В разговор от 2000 година Чарли Роуз казва на Роман Полански, че е впечатляващ фактът, че само 5 години след трагедията с Шарън Тейт, режисьорът прави един от класическите американски филми Чайнатаун (1974).

„И въпреки всичко, което си преживял“, казва Роуз, със сериозния тон, с който води интервютата си, „си успял да запазиш психиката си здрава.“

А Полански, след съсредоточена пауза, отговаря:

„Може би.“

След това Полански обяснява, че филмите, които един режисьор създава, са винаги показателни за съдържанието на съзнанието му. Това отвежда неминуемо към заключението, че неговите филми – наистина добрите, от които – са осветени от мрака на затормозен ум, ум в изгнание. Следователно под въпрос можем да поставим твърдението на Чарли Роуз, че психиката на Полански е успяла незасегната да трансцендентира трагедиите, които бележат живота му. А те са много. Но докато насилието на една всевечна нощ е видимо във филмите му преди и включително Пианистът (2002, за който получава единствения си Оскар за режисура), то след това сякаш творческата му сила започва бавно и неминуемо да залинява.

И така 18 години по-късно, когато налице е един от най-слабите му филми По действителен случай.

Дали този провален филм се дължи на слаб сценарий, на 84-годишната възраст на режисьора или на липса на късмет? Дали Полански най-накрая е успял да се отърве от мрака в себе си и той не рефлектира във филмите му, или напротив – мракът го е засегнал толкова дълбоко, че вече дори не е извор на креативна мощ, – това са въпроси, които си задавах по време на прожекцията на новия му филм. Нямам отговори, само рефлексии.

Полански е правил филми, в които съспенсът работи толкова ефективно, че усещаш ритъма на емоцията в гръбнака си. Такъв е един от любимите ми, Смъртта на момичето, по пиесата на Ариел Дорфман, който разказва за жена, която години по-късно похищава своя насилник и го тормози, за да получи признание за зверствата, които й е причинил. Филмът е натъпкан с агресия и безнадежност. Работи като пулсиращо сърце: неуморно, шумно. Беше един от първите на Полански, един от знаковите му филми, с които го открих. След него последва друг филм, който предизвиква несъгласия сред критиците: Горчива луна. Това е люшкаща се корабна психария за извратените отношения между влудяващо женствена жена, нейния сакат любовник и двамата им наивни до отегчение нови познати, в ролите чудесната Кристин Скот-Томас и комично подходящият Хю Грант. Горчива луна развива темата за натрапчивото обсебване, за диспропорционалната любов, която може да те удави в своята жестокост; филм, направен с уникално напрегната атмосфера.

Полански има много други филми, които го доказват като един от най-добрите  разказвачи. Те са притеснителни истории за тъмната страна на човека и отношенията му с околните, за присъствието на Сатаната, което навигира безмилостно живота на нищо неподозиращите си жертви, за насилието и безсмислието на бягството. Част от тях са филми, които влизат в множество списъци за най-добрите на XX-ти век. Бебето на Роузмари, Отвращение, Чайнатаун.

Определено По действителен случай не е ласкателен филм за екипа, който работи над него. Сценарист е Оливие Асаяс, който в последните години направи няколко силни заявки с Облаците на Силс Мария и Личен купувач. Музиката е на Александър Деспла, който ако продължава да се появява навсякъде, ще започне да се конкурира с Ханс Цимър. В главните роли имаме две ключови френски актриси, съпругата на Полански Еманюел Сение (с която са заедно от 28 години) и Ева Грийн, която няма нужда от никакво представяне, защото всичко й е изписано в сковаващия скулест поглед. Филмът е базиран на По действителен случай на Делфин дьо Виган, авторка, която очевидно се продава много добре във Франция.

Всичко звучи чудесно! Къде тогава ни е хубавият филм?

Голяма част от по-ранните филми на режисьора, споменати горе, са снимани в тесни, затворени пространства. Мъжки ръце, пробиващи стените на коридора в апартамента на младата Катрин Деньов в Отвращение. Необзаведеният и неосветен апартамент в Бебето на Роузмари, който героинята на Миа Фароу бавно подготвя за дом на детето си. Същият апартамент, в който ще проникнат, отново без нейно знание, ужасни същества. Голяма част от По действителен случай също има потенциала да развие поне клаустрофобично неудобство, но много рядко го използва. Има един момент от филма, в който Еманюел Сение вдига тежкия капак на мазето и тръгва да слиза надолу към мрака. Трудноподвижна е, което прави сцената златна мина за остър, стегнат съспенс. Нямаше нищо такова обаче, и разочарованието ми от този очевидно пропилян шанс напълно вгорчи оставащите 30 минути от филма.

В По Действителен случай имаме две главни героини: писателката Делфин, която съвсем наскоро е издала биографична книга, станала бестселър във Франция и нейната почитателка, енигматичната и подозрителна Л., с която се запознават на премиерата на книгата. Л. инициира бързо още няколко срещи и двете се сближават. След като става ясно, че Делфин получава заплашителни писма, Л. решава, че трябва да се грижи за нея и се нанася да живее в свободната стая в апартамента й. Делфин има две пораснали деца, с които не си говори често. Има и приятел/съпруг, който е известен литературен журналист, чийто живот се върти около интервюта с Дон Де Лило, Кормак Маккарти, Брет Ийстън Елис, (изброяват се още няколко суперизвестни имена, което е откровено комично).

Жанрът, в който филмът се поставя е мистерия/трилър, което ще рече, че основният му движещ механизъм по презумпция трябва да е съспенсът. Само дето този филм е толкова неразгадаем, колкото е мистериозна една понеделник сутрин в метрото към Бизнес парка. Този дисонанс между жанр и реално въздействие се дължи до огромна степен на мотивацията и характера на двете героини, които никога не са показани по задоволителен и изчерпателен начин. Един от големите проблеми е например как Делфин, жена уж с интелект и въображение, се доверява изцяло на непозната с крещящо излъчване на агент под прикритие с тъмно минало. Това доверие, за да работи, трябва да е оправдано. Нито сексуално привличане, нито разклатената от Ксанакс система на Делфин не са работещи обяснения. Уви, оттам насетне целият сюжет, който е построен върху тази лабилна начална недомислица, се срива с темповете на кариерата на Кевин Спейси.

Някой би могъл да задвижи тезата, че двузначността в поведението на героините работи в полза на мистерията и съспенса. Французите много обичат жени, които не са такива, каквито изглеждат. И не само французите, май много хора (си мислят, че) обичат такива жени. Бих се съгласила, защото това работи другаде – в Първичен инстинкт и Не казвай сбогом.

По действителен случай е ленив и го мързи да изгради толкова комплексен персонаж, в чиито лабиринти зрителят да се обърка. Обърканият е по-скоро героинята на Делфин, която ако можеше да изскочи от сценария, щеше да изглежда като дете в лунапарк, което не знае първо захарен памук ли да яде или да стреля с пушка. Героинята й просто няма нужния и адекватен характер. Сценарият е толкова мащабно объркан, че отегчението личи дори в актьорските изпълнения. (Тук е моментът да отбележа, че не съм чела книгата и не мога да бъда сигурна откъде произтича главната слабост.)

Сънливо присвитите очи на Сение (има проблеми със семейството си освен с цялата внезапна слава от новия й роман) не променят погледа си дори в по-стресовите моменти. Партниращият й антагонист Ева Грийн е комиксово фаталистична, а към края на филма вече пародийно злокобна. Ретроспективните й монолози, които разкриват ужасите, през които е минала, звучат и написани, и от устата й като първа чернова на ученически хорър разказ. Разбира се ние никога не разбираме кое е истина и кое е лъжа, следователно нескопосания й разказ може да мине за пълна измислица. Но и така да беше, нямаше да се промени факта, че 30 минути преди края на прожекцията аз бях наясно, че както и да свърши този филм, няма да има отплата.

Освен слабата персонажна мотивация и цялостна структура, обратите са друг пирон в тялото на филма. Как героят получава информацията, която получава?Умелите разказвачи знаят, че обрат (плот туист) се прави, когато от него има истинска нужда и само по художествен начин, правопропорционален на силата на самото разкритие. В този филм има поне два обрата, които освен че са тотално очаквани, са напълно елементарно и мързеливо показани. Няма да ви казвам какви са те, само ще ви дам аналогична ситуация. Аз имам тайна. Обаждам се на приятелката си в Канада, за да й разкажа тайната ѝказвам на никого да не казва. Тя обаче споделя тайната на някаква нейна приятелка, трети човек, когото аз не познавам. Тази приятелка се оказва, че също ходи с Томи. Томи е момчето, с което аз съм гадже и това е тайната, която съм разказала на своята приятелка. Та-дааа!

Ето такъв тип обрати има.

Разочарованието ми от този филм не може да засенчи ни най-малко уважението, което изпитвам към големите филми, с които Полански ще бъде запомнен. Личното ми мнение е, обаче, че когато един творец се изчерпи, е негова лична отговорност (а може би и такава на феновете и критиците му) да сложи точка на работата си. Светът няма нужда от лошо направени трилъри от човек, който е направил достатъчно, които са прекрасни.

По действителен случай е в кината от 2 февруари. Повече информация на www.cinelibri.com, във фейсбук страницата на фестивала и в страниците на съответните киносалони. Филмът откри CineLibri 2017 с голям интерес, а после спечели и наградата ФИПРЕСИ на международната критика от филмовия фестивал в Стокхолм.

Книгата По действителен случай (превод: Росица Ташева), издание на Colibri, 16 лв. и е ТУК (Награда на Рьонодо и Гонкур на гимназистите). Роман за Полански на Colibri, цена 22 е ТУК.