Понякога, но не прекалено често, си купувам списание Delayed Gratification, бавният журнал на отминалото време. Накратко – списанието отразява новините, но с три месеца закъснение. Забързаният Интернет и непрестанният водопад от новини и изведнъж контрапункт – бавна журналистика.

Четеш за отминалите новини, които тогава са занимавали съзнанието ти, а три месеца по-късно, от дистанцията на времето, можеш да прецениш трезво какво точно се е случило. В края на краищата след седмици на денонощен информационен ритъм човек се обръща към себе си, обръща се назад, за да си каже: ‘не, там изобщо нямаше нещо кой знае какво’ или пък ‘подцених онази история’. Повечето драми обаче не представляват нищо, нямат нито същина, нито стойност. Благодарение на прочетеното със закъснение човек се концентрира, филтрира бъбрещото ежедневие и бавно се научава да различава малкото на брой неща, на които си струва да бъде съпричастен.

Нещо подобно се случи онзи последен ден на август, петък, 31 август – денят, в който министрите Николай Нанков, Валентин Радев и Ивайло Московски се оттеглиха по искане на премиера Бойко Борисов, като обявиха, че “така поемат политическата отговорност”. Случи се нещо подобно, но не от дистанцията на времето, а от  географска дистанция.

Озовал се на спокойно място, на морето, не усещах вибрациите на вълненията, които витаеха из София. Предстоят оставки, пресконференции, интервюта, стендъпи, преки включвания, breaking news, крясъци, декларации. Времето, далеч от тази министерска суета, беше различно – слънчево, спокойно море, децата строяха пясъчни кули, ей такива познати неща.

Мястото не беше обитавано от треската, която витаеше в София. Нестихващо безпокойство нямаше. Не че е нещо кой знае колко оригинално, но нарамих фотоапарата и реших да се разтърся наоколо, какво ли правят хората – възрастни или дечурлиги, точно по време на оставките.

Търсех случайна общност, която не е загубена като малко камъче в реката, а съществува, живее, която – досущ като пчелите, които събират меда – извлича от този момент най-сладкото, живее, точно така. Дори въпросната “общност” да прави нещо наглед незначително, ако “значителното” е онова в София, министерското, нагласата ми беше да я открия точно в очаквания момент за оставки. Защото нито оставките ще попречат на есента да дойде, нито недоволството, нито излишната софийска врява.

Очаквах да се сблъскам с липса на преживявания, пустата капризна променливост на късмета, ала една група хлапетии се изпречи недалеч от мен. Виждах, че си подхвърлят нещо един на друг, момчета и момичета, хаотични, но задружни. Видях радост, която бих нарекъл щастие, тяхното бъдеще блестеше отдалеч – умно, забавно и смело. Нямаше укрепления около момчетата и момичетата – от онези, които не позволяват на по-голям от тях да навлезе в пространството им. По-скоро ми хвърлиха спасителен пояс и ме придърпаха към тях – запознахме се, обясних им, че тук работата е ретро, че се правя на отворен с тоя филмов апарат, те се смяха, ама няма да качваш нищо веднага в Instagram, така ли, как да качвам, то тепърва ще се проявява, ако изобщо нещо е станало, ами снимай тогава.

И се започна.

В София: “Подадохме оставка, защото така постъпваме в ГЕРБ и носим политическа отговорност“, започна министърът на МВР Валентин Радев по време на брифинга в Министерския съвет. На морето: “Готов ли си, скачам с колелето, ама гледай да ме хванеш хубаво.”

Природата публично даваше своята оценка. Нищо от това, което правеха хлапетиите не беше кой знае колко разумно, че и аз там – снимащ, документиращ, ала – въпросите на щастието и израстването не подлежат на някакво публично разрешение или на някакво споразумение; това са интимни въпроси между децата и природата, между децата и морето, те не изискват нито въпроси, нито отговори.

Тези момчета и момичета бяха затрупани от щастието на момента, шегуваха се, бяха попаднали в пипалата на хубавото време, от което (за щастие) измъкване нямаше. Нямаше установени порядки, нито действие по принуда, за всичко това, което се случваше пред очите ми нямаше обяснение – наглед то беше обикновено, всъщност необикновено. Нямаше лоши привички, лоши маниери, показност, смешен маскарад. Нямаше го тук, на морето. Имаше го на друго място, в София.

После дойде време за късен обяд, оставките вече подадени, а децата се събраха, заедно, млади, усмихнати, уморени, но проникнали под повърхността на живота, не бяха изгубени, а намерени, и тръгнаха заедно, готови за следващата важна задача, която животът ще им постави. И така. До следващите оставки.