Цветана Манева, в края на интервюто си за Дарик и егоист, пожела да интервюираме Мая Манолова. Такава е идеята на тази поредица. Всяка дама, с която се срещаме, избира коя да бъде следващата за интервю. Ще попитаме същото и Мая Манолова, в края на интервюто ни – коя дама да интервюираме след нея.

Пристигаме при Мая Манолова в началото на работната седмица. Няколко думи, чаша кафе и е време за интервю. Диктофонът е включен.

Маринела Величкова: Името Мая Манолова се свързва с енергия и някаква неспирност. Поток от неща, които се случват. Кога сте спокойна?

Мая Манолова: Когато другите са добре, когато хората около мен са спокойни. Има такива моменти, когато близките, които обичам, са здрави, когато нямат проблеми. Когато работата ми върви. Когато има разбиране за каузите, които защитавам. Когато нещата се случват. Ако забуксува нещо, което ми е важно, няма как да съм спокойна. Или ако някой от близките ми хора има проблем.

Константин Вълков: Кога се предавате, ако се предавате, когато нещо забуксува?

Мая Манолова: Аз съм абсолютно убедена, че ако каузата ти е справедлива, ако целта ти е важна за хората, независимо през какви трудности минаваш, ти ще я постигнеш. Нещата се случват. Трябва търпение. Постоянство. Упоритост. И най-важното – да не се отказваш. Имам примери за неща, които абсолютно без разумно обяснение са се точили много дълго във времето. Пример е законопроекта за заплащане на работниците. Нещо, което е абсолютно ясно – че когато заработиш заплатата си, трябва да ти я платят. Ако работодателят ти е фалирал, има фонд, който трябва да те компенсира. Но това ми отне толкова време – миналата година от април до края на годината, когато бяха приети част от промените. Въпреки това депутатите отказаха да приемат правила за заварените случаи. Това ми причини отново десетки безсънни нощи. Защото според тази промяна – например – работничките от Дупница нямаше да си получат парите. Опитах всичко. Да видя как мога да заобиколя текстовете, които приеха депутатите. Не се получаваше. И сега отново настоявах, този път през Бюджетната комисия, онзи ден приеха поправките, така че хората от Дупница да си вземат заплатите. Това са заработените заплати, които един италианец, който ги мами няколко пъти, им открадна.

Но пък има и други случаи, в които не че съм се отказала, а просто не съм се преборила с времето. Не съм надбягала времето. Например такъв е случаят с битката ми да спася детските градини в община Исперих. Преборих се за училището, което имаше заповед и от министъра да бъде закрито. То е живо училище, има хора, има деца. Но за детските градини беше решено от Общинския съвет, че ще бъдат затворени. Седем детски градини. Това се случва в момент, в който в държавата се прие, че образованието е приоритет. Основен приоритет. И се казва, че децата задължително трябва да ходят в детска градина, особено тези, за които българският език не е майчин. И ето седем детски градини бяха затворени. Поне две от тях можеха да бъдат спасени. Но просто кметът не е бил подкрепен на изборите от хората от тези две села и той им го върна през закриване на детски градини. Тогава се обърнах към кого ли не. Кметът, областният управител, ръководството на БСП, тъй като има общински съветници от БСП, ръководството на ГЕРБ, на ДПС, министъра. Но докато се борих, реално започна учебната година и детските градини бяха закрити.

КВ: Какъв извод бихте направили за себе си, коя е слабата ви черта, когато водите тези битки?

ММ: Може би усещането, че цялото време на света е мое. Че мога да започна сто каузи, сто кампании, сто инициативи, и да доведа всички тях до победен завършек. Че мога още и още. Просто нямам спирачки. Не успявам да кажа, че съм поела десет ангажимента и не мога да поема още десет. Поемам още десет и после още десет.

Ето сега например преди Коледа се събудих с идеята да видя какво не е свършено. Има ли хора, които дълго са чакали за нещо. И първото, което се сетих, е случаят с една жена и починалия ѝ мъж, а тя не можеше да завърши инвитро процедурата си. Тогава Министерство на здравеопазването обеща, че ще се промени наредбата, че всъщност ембрионите ѝ могат да бъдат имплантирани с една промяна в текстовете, но се смени екипа в министерството и никой нищо не направи. От друга страна имаше някакви срокове. И се наложи да звънна точно преди Коледа и на инвитро клиниката, и на жената, за да им кажа, че не съм ги забравила. А всъщност шефът на клиниката ми каза, че е мислил да ги унищожава, защото по наредба е длъжен да го направи. Тогава имах и някакво колебание, защото се намериха хора, които бяха готови да завършат тази процедура, но щеше да е в нарушение на закона и правилата. Въпреки това имах някакво колебание. После си дадох сметка, че не отива на омбудсмана да нарушава дори и несправедливи правила. И в момента променяме правилата.

КВ: Звучите така сякаш преживявате всеки случай.

ММ: То няма как да е другояче. Аз работя с хора и за проблемите на хората. Обикновено проблемите им са драматични. Наистина е важно да ги подкрепя и проблема да се разреши. Ако не влагаш сърце и емоция няма как да успяваш. Така е и наистина преживявам всеки случай. Приемната ми се пълни с всякакви хора. Понякога, когато нещо е абсолютно безнадеждно, например 100 квадрата от двора или оградата точно къде да се намира, или някакви подобни неща, отношения с близки роднини, делби, нещо назад във времето, което няма как да се реши, съветвам да се забрави и да се продължи напред. Не всичко може да бъде решено, не всичко може да бъде поправено. Понякога човек трябва да забрави и да продължи напред.

МВ: Кога се страхувате?

ММ: Най-големият ми страх е, че ще разочаровам някого. Че хора, които ми вярват и очакват да свърша нещо, ще са разочаровани, че няма да мога да се преборя. Както и да ви звучи, но наистина случаят в Дупница с близо двеста шивачки там ме тормозеше по Коледа и по Нова година, докато не измислих как ще реша този въпрос, защото си създал очаквания в хората, че ще им решиш проблема и когато по някакви причини не става – в този случай не съм успяла да убедя депутатите, че трябва да решат този проблем. Аз какво обяснявам? Какво обяснявам? Всъщност чий е провалът в случая? На депутатите или мой? Очевидно, че е мой, защото не съм успяла да обясня някакво много справедливо искане. Всъщност в подобни ситуации това, което трябва да се направи е да продължиш. Да не се отказваш. Сега обаче ще ги накарам още веднъж да променят закона.

МВ: Искате ли внука ви да прилича на вас, когато стане голям?

ММ: За мен е по-важно, че майка му иска да прилича на мен. Тя е понесла на гърба си всички последици от моя характер, от моята натура, и въпреки това иска синът ѝ да прилича на мен.

МВ: Кога изключвате телефона си?

ММ: Никога. Но като се прибера вкъщи му махам звука, защото имах ултиматум, поставен от мъжа ми.

МВ: Да разбирам, че все пак имате нужда от някакъв външен коректив, защото иначе нещата надскачат възможностите на един човек.

ММ: Мисля, че всеки има нужда от коректив. Моят коректив е човека до мен, съпругът ми. Сигурно е важно и това, че той много чете и е много информиран. Има голям политически опит. Може да анализира една ситуация много често преди мен. И винаги е насреща да каже, че не съм права. Да ме коригира. Което не значи, че винаги се вслушвам. Понякога, когато съм убедена, че той ще е против някое действие, просто бързам да го свърша. За да не съм в ситуацията – аз те предупредих, а ти го направи (смее се), просто отивам и го свършвам. И той научава от медиите, а аз тръпна кога ще звънне да каже, добре, как може.

МВ: Колко дни платен отпуск ползвахте?

ММ: Последните години, чисто и по медицински предписания, се опитвам лятото да отида на море за една седмица, а зимата да отида на ски за една седмица. Сега се сещам, че миналата година отидохме на Пампорово и аз два пъти идвах от Пампорово до София, защото имах супер важни ангажименти. Същото е и с морето. Отивам до там и се налага да се върна два пъти до София. Не почивам много. Когато в петък, прибирайки се вкъщи, си правя равносметка на какво темпо е минала седмицата и кои от важните неща на каква фаза са, когато сме отметнали повечето от нещата, се чувствам спокойно. И мога да почивам един или два дни.

МВ: Популярността до каква степен е важна, вашата лична популярност, за да успявате в начинанията си?

ММ: За омбудсмана е абсолютно задължително да е популярен. Разликата е в това, че иначе трябва да вдигна телефона на някой министър, някой областен управител, на някоя социална служба и да обяснявам “аз съм Мая Манолова” и т.н.; а сега казвам има такъв и такъв проблем с група хора или с един човек, трябва да погледнете още веднъж, много ви моля. Независимо дали става въпрос за дървата за огрев, за асистентската грижа, за искане на прекомерни пари за преустройство на жилище, какъвто случай имах в приемната, много ви моля, погледнете, това не е справедливо, или случая с миньорите, които не можеха да се пенсионират, точно по Коледа се движеше казуса. Да, важно е да мога да звънна на НОИ, че има проблем, че отиваме с миньорите утре следобяд. Представете си, ако трябва обаждайки се да обяснявам коя съм и с какво се занимавам. Задължително е за тази позиция да е разпознаваема, да има определен обществен авторитет, за да може да си върши работата.

МВ: Когато изпишеш в google Мая Манолова излизат 834 000 резултата. Когато изпишеш Корнелия Нинова излизат 492 000. Коментирайте.

ММ: Може би има няколко души с името Мая Манолова.

КВ: Има ли битка, която не искате да водите?

ММ: Да, не искам да влизам в персонални битки. Не искам да влизам в персонални битки, когато бях политик и парламентарист. Личните нападки и личното противопоставяне не е печелившо действие. Освен това е и въпрос на етика. Аз винаги имам спирачки да атакувам някого лично. Никога не спестявам критики, но се опитвам никога да не са лични.

КВ: Има ли политически спор в българския политически живот, зад който не се крие схема за нещо, а е на чисто идеологическа основа?

ММ: Не ми се ще да правя анализ на ситуацията в момента. Омбудсман съм и не ми е работа да коментирам политиците. Но ако върнем лентата назад, когато бях в политиката, мисля, че спорът за основни човешки права тогава беше важен. И беше искрен. Затова дали се нарушава личното пространство, затова до колко е ефективно законодателството срещу подслушване, следене. Не беше ляво-дясно, беше принципно.

КВ: Връщайки лентата назад, спомени, носталгия, за какво?

ММ: Всеки над една определена възраст е носталгичен (смее се). От време на време си спомняш за времето когато си бил млад. Или когато си бил дете. Но не бих се отказала от нито един период от живота си. Нито пък имам огромното желание да се върна в него, нещо да поправям. Или пак да съм онази, която съм била. Естественият ход на живота е такъв, хората растат, после остаряват, някой помъдряват, други оглупяват. Чувствам се комфортно във всяка от възрастите, които преминавам и във всяка от позициите, които заемам.

МВ: Едно от нещата, които отличават България от европейските държави или по-развитите страни е това, че младите хора много трудно могат да направят онова планиране за кариерно развитие, което се случва в тези държави. При вас някак нещата вървят така, че отстрани погледнато изглеждат лесни. Те просто се случват. Къде виждате Вие кариерно развитие? Това ли е мястото, където се чувствате комфортно, в мир със себе си?

ММ: Аз винаги съм се борила срещу несправедливостите. Бях адвокат и всъщност станах адвокат, заради предизвикателството да се боря за права. После станах политик и парламентарист отново със същата цел, за да защитавам интересите и правата на тези, които не могат сами да ги защитят. Сега и като омбудсман правя това и всяка следваща позиция, която заемам, ще бъде подчинена на тази мисия. Всъщност ти можеш да се бориш за правата на хората не само, ако си омбудсман. Това трябва да го разберат всички политици. Има един вътрешнополитически жаргон “да слезем долу при хората”, който аз не употребявам, защото за мен хората долу в низините на трудностите и страданието, са хората горе. Те са най-високо в йерархията. Така че ако всички институции разсъждават по този начин, защитата на правата на тези хора, ще бъде кауза и на други хора, не само на омбудсмана.

КВ: С какво наистина би ви се занимавало след това?

ММ: С битката за права. Правата на хората. На слабите, на жертвите, на уязвимите, но и на всички български граждани. Това е моето разбиране, че битката за права може да се води от различни позиции. Аз ви изредих три дотук – адвокат, парламентарист, омбудсман. Мога да подредя още позиции. Всъщност всяка институционална и гражданска позиция може да изведе битката за права пред скоби.

КВ: Кога се чувствахте най-самотна и неразбрана на тези три позиции?

ММ: Трябва да добавя към изречението, че битката за права всъщност не е лесна работа. Понякога води и до неразбиране. Имало е случаи, в които съм се чувствала самотна. И когато бях политик, и когато бях парламентарист. Когато съм отпочвала кампания, кауза. И са ме бойкотирали даже хората, с които съм работила.

КВ: Кога?

ММ: Не знам дали е добре да се връщам. Но например кампанията с банкнотата с лика на финансовия министър я изнесох лично, а тя беше атрактивна и много уместна.

МВ: На кого дължите извинение?

ММ: На първо място на хората, които обичам, затова, че ме търпят. Защото понякога наистина е трудно поносимо да живееш с някого, който във всеки един момент е готов да зареже всичко, за да свърши някоя супер важна работа. А те супер важните работи не свършват. На приятелите си, на които не се обаждам с месеци. На част от хората, на които просто не връщам обаждане, защото наистина е невъзможно. Оставям си телефона на хората от екипа тук, да връщат обаждания, тъй като не мога да проведа над 60 телефонни разговора дневно. Даже аз.

КВ: Кой е вашият талант?

ММ: Мисля, че имам много таланти (смее се). Шегувам се, нямам талант, но мога да организирам неща. Имам различни образования. Мога да консултирам хора. Добра съм в организацията. Да организирам събитие, форум, кампания. А иначе – нормалните неща. Готвя добре. Понякога пиша стихове недобре.

КВ: Какво готвите най-добре?

ММ: В зависимост от това кой ще дойде на вечеря, в зависимост от предпочитанията. Добра съм в готвенето на постни храни, тъй като – колко бяха ги преброили – 180 дни в годината са постни, които аз спазвам стриктно. А иначе всичко, което е традиционно за кюстендилския край. Хайде да кажем така.

МВ: Какво е вярата за вас. Хората знаят, може би не всички, но вие не пропускате да влезете в църквата и това не е поза.

ММ: Вярата е всичко. Вярата е най-важното. Ако не съм в мир със съвестта си и с Господ, аз не съм добре. За мен това е най-важното. Човек да спазва божите заповеди и специално за лидерите, за хората на високи позиции, е изключително важна основната християнска добродетел – смирението. Ако си спомняте Евангелието на Лука, притчата за фарисея и митаря, която в момента не мога да цитирам точно, но фарисеят, който се моли колко е праведен и колко не прилича на другите безгрешници и митаря, който се моли на Господ просто да се смили над него, защото е прекалено грешен. Кого е предпочел Господ и е изпратил спокоен вкъщи? Митаря, а не фарисея. Така че самоизвисяването води до принизяване и обратното.

КВ: Кога започна това осъзнаване при вас?

ММ: Аз имам тази потребност откакто се помня. Като дете много често тайно се качвах на църквата в Сапарево, откъдето е майка ми. Нещо много ме привличаше там. Сега след години, когато отидох в църквата всъщност разбрах какво е то. Като излезеш там от нея и погледнеш горе от високото просто ти спира дъха, толкова е красиво. Наистина уникално място. Уникална църква. Като дете тайно прибягвах при нея. Да запазя свещичка. Да, и Рилският манастир също. Всеки, който е израсъл в близост, няма как да не е обсебен.

КВ: Какво се случва с вашите разбирания, когато те не са като тези на църквата. Църквата, която неведнъж е обвинявана, че действа бавно, решава бавно, а светът се развива…

ММ: Като обикновен мирянин нямам самочувствието да се отнасям критично към действията на Светия синод и изобщо на църквата. Приемам ги безкритично. Абсолютно.

КВ: За 25 рожден ден на Дарик направихме едно проучване и попитахме слушателите кои са 25-е най-хубави български думи. Вашата дума?

ММ: Българският език има много хубави думи, но ако трябва да посоча една може би ще бъде благодаря. Защото има две части – “благост” и “дар”. Освен това аз много обичам да казвам “благодаря”. Най-хубавото на успеха му е, че можеш да го споделиш. Да кажеш “благодаря”, постигнахме го заедно с този, с този, с този. Много хубава дума е благодаря.

КВ: Какво ще кажете на следващия омбудсман?

ММ: Да влага сърце във всеки случай. Във всяка кауза. Пожелавам му, тъй като думата е много далеч от българския език, освен това е и в мъжки род, пожелавам му за по-лесно да се използва нещо като обмбудсИлия, защото аз съм омбудсМая, нещо такова, това му пожелавам, да се срасне с позицията така, че да е неразделен от нея. Това му пожелавам.

МВ: Когато Цветана Манева посочи вас за интервю, тя използва определението обществен защитник, не се познавате с Цветана Манева, но тя каза, че е впечатлена от вас. Със сигурност и вие имате в главата си името на една жена, която бихте желали да интервюираме в нашата поредица след вас. Коя да е тя?

ММ: Аз много харесвам Цветана Манева. Не я познавам, но наистина е икона на българското кино и театър, която само с една мимика може да каже цяла реплика. За да продължите поредицата, аз ще посоча Александрина Пендачанска. Изключителен талант. Красив глас. И в същото време безпощадно слово. Не я познавам лично, но това, което ме впечатлява много в нея е искреността. И в работата, с която се занимава, нейното творчество, и в думите. И в позициите, които заема. Не съм съгласна с нея винаги, даже обикновено не съм съгласна, но въпреки това, когато човек е искрен можеш да го оцениш. Освен това в контекста на разговорите напоследък със сигурност няма да сбъркаш, че е 100-процентова жена. Изключително красива, която може да те омае с външния си вид и в същото време може да те порази със словата си. Страхотна комбинация.