Все още не съм се осъзнал, като в някаква мъгла се движа, защото от момента, в който чух анонса на моето име сред номинациите, съм в постоянен график на тичане, влизам от едно интервю в друго, говоря на три езика, започвам да бъркам какво трябва да кажа. Не ми е останало време да мисля какво значи, какво се случва, не ми е стигнало още до главния мозък. Колкото и да си мисля, че бях подготвен за това, се оказа, че не съм бил подготвен и шокът е голям, честно казано. Всичко трябва да си дойде на мястото, за да се осъзная в близките дни, защото започваме едномесечен работен маратон в Лос Анджелис, който ще бъде тежък и психически и физически.

Да, работен. Започва с галата за наградите за анимация Ани – холивудските награди на гилдията на аниматорите бяха на 4-ти февруари, след това на 6-ти мина знаменитият бал на губернатора, на който бяха всички номинирани за наградите, направиха ни обща снимка и се запознахме. Едно светско събитие за реклама на наградите и след това се надявам да мога да се върна за една седмица в Монреал. После пак се връщам там на 13-ти и започва една обиколка по всички студиа с всички номинирани филми. За две седмици трябва да обиколим 40 студиа в Лос Анжелис и Сан Франциско.

Това беше изненадата, защото всички прогнозни сайтове слагаха филма на Disney на първо място, първо защото болшинството от членовете на академията, които гласуват са работили или работят в Disney и тук има един много силен корпоративен вот. Всички даваха 100 %, че този филм ще бъде номиниран. Направен е с много пари – бюджетът му е бил от 10 милиона  долара, и всички са наистина изненадани, че не влезе. Но пък тях няма какво да ги жалим, защото от останалите четири филма – един е на Pixar, тяхна компания, а останалите три са на режисьори, които са работили за тях. И се оказа, че аз съм малко като Дон Кихот в тази компания срещу четири филма на Disney на практика.

Може би, защото е бил различен или по някакъв начин ги е развълнувал. Това беше риск, който поехме, да го пуснем на 3D на прожекциите за Академията, а по принцип се знае, че те не обичат филми на 3D. Казахме си, че филмът печели от това да бъде гледан на стерео версия и така и стана. Историята е добра, но и визията е добре да бъде по-атрактивна. Беше риск – или щяхме да спечелим, или да загубим! Но спечелихме!

Прочетох книгата на Георги Господинов. Вече бяхме започнали работа по филма Физика на тъгата. Тогава прочетох и разказите му и веднага видях Вайша като филм. По-късно един продуцент ми се обади с възможност за стипендия във Франция. Много исках да работя за него и се оказа, че някак си историята изскочи и от този момент всичко вървеше много добре за филма – минаваше всички комисии за финансиране на продуцирането му.

Да, ние сякаш забравяме да живеем сега, всичко е в миналото. Гледаме носталгично назад или пък сме прекалено уплашени от бъдещето. Това беше интуитивно решение, но не беше внезапно, много се чудих. Има предложение да замина за Канада и все го отлагах. Когато ми дадох визата, все го отлагах и в последния ден, в който визата беше валидна, взех самолета. Но сега смятам, че всичко е било за добро, защото ако бях останал в България нямаше да мога да направя това, което правя тук!

Със сигурност нямаше да го водим. По някакъв начин хората тук ми помогнаха много, нямах въобще намерение да се занимавам с кино, всичко стана случайно. Аз дефакто се самонаучих да правя кино. Националният филмов борд ми помагаше със специалисти, хора професионалисти, които, когато не зная нещо, да ми кажат как се прави. Фактически този успех е екипен, не е мой, а на всички хора, работили по филма. Най-вече Георги Господинов с неговата прекрасна история, а и Никола Груев – Котарашки, който ми даде прекрасната си музика за Вайша и всички останали, които ми помагаха.

Разбира се, че не се само от БСП, но по някакъв начин те синтезират всичко лошо, което се случи в българската политика през тези 20-30 години на прехода. Тази партия вкисна цялата ситуация в България. Те трябваше да се покаят, да се разпуснат и да изчезнат от политическата карта. Естествено, че щеше да продължава да има корупция, тя съществува във всички държави по света, но този арогантен начин на поведение, който беше наложен през всичките тези години, е най-големият проблем на страната. Сякаш стана модерно за българите да са лоши, цинични и арогантни. И това идва точно по тази линия.

Лесно е да се разочароваш. Да не би да не е разочароващо това, което се случва в САЩ с Тръмп. Номерът е, че там има изградени солидни структури, които няма да допуснат нещата да излязат извън контрол. У нас тези структури бяха разградени, развалени и не бяха създадени нови и това е големият проблем на България. Проблемът не е нито в империализма, нито в либералното общество, нито в демокрацията. Проблемът е в начина, по който бяха конструирани институциите тук. Ние правихме лош социализъм, един от най-лошите в цял свят. Сега правим отвратителен капитализъм, един от най-лошите в цял свят. Просто никакъв ред и никакво усещане за принадлежност, всеки се опитва да открадне колкото се може повече, без да си дава сметка, че има деца, които може да останат да живеят там.

Има много талантливи хора. Лесно е отвън да се дават съвети. Хората трябва да видят какво се случва навън, да са по-отворени към съвременните тенденции, да гледат филмите, които дават по фестивалите. Всъщност това къде работиш и кой продуцира филмите ти, няма абсолютно никакво значение.

Познавам хора, които живият навън и има поне четири – пет държави, които стоят зад филмите им. Това означава, че историите им са общочовешки и добри, че те няма да са разбрани само в наше село, а в поне десет държави. Това е признак, че това, което правиш е добро. Това е изключително важно – да бягаш от комфорта у дома, и да търсиш подкрепя отвън.

В момента се виждат светли неща. Това е името на една книга, която канадският филмов център издаде за мен. Тя беше свързан с един мой депресиращ филм. По принцип в Библията се казва, че виждаме нещата като тъмно огледало, но в бъдещето всичко ще бъде прояснено и ще се вижда явно всичко.

Да, точно това е!