Хареса ми това, което извърши с ръка, станах по-горещ от ада… всичко, което правиш, ме нажежава като ада… изригвам към тавана… ти, кучко, ти, гореща до червено проклетнице, ти, хубава жено… ти породи нови стихове, нова радост и нови номера у едно старо куче. Обичам те, обичам космите на катеричката ти под пръстите ми, путчицата ти, която усещам влажна и топла под пръстите си; ти – права, облегната на хладилника, прекрасен хладилник имаш, косите ти оплетени се спускат диви, ето те, дива птица, дива си цяла, гореща, похотлива, чудотворна… въртя се подир главата ти, опитвам се да впримча езика ти в устата си, с езика си… бяхме в Бърбанк и бях влюбен, любов в ултрамарин, боже мили, богиньо проклета, остен мой и кучко моя, моя моямоямоя, тръпнеща, дишаща, с косми обточена путко райска, обичам те… също и твоя хладилник, впити и вплетени, а изваяната глава ни гледаше с циничната си, лиричната си, любовната си усмивчица…

Искам те,
искам те,
искам ТЕБ,
ТЕБ ТЕБТЕБТЕБТЕБТЕБ!

Това обичайно пиян, много надървен и с драматичен ляв наклон, старото куче Буковски пише до неговата Линда. Добавя също, че разтворените й крака му докарват сърцебиене, а влажните й устни го карат да сънува трупове. Тяхната връзка бележи началото на 70-те години и макар да не просъществува дълго, след нея остава красивото книжно тяло на едно чукане, най-добрият епистоларен акт и най-старият смс – писмото.

Писмата на Буковски

Писмата, които Чарлз изпраща до своята поетеса и скулпторка Кинг са надраскани на салфетки, стари сметки, написани са на машина, дорисувани са с химикалка и придружени с прекрасни алкохолни петна. Те ухаят на цигари и водка. Но най-вече на него. На старото куче, което я подмокря всеки път, когато тя се сети не за кривото му лице или увиснал корем. Линда си спомня ръцете и писмата. Писма, способни да докарат оргазъм и на най-святата грешница в историята. Писма, които за разлика от днешната бърза литература и бавен интернет, имат свойството да влюбват и да стигат до край – плътен, като семенна течност и черен, като мастило – край, любовно-драматичен. Такъв, какъвто може да съществува само на хартия.

Мое момче,
Хубав е сонетът ти и е чудо, че тези твои устни, подобни не червени венчелистчета от роза, са създадени за лудостта на музиката и песните не по-малко, отколкото за лудостта на целувките. Нежната ти, златна душа витае между страстта и поезията. Знам, че в древногръцките си дни ти си бил онзи Хиацинт, когото Аполон е обичал безумно. Защо си сам в Лондон и кога отиваш в Солсбъри? Иди там, за да охладиш ръцете си в сивия здрач на готиката, и се върни тук, когато пожелаеш. Тук е хубаво и липсваш само ти, но иди първо в Солсбъри.

Винаги с неумираща любов,
Твой Оскар

След горното писмо, няколко тайни срещи и горещи следобеди, на 15 май 1895 г. великият и непредсказуем Оскар Уайлд е осъден на две години каторжен труд за непристойно поведение и содомия. Уайлд прекарва две години в Редингската тъмница, а после е принуден да емигрира бързо и без изглед за завръщане. Причината е, че писателят се влюбва лудо в единствения син на маркиз Куийнсбъри – лорд Алфред Дъглас. Алфред е мечта за всяка дама, но и за всеки умен и находчив джентълмен, който вижда, че младият лорд има по-специално отношение към любовта. Той я предпочита бисексуална, а когато пред него се изправи истински омайник като Уайлд, желанията му стават строго хомосексуални. Уайлд дълго омайва жертвата си. Той посещава Алфред в имението им под предлог, че му показва истинските висоти в английската литература, а младежът превъзбудено го следва. И при малките им разходки край езерото и между алеите на близката гора, където разменят страстни целувки и още по-страстно проникване в истинските литературни тайнства. При дългите им раздели любовта им вирее само на хартия и точно тези забранени писма им изиграват лоша шега.

Не ни разбират. Аз чувствам, че само с теб съм в състояние да сторя каквото и да било. Да преизградя разрушения си живот, а сетне нашето приятелство и нашата любов ще имат друг смисъл пред света. Бих желал да не сме се разлъчвали,

пише Оскар до Алфред почти веднага след заминаването си. Червените восъчни печати на писмата им обаче се отварят ловко и с ютия от перачката в огромното имение на лорд Дъглас, а след това бързо се занасят на баща му – маркиза. Куийнсбъри трудно вярва, че красивият му син толкова наивно и лековато се е хванал в примката на стария прелъстител Уайлд и прави всичко възможно, за да спре извращенията на писателя. Бащата не подозира, че така още по-силно разгаря вече наличната любов. След 1895 г. всички писма, които пристигат в имението на маркиза, независимо до кого са адресирани, биват изсипвани на купчина в двора и изгаряни до последния лист. За назидание, а и за да разбере Алфред, че не можеш да обичаш, когото си искаш, пък камо ли да го декларираш в срамни писма. Писма, които предават и оскверняват семейната чест. Писма за изгаряне и за нищо друго.

Какво правите толкова по цял ден, мадам? Какви са тези толкова важни дела, които ви ангажират и отнемат времето, през което бихте могли да напишете писмо на своя прекрасен любим? Какво влечение е угасило и отблъснало настрани любовта, нежната и постоянна любов, която му обещахте? Кой е този изумителен нов любовник, който ви е погълнал изцяло, завладял е дните ви и ви пречи да мислите за своя съпруг? Жозефина, внимавайте, в някоя прекрасна нощ вратата на спалнята ви ще се отвори и там ще бъда аз.

Бонапарт

Добре, че императорът на Франция не се прибира по-рано, за да отвори вратата на бившата любовницата на своя приятел граф Пол Бар – Жозефина дьо Боарне. Настоящата съпруга на Бонапарт е актриса с две деца и с доста екзотично минало, но въпреки всичко тя влиза във висшата клика на Франция, защото Наполеон се влюбва до полуда в дългите й крака и непристойно поведение. Миналото й го възбужда, а погледите й го карат да иска още и още. Жозефина обаче не чака тихо в покоите си своя благоверен. Тя не обича да стои там сама. Не й допада да съблича сама и луксозните рокли, подарени й от Бонапарт. В целия двор се говори, че императрицата организира дискретни оргии, в които участие взимат дори офицери от личната гвардия на съпруга й. Въпреки това, той не спира да я обича и да й пише. Писмата, които Бонапарт изпраща до Жозефина, са стотици. Наполеон пише всеки ден, понякога й и по два пъти, а хартия за безценната кореспонденция пристига дори от Далечния Изток. Любовта им все пак не устоява и през 1810 г. двамата се развеждат. Причината е, че Жозефина не е била достатъчно мръсна в думите и писмата, а в делата, и то най-често при отсъствието на съпруга си.

Последното нещо, за което се тревожи една друга дама след императрицата, е мръсния си език. Тя го има и използва в изобилие, знаейки, че той е и най-силното й оръжие, но и най-големият й предател. Езикът на американска писателка Анаис Нин е горещ като нажежено желязо. Той й носи световна слава, но и много затворени врати от консервативното и висше общество, което рядко обича мръсните чаршафи от спалнята му да излизат наяве, а още повече – да се описват с еротични подробности и то в книги.

Въпреки това френските корени на Анаис не й дават мира. Тя вижда секс във всичко, а еротичните й романи и разкази вълнувати най-примерните домакини във всички щати – от Вашингтон до Джорджия. Положението излиза наистина от контрол, когато Нин се влюбва в единствения и неповторим Хенри Милър. Милър посещава Париж през 1932 и именно там среща непокорната и запленяваща Анаис. Косите й са черни като смърт, а тялото й пулсира като бездна. Милър веднага я пожелава. Иска да е около, до и в нея. Представя си как я обладава, вижда навсякъде щръкналите й гърди и дълги мигли. Иска постоянно да я усеща. Полудява от страст, от възбуда. Тя също е тежко болна. Боледува по думите, запетайките и пълния член на Хенри във всяко изречение. Тя знае само един начин да му каже какво изпитва, какво бушува в нея и започва най-старата игра на света. Да спи с него и да му пише. Денонощно и безпощадно. До кръв и край, до обич и обратно.

О, Хенри, как ме разтърси сутринта твоето писмо! Щом го поех в ръце, ме заляха всички потискани чувства. Само допирът до него породи у мен същото вълнение, както когато ме прегърна и цяла потънах в обятията ти. Досещаш се какво изпитах при прочита му. Ти си намерил всичките думи, способни да достигнат право до сърцето ми и да ме завладеят – и бях мокра и тъй нетърпелива, че ще сторя всичко, за да си спестим дори един-едничък ден. Аз ти принадлежа. Ще изживеем една седмица, за каквато не сме си и мечтали. Термометърът ще се пръсне. Искам пак да усещам тласъците ти вдън мен, да чувствам как кръвта ми се сгорещява и тече по-бързо в жилите ми, да осезавам бавния, гальовен ритъм, а после, внезапно – мощните удари; и възбудата, когато спираш и чувам звука от капещия кран на чешмата… и как тръпнеш в устата ми, Хенри. О, Хенри, непоносимо ми е да ти пиша – искам те, като луда те искам. Искам широко да разтворя крака, разтапям се, треперя. Искам с теб да направм тъй безумни неща, че не намирам думи да ги изразя.

А.Н.
1934 г.

Напоследък е февруари – месец за вино и любов. Месец, в който писмата вече ги няма. Оргазмите още са тук, но неописани, неизпратени и без марки. Вече никой не ги облизва, не им слага печати и не ги полива с мастило. Хартията е фригидната дама на новото време. Хартията е безнадеждно девствена и няма изгледи това да се промени. Мръсната любов обича чисти чаршафи. Обича и някой да й го слага без клавиатура, без рингтон и без seen. Мръсната любов отчаяно се нуждае от бяла хартия и свършване. Свършване до кръв и край. С писма до поискване. Писма за изгаряне.