързана с някакъв вид спусък. Да речем намирането на различи видове артефакти изисква различен вид подход към
 тези артефакти и различен вид работа. Затова и търся различни видове медия. Ако например намирах неща в една и съща посока бих правил по-близки проекти. Така се случва, че намирам веднъж нещо, което ме отвежда към фотография, веднъж нещо, която ме отвежда към рисунка. Последният ми проект беше моята първа видео инсталация.

КВ: Дисциплиниран ли си в работата си?

РС: Да, определено. Завършването на Академията и след това
    преминаването ми от другата част на барикадата ме кара
да бъда дисциплиниран, да работя обмислено, стъпка по стъпка. Много рядко взимам прибързани, емоционални решения. В повечето случаи са сериозно обмислени.

КВ: В този смисъл търсиш ли някакво определено състояние на духа преди да започнеш да работиш?
 Като да си щастлив, тъжен, приглушен, усамотен?

РС:  То не е като да очакваш някакъв момент да станеш някакъв.
Моментът идва, идеята идва и тогава се случва нещото.
 При мен процесът на осмисляне е много важен и аз рядко говоря или споделям как един проект бива създаден, защото 
създаването му не е толкова част от творческия процес, по-скоро моментът, в който идва идеята. Това е най-важното.
 Най-ценното. Моментът, в който седя или лежа, или готвя,
моментът, в който просто се сещам как ще се случи всичко. Това е най-силният момент.

КВ: От всички моменти, които сподели, има ли такъв, в който ти се чувстваш все още недостатъчно силен, не достатъчно
добър точно в този конкретен период?

РС:  Разбира се. Много често се случва да се връщам назад, да
преосмислям. Да си мисля, че нещо се е получило много добре и на другия ден да се събудя и да осъзная, че това абсолютно не е така и трябва да бъде изцяло преосмислено. Понякога се получава отведнъж, но много рядко. Винаги има връщане, 
преосмисляне, преработване. Това е процес на проби и грешки?

КВ: Каква е конкурентната среда в момента в България?

РС: Следя всичко, което успявам да обхвана. Гледам почти всички изложби, говорим за съвременно изкуство конкретно. Вдъхновявам се от страшно много колеги. От една страна е чудесно, че се познаваме всички артисти и можем да поговорим за техните работи, защо и какви са били техните мотиви. Сцената е капсулована, всички се познаваме. В същото време това е огромен недостатък, защото в тази капсулованост се крие един леко затворен кръг, който не е най-доброто нещо.
Финансово не мисля, че има някаква конкуренция. Пазарът за съвременно изкуство е много кондензиран и аз лично не чувствам да съм част от този пазар бидейки млад артист. Нещата обаче започват да се развиват, с бебешки стъпки, но започва да има по-голям интерес към работите. Конректно за моята работа всичко е съвсем в началото.

КВ: Тежи ли ти, че трябва да маркетираш сам себе си?

РС: Със сигурност не е лесно човек да маркетира сам себе си, да поддържа социалните си мрежи, за да бъде по-активен. Струва ми се, че това все повече се повдига на дневен ред и все повече от времето на художниците трябва да бъде отделяно за това. Остарялото схващане за художника: като човек, който стои сам в ателието си и постоянно работи и бива забелязан, само защото е много добър, не седи на дневен ред. В същото време това е леко тъжно, защото работата на художника е да бъде артист, да твори, да бъде 
художник, а не в това, че днес е понеделник и точно в толкова часа трябва да пусне пост в Инстаграм, но това е светът, в който живеем и трябва да се научим да живеем по неговите правила. Аз се опитвам да го правя, колкото мога.

КВ: Има едно обществено схващане, че всяко поколение е отговорно да възпитава вкус, да показва красивото, да руши преградите, да има революционен дух. Твоето поколение какво показва, извън капсулата, на външните хора.

РС: Много труден въпрос. Не знам какво бих могъл да отговоря
 конкретно за моето поколение. Средата, в която се движим, е доста ограничена. Но е различно. Различно е с това, че политическото в изкуството, в нашето поколение, не е толкова политизирано. То се занимава с едни проблеми, които занимават и Запада, и затова нашето поколение е много по-неапетитно на Запад, защото ние работим върху същите проблеми, върху които и те. Докато, да речем през 90-те, западните галерии и куратори бяха много по-заинтересовани към Източна Европа, защото изкуството беше много по-политическо, с много по-висока доза критика и единен източен заряд. Сега нещата се размиват, защото имаме възможност да пътуваме много повече и общо взето като мислене, поне с повечето колеги от Европа, с които се познаваме, нямаме разминаване. Ние пасваме в една обща рамка.

КВ: Има ли колекционери на изкуство, средоточени в работите на 
   твоето поколение?

РС: Има да, но за съжаление се броят на пръстите на едната ръка. Не ми се струва, че са достатъчно, защото не че няма хора с пари, те не обръщат внимание на съвременното изкуство и си мислят, че то по никакъв начин не би могло да повлияе на човека. Свикнали са, че изкуството е един вид 
   декорация на дома, а всъщност не е така.

КВ: А какво е съвременното изкуство? Как обясняваш на едни такива хора какво е то, ако не е декорация на дома?

РС: Ами то е един вид скок на ума. Човек трябва да се вдъхновява. Живеем във време, в което смартфоните ни рисуват по-добре от нас, колкото и добри художници да сме и ми се струва, че изкуството трябва да дава малко отвъд 
декорацията, извън картинката. Разбира се, не изключвам естетическите качества, на което и да е художествено произведение, но за мен добрата работа трябва да надхвърля повърхността, трябва да бъде по-дълбока и поглеждайки я, човек всеки път да вижда нови и нови аспекти, които досега не е открил.