Здравейте, деца на 90-те,

днес ще е един от най-хубавите петъци в живота ни. Ще бъдем отново на около 15. Ще се върнем в любовните квартири на тийнейджърството си, ще чуем за първи път стари неиздавани парчета от времето, когато най-любимите ни гласове на света още не са знаели, че ще станат най-любимите ни гласове на света. Ще си пуснем за 128 път филма, който е направил от нас това, което сме днес и ще си кажем “Боже, колко хубаво, че 25 години по-късно те продължават да правят музика, а ние ходим на концерти и техният Сиатъл не е толкова далеч от нашата София, както беше в началото на 90-те”.

Така започваше този текст вчера сутринта. Текст, празнуващ чисто новите неиздавани 18 парчета от историята на Singles, подарък от Камерън Кроу към всички, които 25 години след излизането на филма го слагат в топ 5 на най-важните кино събития в живота си. За момичетата (като мен), които всеки път като кихнат сърцето им спира за секунда, защото момчето до тях може да не им каже “Наздраве!”. За момчетата, които се обясняват в любов с “You rock my world”.

LOS ANGELES, CA – JANUARY 20: Singer Chris Cornell performs at Prophets of Rage and Friends’ Anti Inaugural Ball at the Taragram Ballroom on January 20, 2017 in Los Angeles, California. (Photo by Kevin Winter/Getty Images)

Този текст трябваше да е подсещане да изгледаме пак Singles и да си припомним всяка култова реплика, изтърканите от слушане Would? и State of Love and Trust, дебилния поглед на Еди Ведер, зяпащ пчелата майка по телевизора, голия Крис Корнел на сцената, облечен с безумно дългите си черни къдрици.

Този текст трябваше да разкаже как мотаейки се около снимачния екип, Крис Корнел намира кутийката за касета-реквизит, която Джеф Амент е нарисувал с истинска обложка и заглавие на несъществуващи парчета. (Албумът се казва Poncier, на името на героя на Мат Дилън във филма, който след разпадането на Citizen Dick уж е записал демо солов албум.) Та след снимките на филма, Корнел взима въпросния “албум” и пише истински песни по измислените заглавията. Сред тях е и Spoon Man, която после записва отново и със Soundgarden. Останалите парчета можем да чуем днес за първи път в двойното deluxe юбилейно издание на саундтрака към Singles. (само в iTunes, за съжаление – бел.авт)

Трябваше да ги слушаме и да се кефим на макс, да сме отново на 15, после да сме на каменните пейки на Античния театър, да вали дъжд, да виждаме сините очи през вече не чак толкова черните къдрици, и да умираме и да се раждаме отново на Say Hello To Heaven.

Толкова се вълнувах вчера как ще дойде днес и ще се обадя на разни хора и ще обсъждаме “Birth Ritual не е ли велико парче?”, “А сещаш ли се за ‘Are my brests too small for you?’ – ‘Sometimes’” И да ни стане леко носталгично, но и някак спокойно, че какво като са минали 25 години, те нещата са си същите. В душите и в слушалките. Те все още са на сцената, ние все още пеем на припева.

attends the premiere of Open Road Films’ “The Promise” at TCL Chinese Theatre on April 12, 2017 in Hollywood, California.

И пиша вчера, и си се вълнувам като ученичка. Отворила съм 13 таба на браузъра, чета интервюта, гледам видеото на сайта на Rolling Stone с Mike McCready и Крис Корнел, в което разказват как са се запознали с Камерън Кроу, опитвам се да сваля HD версия на Singles, прехвърлям десетките сайтове, прочитам някакво заглавие и минавам натам.

Wait. Whaaaat?

SEATTLE, WA – MAY 18: Soundgarden vocalist and guitarist Chris Cornell is pictured on the scoreboard during a moment of silence before a game between the Chicago White Sox and the Seattle Mariners at Safeco Field on May 18, 2017 in Seattle, Washington. Cornell was found dead in his hotel room in Detroit where he was on tour with Soundgarden. Police say they are investigating the death as a possible suicide. (Photo by Stephen Brashear/Getty Images)

Вселената е подредила нещата така, че да го науча точно от човека, който за първи път ми пусна Temple Of The Dog. После на “Копчетата” в Пловдив с други прохождащи музиканти цяла нощ пяха Call Me А Dog и Hunger Strike. Тийнейджърската ми любов, който и до днес според мен е единственият вокал в България, който може да пее Корнел и Стейли. Виждам статуса му и линковете под него, и няма какво повече да ви обяснявам. Щом четете това, значи и на вас ви е било същото. Пронизващо. Като онези невъзможни височини в Black Hole Sun. И вчерашното обедно слънце ви е почерняло. Някои сме си казали “Добре, че го видяхме на живо.” Други ще съжаляват цял живот.

Стига толкова. Решил го е, направил го е, не можем да му го простим, но нямаме думата. Да влезем в музиката, да чуем гласа, да излезем от ступора. Да си пуснем за 129 път Singles и да се смеем през сълзи. Нищо не се е променило за 25 години. И тогава са имали Tinder, просто е бил на VHS-ки. И днес половината от нас се страхуват, че ще остареят сами, други им махат с ръка небрежно – “Have fun, stay single.”

Have fun, go to gigs. Така си легнах снощи, така се събуждам и днес. Много ги няма, но и много още са тук. Ще ги слушаме и гледаме, стига да искаме. Ще се влюбваме и разлюбваме още поне 25 години, сигурно пак в някой с китара и хубав глас. Или в някой, който е пред сцената до нас. Щом е тук, значи има какво да си кажем. Като например “I think that a) you have an act, and that b) not having an act is your act”.

Тийнейджърът в мен пак се разчувства.

Спирам вече. Обещавам.

And one promise you made

One promise that always remains

No matter the price

A promise to survive

Persevere and thrive

As we’ve always done