Имало едно време детство

Опитвам се да си спомня дали ги взех от библиотеката, или от приятел. И двата варианта са силно вероятни, но важното е, че откъдето и да ги бях взела, не ги върнах. Определено бяха четени многократно. Със сигурност бяха по-стари от мен. Хартията им беше пожълтяла, кориците – напукани, а ъгълчетата – обли.

Или съм се направила на ударена, или наистина деликатно съм забравила да върна двете книги на притежателя им. (Имам подозрение, че човекът, от когото евентуално съм ги отмъкнала, в момента чете това.) Била съм на 14. Това нямаше да е първата ми среща със Стивън Кинг, защото няколко месеца по-рано бях прочела Понякога те се завръщат и Кери, с които реално започна всичко. Няколко от разказите в сборника ми направиха толкова брутално впечатление, че единият пренаписах в своя собствена версия (срамно слаба, естествено), а другият ме вдъхнови да напиша първите глави от така и незавършената си новела, действието в която се развиваше в градче на име Оминъс (да споменавам ли колко жалко беше и това). Понеже бях от онези хлапета, които имаха цветен принтер вкъщи, си бях разпечатала фен рисунки и корици на романи на Кинг. Не на българските издания, макар кориците, дело на Петър Станимиров, да имат специално място в душата ми (говорим само за олдскул нешата, не за онова нелепо нещо с портретите на класици).

От стената ме гледаха Подпалвачката, Кери и ако не се лъжа, филмовият Пениуайз. Още преди да съм чела То, харесвах идеята да харесвам книгата. В тийнейджърските ми представи това беше като да си чел Повелителя на мухите и Спасителят в ръжта. Исках да съм момичето, чело То. И бързо си изпълних желанието.

Из главата ми се върти как майка ми не беше доволна, че чета Стивън Кинг. Самата тя не го беше чела, но беше достатъчно наясно с книгите му, за да намира интереса ми към него за нереден. Картинките по стената около леглото ми – още повече. Имам спомени за четене на книга под завивката на светлината на фенерчето от телефона. И че момчетата, с които тогава се мотаехме по цял ден заедно, също я бяха чели. Колко лесно е да се припознаеш в Бевърли Марш – момичето в мъжка компания, което е извор на светлина и мечти в сърцата на момчетата си приятели. Разбира се, аз бях прекалено смотана, за да приличам на нея в действителност, но тази ясна мисъл се прокрадна в главата ми години по-късно.

Стивън Кинг беше естественият автор – онзи, който всичките ми приятели бяха чели. Това беше нормално като да закъсняваш с половин час след поставения вечерен час. Или като да носиш гуменки. И никога да нямаш повече от 2 лева в джоба. Героите в То живееха на хиляди километри от нас, но намирахме толкова прилики между тях и нас, че името на града и местоположението му нямаха никакво значение. Желанието да поемеш контрол върху нещата около себе си, нуждата да си по-силен и смел, отколкото си, жаждата този малък град да е повече от това, което изглежда. Особено нуждата нещата да са повече от това, което изглеждат. Тези неща значеха всичко тогава. Част от тези желания избиваше в краен интерес към свръхестествено, зомбита, чудовища, извънземни, престъпления, мрачни истории. Нищо чудно, че Кинг ни влезе под кожата толкова рано и толкова бързо.

Днес всеки един от тогавашната приятелска група вече почти не си говори с останалите, защото, знаеш как става… живот. В края на тийнейджърството се оказах сравнително успешна Бев в рамките на групата. Това не е най-важното обаче (но пък е достатъчно важно, за да го спомена). Сигурна съм, че моите настоящи приятели и приятелите на тогавашните ми приятели, изобщо не се изненадват от възраждането на интереса към истории на хлапета от 80-те или 90-те години. Как няма? В днешно време свободата да летиш с колелото по камънаци, да скачаш в реката, да ходиш бос и да се биеш с камъни изглежда възможна единствено във филмите или в животите на хора, които по някакъв начин не са оставили дигиталното общество да ги преебе. И копнежът по онова, което нямаш, но някога си имал, е дори по-лош от копнежа по нещо, което никога не си притежавал.

Има една широка група хора, която обхваща диапазона от 25+ до ранните 40-годишни (само да не ми изскочи някой, който да се направи на интересен за грубата ми преценка), които се спукват от кеф на сериали в духа на Stranger Things, залепват се на аркадните игри, ако попаднат на такива и имат някъде скрита тениска на костенурките нинжда.

А кралят на тези истории е То на Стивън Кинг и ако поради някаква причина не си съгласен, проблемът е изцяло в теб.

Разбира се, ще говоря и за филма.

Айде да се разберем от самото начало, винаги съм се изнервяла на хората, които смятат, че трябва да има знак за равенство между книгата и филма. Виж какво, ясно е, че това са два различни канала, които използват различни изразни средства, като единият е доста по-визуален и ограничен във времето от другия. Инфантилно е да се сърдиш, че твоята любима глава от книгата липсва или че някой от героите не казва същите думички като в романа.

Затова и не ми пречи, че новата екранизация на То не успява да развие добре част от персонажите. Това дразни част от челите книгата, а на другите най-вероятно не им прави впечатление. Онова, което не ме направи безкрайно щастлива, е недостатъчното внимание върху магическата мощ на детството. Нейната романтика и святост. Липсваше ми разривът между възрастни и деца. Образът на възрастния почти отсъстваше. Да, видяхме как бащата на Бев се притеснява за нея, но тези сцени сякаш бяха там, за да отбият номера. Мернаха се мъж и жена в кола, които пресичат моста, докато Хенри Бауърс малтретира Бен, но толкова.

Филмът на Анди Мушети е добър филм. Красив. Сцената със скачащите от скалата във водата деца е най-якото нещо, което съм виждала от месеци. Боят с камъни почти ме накара да започна да чупя седалки в киното и да ги хвърлям напред към онези, които закъсняха и половин час не можаха да си намерят място в залата. Но през цялото време в То се усещаше един неловък опит всичко да е прекалено страшно. Прекалено крещящо, прекалено ужасно. А всички знаем какво се случва от прекалено напъване.

Като оставим това настрана, акцентът няма как да не са страхотните деца актьори, които имат такава химия помежду си, че е редно Кара Делевин и Дейн ДеХаан да се наврат някъде и да пореват дружно като партньори. Филмът е достатъчно дълъг, за да даде шанс на хлапетата да покажат пълния си потенциал (едни от тях го правят по-умело от другите), а и намирам за разумно историята да бъде разделена на две филмови части – детството и периода след завръщането на вече порасналите герои в Дери.

Бил винаги е бил любимецът ми от романа. В старото То всички ми бяха еднакво безразлични и смотани (но не по хубавия начин). Сега обаче за пръв път обърнах повече внимание на Ричи, за когото почти бях забравила. Шегите му в новия филм са феноменални, а ако Фин Улфхард те е изкефил в Stranger Things, тук просто ще се влюбиш в очилатия отворко.

Изборът на режсьор на филма е сполучлив. Първоначално за задачата е избран Кери Фуконага. Но бюджетът от 30 млн долара му се вижда прекалено скромен и през 2015 той поема по пътя си и изчезва от то-схемата. В картинката тогава влиза аржентинецът Анди Мушети, режисирал един от любимите ми хорър филми Мама (2013). Той усвоява парите, с които разполага, и не се опитва да издрънка продуцентите за още. Да, не измисля нищо, което вече не си виждал или очаквал, но пък толкова приятно те кара да се сетиш за Бъди до мен (1986) и Дяволчетата (1983), че си казваш – е, добре… То не е страшен филм, поне не и в контекста на съвремието. Да, има хора, които се боят от клоуни, но мисля, че дори и те няма да се притеснят от жълтата зъбата паст на Пениуайз. Лошото е, че ако съдим по стилистиката на филма, страшното е въпрос на зомбита и резки крещящи появи на бързо движещи се зловещи елементи.

Като стана дума за Пениуайз, вмъквам един бърз и елегантен поклон към Бил Скарсгаард, който щеше да е още по-страховит, стига да не беше толкова дигитален на момент.

Като дръпна чертата, естествено, че То е филм, който задължително да гледаш. В него ще има неща, които ще те очароват, и може би такива, които ще те разочароват. Но ти си вече голямо дете и знаеш, че така стоят нещата в живота. И вместо да се цупиш, че филмът не завършва с оргия, вземи се зарадвай, че не твоето, а нечие чуждо, макар и въображаемо лято е минало в страх, кръв, писъци и свръхестествени същества.

Пауза за разни интересни неща

• Пениуайз е събирателен образ на различни реални и измислени личности, сред които Роналд Макдоналд, клоунът Бозо и серийния убиец Джон Уейн Кейси, чието алтер его е злият клоун Пого.
• Първоначално за прослушване за Пениуайз е била поканена Тилда Суиндън. Тя обаче е заета по това време и така ролята си спечелва младият Бил Скарсгаард.
• Първият трейлър на филма се появява през март и счупва всички рекорди по гледаемост още с първите 24 часа от появата си. 197 милиона гледания в youtube само за един ден.
• Много разбирачи на скрити символи откриват числото 27 на много места в историята на То. Пениуайз се появява на 27 години, актьорът, изиграл младият Бил в първата екранизация на То, се самоубива на 27 години, Бил Скарсгаард е на 27 години… Пълна случайност или мрачна конспирация?
• Братята Дъфър са първите, които се обръщат към Warner Brothers с идея за нова адаптация на То. Предложението им е отхвърлено, заради малкото им опит до онзи момент. Братята обаче не се отказват и… така се появява Stranger Things.
• Всички сцени от първоначалния сценарий, съдържащи изнасилване или намек за такова, отпадат със сядането на Мушети на режисьорския стол
  Бил Скарсгаард се среща с децата директно по време на снимките на първата обща сцена. Ето как е протекла тя…

Благой Иванов, кино критик; виртуален дом – www.operationkino.com

Компетентно реализиран проект, който блести с чудесен каст и с отлично операторско майсторство, но който, за съжаление, твърде диагонално следва литературния си първоизточник. Романът To на Стивън Кинг буквално е еницклопедия на порастването – с всички съпътстващи страхове, травми и белези, които съпровождат загубата на невинността, а също и с внушителна митология и с обсебваща метафизика. При Анди Мушети обаче огромна част от тези елементи са ампутирани и е заложено основно на стереотипни хорър модели и на опростена драматургия, което може и да не се отразява кой знае колко негативно на филма сам по себе си, но със сигурност му влияе отрицателно, ако го разглеждаме строго като екранизация. При все кусурите си, To е събитие в комерсиалното кино и се препоръчва за гледане на голям екран, стига очакванията ви да са по-умерени.

Живко Петров, художник и графичен дизайер

То е страшно, То е забавно, То е всичко, което очаквах. Още от първата сцена с Джорджи, тази така важна сцена, знаех, че това е То, което чаках. И ако след Тим Къри клоуните ми бяха неприятни, то след Бил Скарсгаард те ме ужасяват.

То е по кината от 8 септември.