Аткрисата Лидия Инджова беше за няколко дни в София, настоявах да се видим още първия ден, как така, ще вземе пак да отиде в Брюксел и разговора да се отложи. Тъй че – без да подозирам, че ще се появи с дънков гащеризон, защото (ами да, защото е бременна) и готова за един дълъг следобеден разговор, аз съм припрян и бързам. А всъщност имахме колкото си искаме време да си поговорим.

Константин Вълков

КВ: Да те върна малко назад към изпита ти в НАТФИЗ. Как се подготви, какви бяха материалите ти?

Лидия Инджова: Прозата ми беше от „Ние, врабчетата“ – басни от Лафонтен, танц – степ, а стихотворението ми беше „Неочаквана елегия“ на Добри Жотев – разказва се за един възрастен човек, който хвърля камък по малко котенце. Работех денонощно материалите си с тогавашния ми преподавател по актьорско майсторство – Цвета Лазарова – от 11-годишна възраст посещавах театралната й школа „Смехурко“. Отидох и на консултации в НАТФИЗ. Това е нещо като среща преди изпитите между преподавателите, които ще взимат клас, и кандидатстващите. В продължение на една седмица работехме заедно по материалите, но без гаранция, че ще те изберат в своя клас. Аз страшно много исках да съм при проф. Стефан Данаилов и се бях нахъсала много здраво. Мисля, че това, което ми спечели най-много точки на изпита беше, когато някой от комисията ми даде задача да си кажа прозата сякаш вървя по ръба на пропаст и всеки момент ще падна. Текстът ми от „Ние, врабчетата“ беше много подходящ – описваше момента, в който бащата врабец учи малките врабци как да летят, като ги хвърля едно по едно от гнездото. Не си спомням какво точно съм направила, но когато приключих, чух аплодисменти.

Константин Вълков

КВ: Значи не си имала вариант Б, ако нещо не се получи с театъра?

Лидия Инджова: Абсолютно не. Даже взех две години за една в гимназията, за да не изпусна класа на Мастера.

КВ: Имаше ли нещо в НАТФИЗ, което не ти харесваше като програма, като преподаване, като концепция? Какво би променила?

Лидия Инджова: Една от мечтите ми наистина е да преподавам в НАТФИЗ, но трябва да натрупам още много опит. Ако преподавах, бих поощрила студентите към себеопознаване, работа върху себе си, защото като актьори ние боравим със собствените си инстинкти, емоции и тяло.

Константин Вълков

КВ:  След аплодисментите на изпита, след като завърши и започнаха да ти се случват разни роли, в кой момент сама на себе си каза, че ставаш за тая работа? Крайъгълните камъни?

Лидия Инджова: Мисля, че крайъгълните камъни са няколко. Откакто бях заминала в Брюксел, се борех много усилено да остана в професията – научих френски от нулата, влязох постепенно в средите, започнах да снимам в различни проекти, но нищо не обещаваше, че това ще продължи или ще се развие. Мисля, че тази промяна за мен беше важен урок, тъй като паднах отвисоко и трябваше да приема мисълта, че може и без мен. За да си помогна, се записах на актьорски тренинги при един преподавател, чиито методи много ми допаднаха. Знаех, че въпреки всичко трябва да продължа да се развивам като актриса. На тези тренинги научих адски много, усетих какво е наистина да работиш със себе си, с цялото си същество, а не само да ползваш хватки, да се правиш на интересен, или да подхождаш външно. Продължавам да „тренирам“ и смятам, че усвоените умения там и мисълта, че може и без мен, ми помогнаха да подхождам по-зряло и по-отговорно към актьорската професия.

Константин Вълков

Точно в този период се появи и предложението да изиграя Дарина в сериала на bTV „Съни Бийч“, който стартира в ефира през февруари. Определено я смятам за крайъгълната роля. Тя е много хубаво написан образ. Даде ми огромни възможности да се развихря и да се забавлявам, нещо което не бях изпитвала толкова ясно в предишни роли. Чрез героинята Дарина по някакъв начин се преоткрих за себе си като актриса. Даде ми здравословно самочувствие и си казах, че може би съм започнала малко по малко да разбирам за какво става дума в тази професия.

КВ: Има ли роля, която много те е затруднила?

Лидия Инджова: Не знам.

КВ: Отказвала ли си роля?

Лидия Инджова: Отказвала съм, просто не е било моето нещо или съм знаела, че няма да се получи спойката с екипа.

Константин Вълков

КВ: За да ти се получи ролята кои хора трябва да са добре, с кои хора трябва и ти да си добре? Като професия, не имена.

Лидия Инджова: С режисьора. Това е. И материалът е важен, но режисьорът е най-важен. Ако е добър, то той би работил с добър сценарий. Бих влязла в огъня, ако имам доверие на режисьора.

КВ: Имаш хубаво име и сега тука съм си извадил един списък. Играла си Нина в „Чайка“, Божана в „Железният светилник“, Анна, Беатриче и в този ред на мисли, важно ли е името на героя, който ще играеш? Замисляла ли се за името? Какво е то, какво носи?

Лидия Инджова: Ти сега ме караш да се замисля. Често името на един герой говори повече за автора, отколкото за самия герой. Разбира се, в някои случаи името носи голяма символика, която може да ти даде ключ към ролята, като Целия/Алиена в „Както ви харесва“ на Шекспир, например.

Константин Вълков

КВ: Ако е някое не особено хубаво име?

Лидия Инджова: Не ми се е случвало да има разминаване между образа и името. Приемаш героя с името му, както и в живота приемаш човека с името му. Понякога ми се е случвало образът да е кръстен на мен, Лидия, което ми е малко скучно. В такъв случай се заемам аз да му измисля име.

Това е всъщност отговорна работа, аз още не знам какво име да избера на бъдещия ни син. Ти как избра за своите?

КВ: Ние имаме две деца и за първото, на дъщеря ми, беше много интересно как измислихме името. Спомням си дори за една книжка с имена. Помня, че първо измислихме името за момче, а чак след това за момиче. Сякаш имената идват наобратно, не за това, което очакваш.

Лидия Инджова: Да, за момиче имам хиляди идеи.

Константин Вълков

КВ: Добре, а кое момче или момиче, когато ти си била студент, гледайки го, ти е правил супер голямо впечатление?

Лидия Инджова: В НАТФИЗ се убедих, че имам набито око – много от сегашните млади актьори, с които сме били студенти по едно и също време и за които си казвах че са много добри, сега са много търсени. Например Силвия Петкова, Гергана Плетньова, Радина Кърджилова. Спомням си даже разговор с Явор Бахаров, с когото станахме приятели в НАТФИЗ, тогава му казах, че съм убедена, че ще снима много. Иначе като от цял клас, бях много впечатлена от този на проф. Иван Добчев и проф. Маргарита Младенова, както и кукления клас на Жени Пашова . Възхищавах им се като гледах изпитите им. Усещах, че правят много смислени и стойностни неща.

КВ: Ти гледаш ли се? Айде в театъра няма как, но в киното?

Лидия Инджова: Преди ми беше много трудно, гледах на себе си много критично, но с времето се научавам да гледам повече ролята, която играя, отколкото себе си. Така или иначе, това не съм аз. Ролята ти задава определени параметри, които трябва да вземеш предвид и в рамките на които можеш да се преоткриваш и забавляваш. Когато гледам участията си във филми, вече виждам по-ясно дали съм успяла да вдъхна живот на образа или не. И се опитвам да не се съдя, а да помисля, да си спомня подготовката и работата на терен и да открия защо определена сцена или образ като цяло, не са се получили.

КВ: Последните ти две роли, ако са това в „Доза щастие“ и „Съни бийч”, след като заснемете сцената питаш ли някого дали е станало добре?

Лидия Инджова: Да, искам да усещам, че режисьорът е наистина доволен. Другият ми критерий са реакциите на колегите ми в сцената – ако видя, че съм успяла да предизвикам у тях спонтанно или неочаквано поведение, то това за мен е положителен знак.

Константин Вълков

КВ: Като гледаш други актьори дразни ли те лошата игра?

Лидия Инджова: Не ме дразни, а ми е тъжно. Лошата игра идва, когато актьорът не разбира героя си. Причините могат да са много, нещата не винаги се случват както си ги представяме, не винаги си поканен за правилната роля, не винаги работиш с режисьор, който знае как да те води. Лошата игра е заслуга повече на режисьора, отколкото на актьора. Режисьорът е главният отговорен за всички творчески елементи на един филм или спектакъл, включително и качеството на актьорската игра.

КВ: Последната дамска филмова роля, която ти хареса?

Лидия Инджова: Няколко са. Валентина Каролева в „Доза щастие“, тя прави повече от роля, много е въздействащо. В „Дяволското гърло“ Теодора Духовникова, в „Денят на бащата“ много харесах Весела Бабинова.