В последното издание на поредицата ни “Предай Нататък” Росица Градева избра да интервюираме проф. Нели Огнянова. Така да бъде.

Това са “правилата” на тази интервю-авантюра, която започна преди няколко месеца с първото интервю с Цветана Манева. В края на всяка среща молим дамите, с които разговаряме, сами да изберат кого да интервюираме след тях. И ето ни, двамата – Маринела и Косьо – готови за поредната приятна среща, този път с проф. Нели Огнянова. Както и за интервюто след това – с дама, посочена от проф. Огнянова.

Накратко за Нели Огнянова. Тя е експерт по медийно право, но и още много, много неща. Разговорът ни започва.

Константин Вълков: Какви въпроси задават студентите днес? Казват, че ако въпросите им са умни, то и обществото се развива.

Професор Нели Огнянова: Прекрасен вход. Студентите винаги са задавали умни въпроси, но обществото ту върви напред, ту върви назад. Тоест мога да се съглася, че това е критерий, но не е единствен. Във всеки случай, ако прескоча към въпроса как са сега студентите в сравнение с друг път, ще кажа, че винаги са били различни, сега пак са различни. Нямаме основание за песимизъм като гледаме нашите студенти.

КВ: Може би има промяна. Да са по-взискателни, по-спокойни, по-арогантни?

НО: Не мога да кажа това. Ако обобщя – което ще направи казаното невярно – струва ми се, че повече имат индивидуални проекти. По-рано като че ли имаше някакъв общ проект за генерацията, мислеше се заедно. Докато сега ги виждам с индивидуални проекти, всеки мисли за себе си. Няма как да бъде иначе, защото обществото става много конкурентно. Това се отнася поне за специалностите, които аз наблюдавам по-отблизо. Във всички случаи за журналистиката, европеистика. Конкретно европеистиката е такава специалност, че нашите студенти са на пазара, където не се състезават само с българи, но и със студентите от Европа. Виждам ги, че те мислят за своето лично бъдеще, за своята лична кариера. Като че ли малко на заден план остава бъдещето на държавата.

Маринела Величкова: Не е ли точно това проблемът ни в момента? Че сме група от индивидуалисти, която малко трудно би могла да бъде наречена общество.

НО: Пак казвам, работим с някаква степен на обобщения. Не винаги е така. Въпросът е, че има изследвания, които показват какво трябва да представлява критичната маса, която да изтегля обществото напред. И по някои изследвания, достатъчно е това да са 12-15 процента. Ние работим за тези 12-15 процента, които се интересуват от съдбата на България, които имат идея как обществото да се демократизира, технологизира по-бързо. И ако тази критична маса е налице, това ще бъде видимо.

КВ: Коя е първата медия, в която се влюбихте като малка?

НО: Като малка това беше времето на радиоточката. Не различавах кой е източника, но различавах средството. Средството беше радиоточка. Така че идеята ми за медиите като дете минава през радиоточката с нейната – сега бихме казали – линейна програма, защото тя имаше нещо, което и сега ми се струва важно. Много ясна програмна схема. Така човек може да знае точно в колко часа е народната музика, точно в колко часа е класическата. И фактически аз по радиото разбрах и жанровете на музиката. Чувам, че обясняват нещо за фолклор, след това слушам. Чувам камерна музика, не знам какво е камерна музика, слушам, разбирам, че това е камерна музика. Така че радиото има и образователна функция и аз съм едно от доказателствата за това.

КВ: Свободата на словото, какво е? Възможността да търсиш и намираш всичко или да казваш всичко, което мислиш.

НО: Точно така е, защото ако говорим за онези години преди 1989 година, тогава свободата на словото беше свързана със зъбраненото. Имаше много ясна граница между официозното в лицето на държавната телевизия и радио, и това, което хората слушаха. С някакъв риск, вероятно. Знам, че масово се слушаха други радиостанции. След 1989 година, ако не сме напреднали равномерно във всички отношения, то в едно отношение има разлика и това е свободата на словото. Трябва да кажа, че аз правя разлика, сигурно и вие, между свобода на словото и свобода на медиите. Защото ми се струва, че свободата на изразяване в България е на прилично равнище, мога да дам пример с университета. Мога да дам пример с университета, където свободно може да се говори всичко, а не беше така по-рано. Не е същото със свободата на медиите. Там не може да говорим за равнище, което бихме искали да видим. Това вероятно има много обяснения – като започнем от икономиката, какво финансиране ще получи една медия, ако тя е свободна; въпросът за собствеността; въпросът за темите табу. Ще кажа нещо, в което аз съм убедена, когато говоря за свобода на медиите, не може в една държава, която сама по себе си има проблеми с демокрацията, ние да си мечтаем за медии, които нямат такива проблеми. Медиите отразяват проблемите на държавата. Ако ние говорим, че имаме една превзета държава, несвободна държава, непрозрачна държава, няма как медиите да са други. Макар да има и различия, не бива да слагаме всички медии в един клас по степен на свобода.

КВ: Огромният брой медии не води до свобода на медиите също така.

НО: От вашето твърдение могат да се изведат безкрайно много въпроси и да се тръгне в най-различни посоки. Мога да кажа нещо за ролята на регулатора. Да, разбира се, когато имате един регулатор, от когото се очаква да осъществява надзор за спазване на правила, има естествена реакция срещу него. Очаква се, че той е свързан с ограничения и той е реално свързан с ограничения. В България може да се прави разлика, защото имаме една зона, в която регулатора нe действа и това е зоната на печата. Имаме една зона, в която действа – това е радиото и телевизията. Можем да направим сравнение за качеството на съдържанието в едната и в другата зона и аз смятам, че няма никакво съмнение за никого какъв е ефекта от регулацията за тези години.

КВ: Наказателният кодекс действа за всички…

НО: Така е, но медийният регулатор отива малко по-нататък. Той отива в едни пространства. Само помислете за правото на отговор. Той отива в едни пространства, в които други не отиват. Вестникът е длъжен да даде правото на отговор, но ако при главата на вестника се е появило грешното твърдение, отговорът отива на 16-а страница в ъгъла, докато при радиото и телевизията не е така. Доста санкции има за непредоставяне право на отговор. Не е най-голямата заплаха регулатора, особено ако се случи в регулатора да има хора, които да имат чувство за свободата на изразяване. Години наред в нашия регулатор е имало такива хора.

КВ: Четете ли коментари под статии и какво би станало, ако един коментар струва един лев примерно?

НО: Чета коментари под статии. Тук моето мнение, както и мнението на повечето хора, търпи развитие. В зората на интернет бяхме много еуфорични. Или да говоря за себе си – бях доста еуфорична от демократизирането на медиите и това, че всеки има глас. С течение на времето, когато започнахме да гледаме какво се случва с употребата на тези гласове, с платените тролове, започваме да се питаме дали тези гласове са равностойно ценностни и важни. В САЩ има една формула, че свободата на словото се защива доколкото твърдението е принос към пазара на идеи. Да помислим за България в контекста на въпроса, който ми задавате. Дали всичко, което е под една статия е принос към пазара на идеи. Няма ли понякога откровена черна кампания, насочена да ликвидира някого. И къде трябва да застане правото. Или пък можем да ограничим този процес с други средства, икономически например, ако това ме питате. А ако можем, бива ли? Не. По-скоро не. Икономиката не е нужно да се намесва, когато хората коментират, но искаме или не искаме, по-скоро правото се намесва. Тук преодоляваме един възглед от ранния интернет, че регулацията е нещо лошо.

МВ: Как се стигна до това в телевизиите съдържанието да е на второ ниво, а формата да бъде водеща? И как стигнахме до това в тези социални мрежи, за които говорим, да се четат и коментират само заглавията. Без да се отвори самата публикация. Как стигнахме до това част от журналистите да са само ретранслатори на други мнения.

НО: Засягате много теми – професията, качествената журналистика, отговорната журналистика, възпитаването на аудитория, регулацията. Възел от проблеми. Но да кажа така – на първо място, за да работим във всички тези посоки, трябва да има воля. Това, което не наблюдавам в момента, е да има воля да се върви към качествена и отговорна журналистика. Воля от страна на държавата на първо място, която да допусне тези стандарти. И след това от журналистите, които да отстояват стандартите си. Това става все по-трудно от гледна точка на пазара. Ако те отстояват стандартите си, много е вероятно да няма къде да отидат. И след това аудиторията. Трябва да кажем, че аудиторията носи своята отговорност. Не може само да недоволстваме от това, че медиите не отговарят на нашето високо интелектуално равнище, на нашите големи претенции. Ние какво направихме, за да имаме качествена журналистика?

КВ: Коя дама да интервюираме след вас?

НО: Искам да чуя една млада жена. Бих искала да ви предложа доктор Кристина Чачева. Тя работи в една авангардна област – пази живота и то живота на неродените, което е много интересно. Това е пренаталната диагностика. Тя е млада, а вече е постигнала много големи резултати. Има и вътрешноутробна интервенция.