Вървя към BTV с ясното усещане, че предстоящата ми среща със Светослав Иванов ще е от онези запознанства, които ще ме накарат да повярвам малко повече в добрината у хората. Колкото и глупаво да звучи това. Прекарах цяла вечер в компанията на новата му книга Чудовища и будители и дори не усетих кога и как я прочетох. Случи се бързо. Книгата e съставена от коментари, живели първоначално в рамките на предаването 120 минути, и като албум от моменти снимки на различни събития и ситуации, които журналистът анализира кратко, ясно, искрено и човешки.

Влизам в огромната редакция на BTV и първото нещо, което виждам сред огромния жужащ сравнително сутрешен кошер, е Светослав Иванов. След като минаваме през няколко от студиата, се озоваваме в това на 120 минути, което е леко притъмнено и тихо. Решаваме, че е добра идея да разговаряме там, въпреки че вече 10 минути приказваме за какво ли не – книги, работа, факултета по журналистика и масова комуникация към СУ, който и двамата сме завършили. И се замислям, че той е от онези възпитаници на факултета. В главата ми винаги е съществувал образа на студент, който се появява рядко, веднъж на няколко години, и който наистина ще е от онези, успели да направят нещо различно. Нещо открояващо се. Светослав Иванов е такъв.

Още в първите години на студентството си започва работа в Дарик радио, където прекарва няколко години. След това се прехвърля в BTV, където става репортер, който през 2013 стартира собственото си предаване 120 минути. Със сигурност го познаваш. Гледал си го, може би си се замислял върху коментарите му, може би си се чудил защо не е задал или е задал определен въпрос на гостите си.

Светослав Иванов е млад и търсещ. Вглеждащ се не само в околния свят, но и в онзи вътре в себе си. Усмихнат е, излъчва спокойствие, което неусетно се пренася и върху мен – един от нервните потребители на живота. След това ми споделя, че и самият той е такъв. Поводът да се срещнем е излизането на книгата му Чудовища и будители, но е неизбежно да поговорим и за журналистиката и пътя му към нея.

 

Кога и как реши, че ще се занимаваш с журналистика?

Нямам конкретен спомен, но никога не съм се колебаел. Никога не съм избирал от няколко неща. Когато кандидатствах в Софийски университет, имах само едно желание и написах само едно желание. Тогава избрах журналистика, може би защото исках да работя със словото. Опиянявах се от силните литературни произведения. Като тези на Иван Вазов, например. Може би ще ти прозвучи странно, но когато прочетох за пръв път Епопея на забравените, не можех да повярвам какво чета. Не мога да ти опиша какви емоции предизвика у мен това. Същото се получи и при първата ми среща с Ботев. С целия този талант и ярост в някои стихотворения. Така осъзнах колко силно може да бъде словото. И си казах, че трябва да работя със словото.

С какви медии си израснал?

Аз си давам сметка, че съм израснал сред граждански активни хора, които гледаха новини, гледаха обзорни предавания, като Хоризонт, например. Винаги слушаха Неделя 150, Седмицата по Дарик се слушаше абсолютно винаги. И тези неща ги слушах и аз. Винаги обаче си купувах и спортен вестник, защото много обичам футбола и спорта като цяло. Много често, когато ми стане криво за нещо, правя паралел със спорта. Казвам си, че животът е същия като спорта . И нашата професия е като спорта – излизаш всяка седмица, за да дадеш най-доброто от себе си и след това се прибираш, както и да се чувстваш. За това се готвиш през цялата седмица.

Иначе като цяло медиите, с които съм израснал, са медиите на прехода. За които, между другото, не мога да кажа нищо лошо, защото виждах прекрасни журналисти. Знаеш ли, когато отидох 2002 година в Дарик радио, аз наистина попаднах сред най-добрите. Те бяха наистина най-добрите журналисти.

Как стана така, че попадна в радиото?

Ами аз исках да ида точно в радиото, именно заради тази магия на словото. Което свързвах с гласа, не толкова с визията. И като отидох и видях там Емилия Иванова, Кирил Вълчев, Мартин Карбовски, Ники Кънчев, Диана Найденова, Мария Цанкова, Веселина Петракиева… всички тези хора бяха там, в Дарик, и като видях пламъка в техните очи и колко свободно изразяват мислите си… Правеха го. Във всеки един репортаж те вкарваха коментарен елемент, това беше невероятно.

Мислиш ли, че ако един първокурсник по журналистика сега отиде на стаж в някоя медия, ще се сблъска със загубата на романтизма, причинен от новите медии?

Определено си е отишъл романтизмът. Защото тогава отиваш да отразиш някакво събитие с идеята, че ти си този, присъстващият журналист, който ще съобщи на хората какво се е случило. Те ще го научат от твоя репортаж, от твоята жива връзка. А сега информация за всяко едно събитие и явление тече по различни канали. Трактовките за това какво и как се е случило са много повече. На всяко едно събитие се гледа от много повече ъгли, което не е лошо, но в същото време фалшивите новини правят много трудно да различиш и разбереш какво всъщност се е случило около едно явление. И това е не само отлитане на романтизма като усещане на самия журналист, а и като употребяването на медийните продукти. Вече е много по-замърсена средата. Средата е замърсена, професията ни до голяма степен е компрометирана именно затова. Но, знаеш ли, аз мисля,че това ще влезе в някакви рамки. Колелото ще се завърти и медиите ще станат много по-професионални.

Наистина ли го мислиш?

Знаеш ли защо, защото самите сайтчета, които в момента служат като оръжия на корпоративни и политически интереси ще започнат да изчезват, защото рекламните модели в интернет също започват да страдат. Фейсбук и Гугъл се оказват много големи монополисти, които изсмукват парите на рекламодателите директно. Директно. Все повече хора започват да рекламират директно във Фейсбук, защото така получават по-добро таргетиране. И все пак, ако тази тенденция се запази, Фейсбук ще се окаже просто една огромна стена с рекламни съобщения. Това също е много голям риск за самия него. Всяко нещо си има граница. Накрая цялото това нещо ще се пренасити. И отново хората, плуващи в този океан от информация, фейкнюз, вълни, които атакуват мозъка им по всякакви начини и с различни цели… тези хора ще започнат да се губят из този океан и впоследствие ще започнат да се обръщат към традиционните медии. Само към онези, които са запазили авторитета си, а не към онези, които се плъзгат по модерните тенденции, рискувайки и нарушавайки универсалните журналистически принципи.

А къде е границата между това? Повечето медии си имат социални профили, които водят към някакво съдържание. Къде е границата между това медията да публикува съдържание само в името на трафика, а не в името на качеството на съдържанието?

А какво носи трафикът във Фейсбук? Той носи читатели, потребители на съдържанието, да. Но, ако започнеш да работиш, само за да излъчваш по тази платформа, ти няма да имаш приходи. Следователно продуктивността ти ще спадне, качеството, от което ще спаднат и потребителите от следващите ти публикации и материали. Пътят е ясен, въпросът е да намериш златната среда. Да не спираш да убеждаваш хората, че ти пазиш своя авторитет, защото тези модерни течения и тенденции ще отшумят. Но ако ти останеш след това, ще си готов да направиш следващата крачка.

Мислиш ли, че си намерил твоята златна среда?

Не знам. Много често си задавам този въпрос. Не мисля. Аз непрекъснато търся. Неспокоен човек съм, въпреки че давам вид на спокоен човек. Не съм от най-спокойните характери, непрекъснато водя някакви диалози в главата си. Може би съм намерил златната среда засега. Но ако ме питаш дали смятам, че мога да правя това, което правя и през следващите 10 години, отговорът е по-скоро не, защото не знам как ще се променят медиите. Не знам как ще се променят навиците за гледане на телевизия. Вече времето да ангажираш вниманието на зрителя става все по-малко. Ако преди хората са се заглеждали и са чакали да им стане интересно 90 или 150 секунди, вече трябва да им грабнеш вниманието за 20 или 30. Което е наистина голямо предизвикателство. Засега си мисля,че се справям, но като цяло медийният пейзаж, не само в България, не ми харесва. Ти видя ли как отразяват по CNN урагана? Ами да, преди 10-15 години беше много модерно репортерът да излезе с микрофон в ръка и да говори на фона на война, на някаква трагедия, стихия… Тези хора от CNN, които излизаха, за да ги духат ветровете и да им хвърчат врати около главите, изглеждаха леко нелепо, леко ретро… претенциозно. Вече имаш много начини да кажеш на хората това, което трябва да им кажеш. Вече не е нужна демонстрацията на геройска журналистика. Всеки човек, който има мобилен телефон в джоба и е попаднал в подобна ситуация, може да се включи по Фейсбук и да го покаже на приятелите си.

Това променя ли ролята на журналиста?

Този човек не може да е журналист, но той може да предаде това, което вижда, чувства, но това не го прави журналист. Защото ако един добронамерен човек попадне в центъра на събитие, да речем терористичен акт, и се включи на живо във Фейсбук профила си, а това бъде предадено от световните медии, този човек ще влезе в ролята на журналист. Но си представи и обратната ситуация – някой иска да имитира терористичен акт и да влезе в световните медии. Това го прави журналист или манипулатор? За точно тези рискове говоря.

За подобна ситуация разказваш и в лекцията си за TedX и в един от текстовете си в новата си книга Чудовища и будители. Няма как да не те питам защо реши да издадеш текстовете си в книга, а не например в онлайн вариант или блог?

Малко по-старомоден съм в това отношение. Защото книгата може да се докосне, може да се подари, може да се сподели и най-важното тя остава. Остава. Независимо дали някой ден ще е прашна, леко избледняла и ще може да бъде прочетена и да ти даде усещането, че държиш нещо интересно в ръцете и след 50 години. Като свидетелство. Обичам книгите. Много се колебаех какво ще си кажат хората. Дали няма да е нещо от рода на този пък на какъв се прави…

Притеснява ли те това?

Знаеш ли, обратната връзка я приемам. Но много се дразня от хейтърството. Много се дразня от това, че цели фирми се занимават с Фейсбук имидж на политици, корпорации. Това си е цяла професия и аз я уважавам. Обаче ето ти още един от рисковете на Фейсбук – напълни се с тролове. Напълни сес хора, които искат да създадат обществено мнение по даден въпрос. Много пъти ми се е случвало, идва някой тук, сяда и във Фейсбук стрaницата ни се появяват стотици коментари, абсолютно еднотипни. И тогава за пръв път започнах да разсъждавам по този въпрос. За това колко е лесно да бъдеш манипулиран в онлайн пространството. Затова се опитвам да филтрирам обратната връзка – деля я на истинска критика и неистинска. Аз като седна и си казвам каквото мисля. Това е всъщност най-ценното усещане за мен в 120 минути. Защото така правехме в Дарик на времето – коментарен елемент във всеки един репортаж.

Звучи сякаш за последните 15 години много ясно и целенасочено си следвал ясен път.

До преди 4 години си мислих, че всичко става прекалено лесно. Обаче след това си казах, всъщност и аз дадох много. Първите години никога не съм изпитвал умора. Никога не ми е тежало. После започнах да усещам навлизането в зрелостта.

Чудовища и будители е едно от най-готините заглавия, които съм срещала. Ще разкажеш ли на тези, които още не сачели книгата какво означава.

Това е заглавието на един коментар от книгата, който е свързан с това, че за поредна година се появи спора Хелоуин срещу Деня на българските будители. И всъщност се замислих за това кои са модерните будители, кои са, какво правят в това трудно и нервно време, времето на гоненето на вятъра.

И какво правят будителите?

Стигнах до заключението, че будителите са всички хора, които работят почтено, които си плащат данъците, които продължават да се усмихват, които поздравяват хората по улиците. И които вярват,  че България утре ще е по-добро място за живеене.

А чудовищата са всички тези, които ги карат да се замислят дали са прави.

Книгата Чудовища и будители от Светослав Иванов струва 17 лева и е издадена от издателство Вакон. Можеш да я поръчаш в сайта им.