Този месец започна за мен с откриването на първата частна академия за фотография в България BECA | Before Creating Academy . Необичайно за доста съвременни събития, Димитри си спази обещанието – бе поставено началото на нарастваща общност от творци, любители, критици и зрители. Общност на говорещи хора, които се обогатяват един друг и лектори (Димитри Стефанов, Пенко Скумов, Валерий Пощаров, Свилен Начев, Полина Илиева и Александър Карчински), които обогатяват всички нас. С риск да бъда обвинена във фаворитизиране и пристрастие, ще ви призная, че останах с отворена уста, когато проговори Валерий Пощаров. Неговата философия за живота и изкуството ме плени. Исках да го слушам постоянно.
Веднага след края на представянето отидох при него и сякаш напълно естествено започнахме да провеждаме разговор за “идеалното” интервю на фотограф. Попитахме за мнение и Димитри, но в края на разговора решихме да оставим темата отворена… до вчера, когато просто започнахме да си чатим в месинджър. Чат, който се превърна в интересна размяна на въпроси и отговори, които ви споделяме тук. Представям ви Валерий Пощаров с негови думи, творчество и информация къде можете да го слушате още…
Разглеждайки сайта ти www.poshtarov.net откровено си поплаках на няколко кадъра. Имаше и сълзи на радост, и такива на носталгия и мъка. Емоциите бяха силни, което вероятно не просто не е лошо, а би следвало да е хубаво за твореца?
Благодаря ти!
Постепенно избягах от дуалистичната представа за света. Ние сме свикнали да даваме оценка за нещата, а те крият красотата си в чистата форма на съществуване.
Често влизаме в този капан, който само ни пречи да приемем света в своята цялост. Когато не искаш да приемеш нещо си поставяш рамка, през която може да видиш само това, което искаш.
За съжаление и с фотографията често си поставяме тази рамка. Имах тази склонност също да интерпретирам света през моята малка рамка. Исках да открия в него това, от което имах нужда.
Как това ти помогна като творец? И как като човек?
Не ми помага. Пречи ми.
Ние поставяме граници твърде често и това само ни прави зависими от собствената ни интерпретирана версия на реалността. Истинската сила е да не бъдем съдници на това, което виждаме.
Това е вярно и важно за фотографията, но е още по-важно за живота.
Кой е любимият ти философ?
Търсещият философ.
Всички философи се опитват да обяснят една и съща истина векове наред. Всеки има своя прочит, но реалността е твърде красноречива, за да има нужда от интерпретация и оценка. На това се уча в момента и като фотограф.
От друга страна ние несъмнено правим избори. Те са също някаква оценка, сами по себе си. Особено когато трябва да вкараме света в една фотография.
Тогава идва по-важният въпрос, а именно “Какво казваме?”.
Какво казваш ти в момента? В този етап от развитието си?
Ние сме само едно проявление на света, а не завършена и неделима част от него. Човекът е само символ на човечеството и на собствената си мимолетност.
Фотографията е като машина, с която може да се видим отстрани. Да съзерцаваме над собствената си преходност. Но забележи – това не е нихилизъм към реалността, а възторг от Вечността.
Можеш ли да откриеш себе си в някои от тези листа от проекта “Това си ти”? Странно е, когато се обличаме в “личности” и изграждаме образа си на обекти, които сякаш в един момент трябва да подпишем и хоп – готови сме с нашия живот. Ние сме “завършени личности”, казват някои.
Не разбирам това.
“ДОМ” ли е проектът, с който се занимаваш в момента? В развитие ли е?
“ДОМ” е условно заглавие на този проект, който вероятно ще добие своето развитие. Заснемам хора от различни квартали на София и закачам снимките им на случайни места в града. За отрицателно време някой си харесва снимката и си я взима.
Някой, който най-вероятно би подминал същия човек, ако го беше видял на живо.
С фотографията ние имаме инструмент за определяне на стойности. Самият акт на заснемане е определяне на обекта като значим. Отделно закачането на една фотография, било то и на някоя ограда, е знак, че обектът е важен.
Странно е каква власт има фотографията.
Предстои да събера различните интерпретации, които сътворява този, който взима снимката. Той не знае нищо за човека, нито за мен. Оставам в анонимност и лишавам кадъра от контекст. Така зрителят се превръща в творец на една фиктивна реалност, която не познава граници и оценка.
Живеем във време, в което сме свикнали да получаваме информацията на готово. А зрителят може да бъде също толкова творец, колкото и автора. Стига да поиска.
Снощи по време на лекцията на Свилен Начев и Пенко Скумов каза много хубав цитат. Би ли ми го припомнил и интерпретирал през собственото си усещане?
Robert Doisneau е казал, че улицата е театър, за който човек плаща билета си със загубено време.
Аз бих казал, че зрителят трябва да има търпението да види една фотография. Затова изтрих всички снимки от Instagram и оставих само една, която ще сменям.
Т.е. в твоя профил винаги ще има само една сменяща се снимка?
Поне на този етап, да.
Човек трябва да “загуби” това време и да влезе във фотографията, не да продължава към следващата преди да е надникнал в собственото си въображение.
Някои кадри губят силата си, ако ги лишим от контекст. Но има два вида контекст – този на авторовата идея и този, който съчинява зрителя.
Има ли желание в теб понякога да допълниш контекста на фотография с повече информация (не само място и година) или напротив? И защо?
Да, но това едва ли биха били думи. С думи мога да изразя моята емоция, моят път на автор и какво съм преживял докато съм работил по дадена тема. Фотографиите трябва да говорят не за мен, а за това, което е показано на тях – сюжета, който е в основата на всичко. Думите са хлъзгави и често могат да отклонят реалността в интерпретация.
От голямо значение за изграждането на контекст е фотографията в рамките на цяла една серия. Тогава се виждат различните ракурси към една и съща реалност. Зрителят е поканен сам да нареди пъзела.
Бих се радвал в следващите години да подредя тези парчета от пъзела в книги.
Каква е твоята творческа отрова?
Повторението е отрова за твореца.
Най-често сами влизаме в този капан да харесаме нещо, което някога сме сътворили. Започваме да повтаряме, да фабрикуваме, но не и да творим.
Творчеството е изследователска дейност.
Изкушавал ли си се? И какво като творец те изкушава, а си сложил в категория “отрови”?
Красотата. Тя също е измислено понятие, което променя своята конструкция постоянно. Не искам да заставам на пътя на нещо, което може да бъде определено като “красиво” и да бъде пометено от следващото “красиво” след няколко поста във фийда.
Преди малко например смених поста в Instagram с нещо, което отказвах да показвам половин година. Началото на март направих десет портрета на така наречения “Пазар за булки” в Стара Загора. Минаха няколко месеца и прецених, че има достатъчно сурови метафори и въпреки желанието на момичетата да покажат своята красота, аз съм видял нещо друго.
Лектор на кой модул в академията BECA | Before Creating Academy и какво е посланието, което искаш да оставиш в учащите?
Ще водя два модула – Портретна фотография и Художествена фотография, но първо започваме с портрета. Портретът, който изразява цялата човешка личност, неговата дълбока душевност, а не само чисто физическите му черти. В този портрет, човек изразява сякаш душата си и уловя човека и неговия живот в един единствен кадър – така, сякаш в една единствена фотография той е и дете, и възрастен, и старец. Той изразява всички човешки състояние едновременно – и щастие, и тъга, и любов…
***
Остава само ден до крайния срок за записване в първата частна академия за фотография в България BECA | Before Creating Academy . Крайният срок е 15 октомври 2020 г. Не се колебайте да станете част от това общество на прекрасни и световно признати български творци.