Дали темата за „Короната“ вече отшумя или не, тя продължава да е все така актуална, но и светът, както споменават в някои от софийските изложби, също продължава да се върти. Кои са темите, които вълнуват арт общността и публиките у нас, и за какво говорят изложбите сега? В първия пост-карантинен критично-обзорен „Експертен коктейл“ си говорим с Ралица Константинова. Тя е социален антрополог и изследовател в сферата на съвременните културните практики. С изкуство и кураторска работа се занимава от 2014 г. Интересува се от проекти пресичащи културните нагласи и изкуството като език на изразяване. Твърдо вярва, че бъдещето на културните изследвания е в изкуството, и обратното – изкуството е динамично поле за дискусия на културни перспективи. През юни бе куратор на една от интересните изложби в София „Mirror, Mirror” на Станислав Беловски в галерия Credo Bonum. С нея си говорим за това какво видяхме, а и още може да видим след карантината през юни месец в София, а защо не и Пловдив.

Ралица: Чрез този „Експертен коктейл“, който правиш се показва, че в София има супер динамичен арт живот. Имаме голям списък, който намалихме и от него още толкова. Другото интересно на този формат е, освен че се прави обзор на изложбите, може да се видят и разни обобщителни неща отвъд конкретността на работите, които рисуват настоящата картина на изкуството в София.

Ако трябва да обобщим тази картина е очевидно, че народът е гладен за културни събития. Галериите са организирали, ако не голяма и важна самостоятелна, то групова изложба с едни от най-въртените и обичани имена на сцената. Галеристите са се подготвили до такава степен, че са изместили програмите си напред и се е получило едно препокриване. Някои от артистите могат да бъдат видени едновременно на няколко места. А може би навлизаме в някаква ера на общото, буквално „ОХИ“ традицията се завръща.

Има една по-доминантна тема в огледа на изкуство днес, а именно темата за „Корона“ и всяка изложба неизменно засяга периода преди или след пандемията, споменава се в самите творби или в кураторските текстове. Разбира се, не може такава световна промяна да не се отрази. Едни казват, че не искат да чуват повече или виждат това и имат пълното право, а други твърдят, че артистите са огледалото на обществото и такова важно нещо естествено ги изпълва с мотивация, работа и идеи. И двете мнения са напълно валидни.

Мартина: Мислиш ли, че това обобщаване се дължи на критиките последните години, че се показват едни и същи автори и в момента се опитват да разширят полето?

Ралица: Със сигурност най-популярните галерии в София си имат работни отношения с определени кръгове от артисти, с които така или иначе работят. Това е неизбежно, така е в цял свят. Според мен това с т.н. „охита“ е свързано и с карантината. Тя донесе един голям диалог в сферата на изкуството, както и във всички останали сфери. Имам опит от такива катаклизми в живота и работата си в Хаити. Тези ситуации имат способността да обединяват хората. А може би наистина има някаква политика на промяна при избора на автори.

Ралица: При всички положения изложба с по 150 автора е много предизвикателна за подреждане. Опасно е да не остане впечатление за една посредственост, защото не всичко може да откликне на всеки зрител. Такава е изложбата в СБХ „Портрети“. Тук най-възрастният автор е, може би, Любен Зидаров, а най-младият – на около двайсет години. Това е един огромен диапазон на възрасти, традиции, периоди, стилистики. Мащабно и обемно е, но не знам дали не крие този риск. Тук говорим за субективни преживявания. Не на всеки човек му харесва всеки период. От друга страна е интересно, може да видим повече автори, обем, комуникация между различни поколения и школи.

Мартина: За кого е тази изложба в СБХ? За хора от сферата на изкуството или за по-широк кръг от публики?

Ралица: Това е една от първите изложби в обновената зала на СБХ и е нещо като заявка на тази институция за живот, активност. От една страна това е съвременна и добре осветена зала за показване на изкуство на европейско ниво, и в същото време има толкова много артисти и подходи. Изкуството тук е насочено към по-широк кръг от хора и по-голяма публика. На някои работи им бе даден нов живот чрез добро позициониране, осветление и окачване. Относно СБХ има интересно деление, защото част от артистите решават да се включат и работят там, а други, са категорично против такъв тип структури. Всеки си има своя избор и двата са абсолютно валидни. Направи ми впечатление Гергана Димитрова „Pandemic Sunday”, например.

Портретът е една сериозна заявка от страна на СБХ, чакаме с нетърпение да видим какво още ще покажат.

Мартина: А усети ли някаква хармония в тази съвкупност от автори?

Ралица: Няма как да има хармония между 150 автора. Имаше някои работи, на които им беше даден повече въздух и изглеждат добре, други не толкова. Аз лично откликнах на някаква част от работите, някои стилове просто не ми допаднаха, защото не говорят на моя език. Но за мен като посетител имаше друг голям проблем. А именно, че в това огромно разнообразие от автори, епохи и стилове липсваха дати на творбите. Объркващо е, когато гледаш артисти с диапазон от 70 години. Датата е много важна за това дали гледаме работа, правена 70-те години или изглежда в този дух – това са две абсолютно различни послания.

Мартина: Като говорим за общи изложби, да продължим логически напред, какво мислиш за изложбата на Любен Фързулев в САМСИ? От една страна говори за самостоятелна такава в заглавието, но от друга крие множество интересни автори.

Ралица: Води се самостоятелна изложба на Любен Фързулев. Той показва три дървени частично кинетични пластики със зъбни колела, напомнящи българския фолклор и митология. Сами по себе си седят много самостоятелно и правят впечатление. Но това, което е странно е, че неговите работи са всъщност само три, а в останалата си част е поканил още 11 водещи от сцената артисти. Сред тях са и Алла Георгиева, която има в момента самостоятелна изложба в Къщата-музей на Вера Недкова, Надежда Олег-Ляхова, която има изложба в Little Bird Place, Rassim, който точно затвори самостоятелна изложба в ONE Gallery, Лъчезар Бояджиев с графики, провокативно видео на Недко Солаков, в което разглежда трансформациите на тялото си, Людмил Лазаров, който пък има самостоятелна изложба в Arosita. Това засичане, може би, е наистина породено от карантината. Фързулев е поканил 11 автори – негови приятели, както споменава в текста „на принципа на естрадните певци, които правят концерт за приятели“. Сигурна съм, че тези автори имат своята дългогодишна творческа интимност и приятелство, и формата, заемка от естрадните концерти е нестандартно решение. Също така, концепцията на обединение явно е приятелството, то е спойката в изложбата, докато работите нямат никаква друга обща тема или поглед. От друга страна, в изложбата има какво да се види, работите на самия Фързулев се запомнят, тъй като са доста различни. Една объркваща с названието си изложба със странни текстове от автора на стената, които са, може би, най-провокативното нещо в нея, но пък иначе с неща, които могат да се видят и запечатат в съзнанието. В текста пише, че изложбата няма тема, няма куратор и друга такава „простотия“, което ме навява на мисълта, че той е в някакъв бунт срещу тази идея. Като куратор не споделям неговото мнение, нито пък мисля, че е хубаво думата „простотия“ да присъства в такива послания, но пък в този смисъл работите не бяха просташки.

Мартина: Заявката на автора, събрал приятелите си без куратор, без концепция и други подобни „простотии“, както сам се изразява в текста към изложбата, я подлага на въпрос каква е тогава ролята на куратора и нужен ли такъв? В България, като че ли още не се разбира тази роля?

Ралица: В отговор на този въпрос ще разкажа за изложбата, която в момента курирам. Станислав Беловски ми е приятел, колега, сподвижник и един от първите хора, с които започнах да работя, когато се завърнах да се занимавам с изкуство в България. Фен съм на неговите работи и не веднъж съм влизала като преводач на многослойните му работи към публиката. Неговото средство не е езикът. Той се изказва визуално. Няколко пъти сме правили такива експерименти, където се опитвам да хвърля светлина и разкажа на хората какво всъщност гледат, ако не са го видели или са видели нещо друго. Изложбата се казва “Mirror, mirror” („Огледало, огледало“) и е посветена на двадесетгодишния опит на артиста с диабета, в който той чисто фетишистки е колекционирал отпадъците на своите медицински материали: инсулинови шишенца, ленти за кръвни тестове, хапчета и др. Всичко това е събирано, докато не влезе в едни абсолютно хармонични и нестрашни, а напротив лечебни и успокояващи творби. Той ми показа част от тези работи на снимки още средата на 2019 г. и аз веднага разбрах, че става дума за стъпка към сериозна промяна в неговия стил. Разбрах, че става дума за един много вълнуващ проект. Бях много щастлива, когато лятото ме покани да бъда куратор. Ето какво означава да бъдеш куратор. Той 20 години е събирал тези неща, преживявал ги е, предъвквал ги е, докато не е стигнал до генезиса на това, което е искал да каже. Така, аз не мога да допринеса кой знае колко за неговата идея, която за двайсет години е вече узряла. Но това, което се случва е, че Беловски иначе работи с поп-арт, поп-символи и поп-културни препратки, които са много по-далече от личното. И изведнъж говорим за една много интимна изложба. Това създава в автора едно неудобство, конфузност, чувство на дискомфорт, даже срам. Моята роля беше да съм преводача. В стремежа си да бъде минималистична и обрана изложба, зрителят няма да разбере, че се говори за брой материали в определен брой години. Това послание за него е ясно, но за зрителя, който никога не се е сблъсквал с такива работи, не му е непременно ясно, че това е краят на пътя, моментът, в който ти си в контрол над своето състояние. Това е послание не за болест, а за живот. Повечето материали са живи: в епруветките се случва нещо, в кутийките от кръвни тестове засадихме захарна тръстика и т.н. Целият този процес трябваше да бъде преведен. И понеже идвам в изкуството от позицията на културен антрополог или човек, разглеждащ изкуството като текст, който може да бъде четен, превеждан и прочее аз се превърнах в един преводач на неговите минималистично предадени, но междувременно двайсет годишни преживявания. В този случай кураторът имаше тази роля на преводач, синтезатор, на някой, който е посредник между публиката и артиста. Разбира се, когато става дума за групови изложби, кураторът има още повече ангажименти, защото от него зависи кого ще покани и кого ще покаже. В случая с малките изложби е един вид подкрепа на човек, който си е решил какво иска да направи.

Мисля, че е нужен още един човек в екипа, който да гледа и проверява дали това, което виждаш като автор е това, което и другите хора виждат. Кураторът е като една проверка за това дали водиш хората там, където искаш да ги заведеш.

И докато сме в тази галерия ще използвам да кажа, че списание „ВиЖ“ също направи своята инициатива за арт по време на короната, както направиха редица други галерии и инициативи. Чрез “open call” направиха добра селекция на почти 30 артисти и артистични екипи, които да покажат какво са правили по време на изолацията. Броят може да бъде видян, както онлайн, така и на хартия. Сега ще правят и изложба в галерия Credo Bonum от 1 до 30 юли.

Мартина: По пътя на груповите пост-пандемични изложби, в галерия „Структура“ има тъкмо две. Какво видя и ти направи впечатление там?

Ралица: Там отвориха с една красиво подредена и в техен стил групова изложба, където виждаме авторите, с които работят редовно, но с нови творби. Освен тази обща изложба има акцент от предното фоайе  – изложба, посветена на новите работи на Красимир Терзиев, които са свързани директно с темата за „Короната“. Тук и двете изложби са изцяло „Корона“ повлияни. Директно от входа те посрещат работите на Красимир, които са изработени по време на изолацията и показват мислите и творческата интерпретация на автора в изолационното време. Самият Красимир Терзиев също е културен антрополог и разсъждава над мерките и реакциите на социално и политическо ниво. Интересни са инструкциите стил „Икеа“ на не функциониращи, не случващи се неща.

Освен леките все едно набързо скицирани и преднамерено веещи се свободно нагънати листа има и две по-задълбочени работи. Едната представлява 3D мапинг на дома на автора, перфектен в своите уравнения, които генерират света около нас дигитално. Стори ми се доста интересно и мистериозно с неговия език на смесване на техники. А в дъното на галерията, в така нареченото „тайно място“, където крият често най-интересните неща, виждаме видеото, продължение на изложбата на Красимир Терзиев, в което е заснел карантинното ежедневие през празните прозорци. В него без много приказки веднага се схваща посланието.

Мартина: Видеото навеждаше на едни особени мисли, защото звукът променя всичко. Реално звукът, като че ли има водещата роля на дадения проект. Това е микс от заготовки за музика за филми на ужасите. Те подклаждат състоянието на тревожност, безизходица.

Ралица: И въпреки това само погледа през празния прозорец говори на всеки човек, независимо дали спазва или не изолацията. Бая взиране падна по тези прозорци (Смее се). Хареса ми езикът на това видео.

Мартина: В Гьоте институт ни говорят пак за „Короната“, само че от гледна точка на това какви теми измести тя.

Ралица: Това е също пост „Корона“ изложба, която поставя въпроса за нещата, за които не се говори, понеже „Короната“ завзе всички теми. Работите са свързани с военни окупации, миграция, морал, етика и поведение… С манифеста на входа, в който не съм сигурна точно какво се казва, но от него чета, че самите артисти са готови да излязат с някакви големи послания. Подобно на поговорката „Дано да живееш в интересни времена“, означаваща, че щом са интересни, значи ще се случи нещо лошо. И така се случи с „Короната“. Тя събуди хората от артистичната сцена. Появи се време за обмисляне, премисляне, реакция, акция.

Мартина: Върна ли те тази изложба към някакви теми от преди пандемията?

Ралица: Не ме върна. Честно казано посланието на изложбата не е експлицитно. Не успях да се замисля, че това са теми, които са изместени от „Короната“. Не съм сигурна дали съм съгласна със самата хипотеза. Това какво измества от главата на някой пандемията е много субективно и зависи от неговите преживявания. Например една от най-близките ми приятелки ръководи център за бежанци и тъй като си общувам с нея постоянно, за мен темата за бежанците не е изчезнала, а напротив, вълнувахме се за „Короната“ и бежанците едновременно. Така че това какво ти излиза и влиза в главата е много субективно. Зависи от позиция, познати, занимания.

Мартина: Тук по-скоро го разбирам като някакъв тип медиен подход, подобно на предни нейни проекти. „Короната“ мина – светът е същият.

Ралица: Някои работи се запомнят, други са по-неясни, обаче цялостното послание на мен ми убягна.

Това, което най-много ми хареса е на Правдолюб Иванов инсталацията с видеото, което трябва да клекнеш, за да разгледаш. Стори ми се като най-остроумната и закачлива творба. Намерените фотографии на Красимир Терзиев също ми допаднаха. Харесвам такива проекти и съм голям фен на най-големия колекционер на намерени фотографии – Тихомир Стоянов. Виждали сме негови изложби не веднъж. Това е един много директен език, няма нужда да четеш, когато се сблъскаш с тези образи на смърт и разруха. Самият факт, че те са много стари оставя впечатление за отместена, отминала тема, която не ни вълнува, но за сметка на това си имаме нови.

Относно „колелото на късмета“, нашата демократично културна революция започва със супер шоу „Невада“ и Къци Вапцаров, така че това е някаква символика, която е много силна за нашата култура. Първите свободни медии бяха пълни с колела на късмета. Това е силна, работеща и говореща символика при нас.

Не ми стана ясна работата с паметника. Гледа се прекалено много моментът сега. Преди 30-40 години нещата са изглеждали по един начин, след 50 никой не знае кой в каква роля ще бъде. Не ми хареса идеята и препратката да се ползват някакви символи. Самата аз имам силно мнение относно културната политика, свързана с паметниците. Дразнят ме хората, които искат постоянно да разрушават паметници, като че ли нещо много интересно ще построят. Това нещо с прехвърлянето, с навлизането тук на руските войски и Ливан е работа, която прекалено много приравнява със своите собствени категории.

Изложбата като цяло малко ме обърква. Репрезентира, може би, дефрагментацията на темите. Освен, че „Короната“ дойде и завзе, отвори врати всичко останало да бъде много разнородно. Може би, именно тази дефрагментираност е искала да покаже кураторката и, вероятно, така трябва да гледаме тази изложба. Разнородността на всичко, което протича и не е „Корона“.

Ралица: Една от най-интересните изложби този сезон беше „Италия (не)видими истории“ – сборна изложба на италиански куратор, която постави символиката и проблемите на италианското общество от неговите древни традиции до днес, но в контекста на съвременното изкуство. Тоест, класическите италиански символики като порцелана, кухнята, храненето, религиозността като изключително важна траектория за разбирането на културата на Италия. Разказвателна и провокираща. Интересен подход, който е свързан със стари символи, подредени по съвременен начин като един мост между културните символики и техния произход. Или пък обратно, развитието и съдбата на други познати неща. Изваждайки едни неща от определен контекст, като например първата работа – ботуша на Италия направен от фигурки на Иисус Христос. Истински интересна работа, защото ако си представим един материал, който обособява цяла Италия, то това би било католицизма и разпятието. Интересно е, че самите италиански автори с достатъчна ирония и критика се обръщат към собствената си култура, нещо, което ние трябва да научим тук, вместо да разглеждаме собственото си културно наследство в такива патриархално-патриотични патетизми.

Мартина: Не се ли опита Фързулев в своята изложба и дървените си скулптури да направи препратка към традициите?

Ралица: Не мога да кажа, че са сходни, защото по-скоро приличаха на фолклорни, отколкото на съвременни. Според мен те стояха повече като кукли, отколкото като съвременно изкуство, докато тук в италианската изложба имаше такива неща, които са напълно средновековни и ретро, но пък курирани по определен начин или преработени по начин, който ги поставя в тази връзка между съвременното и традиционното.

Мартина: От общите към индивидуалните изложби. Коя те изненада най-много?

Ралица: Самостоятелната изложба, която най-много ме изненада е много малка, някои ще кажат клиширана и курирана в пост-модерното пространство на Иво Димчев – MOZEI и става въпрос за двама млади фотографи, които преди „Короната“ са направили една малка серия от фотографии с противогазни маски на известни паметници в София. Тяхната тема е свързана с въздуха, със символиките на града и една определена пост-апокалиптична естетика. В този смисъл е наистина клиширана, обаче фотографиите бяха много готини и буквално ме изненада. Не очаквах такава събуждаща изложба. Фотографиите са малки като обем. Самите артисти са били арестувани по време на този процес за вандализъм, въпреки че те слагат противогази, снимат и ги свалят, не ги оставят там. Но пък са прекарали някакви часове в първо районно. Но, когато се ползват чужди материали, колажи или в случая фотографии на паметници, винаги е редно да се укаже автора, на чиито материал стъпваш. Като изследовател често се сблъсквам с въпроси спрямо етиката и юрисдикцията на ползване на индивидуални права и не бива да се правят такива пропуски.

Мартина: Тук ще добавя, че в същото пространство предстоят още две бързи изложби. На 2 юли Иво Димчев ще представи „Буйна еротика“ – серия от живописни платна, а средата на месец юли предстои и групова изложба “Асамблея на срама”, организирана отново от Иво и като продължение на тази, която се случи като първа в старото пространство на MOZEI.

И понеже говорим за фотографаски изложби, тук е мястото да кажем за още няколко такива: от 30 юни в Oborishte 5 Gallery ще можем да видим резултата от поредица женски портрети на Констанин Вълков “Жена с 20 имена”, “Memento Mori” – фотографии от ФотоФабрика на 18 български автори в “Квадрат 500”, Националната галерия и “18 % Gravity” в галерия “Ракурси” на живеещия в Америка Стоян Йоргов.

Ралица: Тук Ясен Згуровски отвори преди карантината и така протече почти изцяло онлайн неговата изложба. Едни прекрасни илюстрации в негов стил на поп-арт, LGBT+, провокативни, но с нежни елементи като птички, черешки, плодчета, някаква репетитивна плодово-зеленчукова негова природна тема. Той често рециклира собствените си работи и ги преработва, каквито платна имаше, както и специални принтове в лимитирана серия, които се направиха за галерията и още могат да се видят там. Little Bird Place е новата галерия в града. Тя е посветена на еко тематиката в много широк и общ смисъл и има доста динамична програма. Те са и много активни онлайн. Участват във всички международни платформи, в които всяка галерия би трябвало да участва, като „Artsy“ и др. Галерията беше много активна, лично ходих да я видя в началото и в края на изложбата, защото съм влюбена в една от работите. Но толкова често пъти видях тези работи онлайн, благодарение на активността на галерията, така че те направиха всичко възможно да донесат тази изложба до хората, въпреки изолацията. Явно управляват добре онлайн публичността.

Мартина: По време на кризата някак интернет пространството се напълни с нови практики и самото дигитално съдържание се изчисти. Виждаме повече неща, които преди не виждахме, стигаме по-лесно до тях.

Ралица: Неволята така ги принуди да се включат по този начин на общуване, който според мен проработи. Множество онлайн практики се активираха от броя потребители през този период. Това да се надявам е за добро и може да върши работа, и се надявам да продължи да се ползва.

След Ясен Згуровски на нейно място се отвори изложба на Надежда Олег-Ляхова с куратор Даниела Радева. Една много нежна и не натрапваща  се пост-корона изложба. Самата Даниела не иска да говори за „Корона“ и иска изкуството да се дистанцира от тази тема, очевидно й е писнало. Но пък интересно, че курира изложба, която е била произведена и посветена изцяло на изолацията. По време на изолацията човек затворен в къщата си има много повече време да се огледа около себе си. Тук Надежда Олег Ляхова се сблъсква с някакво красиво слънчево отражение върху собствената й маса с някакви портокали. И цялата карантина снима тези портокали в най-различни сетове в такива фото-натюрморти. Това, което се вижда е не толкова самите фотографии една по една, колкото целият този процес на снимането на портокалите.

Мартина: Интересен паралел, един автор се взира в прозореца, друг – в портокалите.

Ралица: По същия начин с един бавен, постепенен и задълбочен поглед към нещо. От една страна много подобно на този език, но нищо общо като визия. Ако Краси Терзиев е канализирал наблюдението с напрежението, Олег-Ляхова работи върху съзерцанието. Самата Даниела сподели, че са стотици кадри, които непрекъснато е трила и подбирала. И въпреки това, при посещението на изложбата в САМСИ, където авторката също участва ми се стори нейната работа с детелините по-подходяща за еко-тематиката и атмосферата на галерията. Независимо от това си струва си да се посети изложбата и Little Bird Place. Изложба с концептуална дълбочина, прикрита зад едни такива поетични фотографии.

 

Ралица: Една изложба, която премина почти изцяло онлайн. Те си го обичат и си го показват.

Мартина: Един много стойностен автор, който като че не беше толкова показван и ето, ONE Gallery започнаха много активно да работят с него. Имаше вече няколко изложби там и те като че ли го върнаха активно в комерсиален смисъл.

Ралица: Върнаха го с нещо, което не знам колко е ново сега през 2020 година. Не знам до колко тези живи материи и урината, с която рисува е актуална сега. Мен лично не ме кара да се развълнувам, нито пък ми е интимен. Самият Расим го намирам за интересен артист безспорно и харесвам много предишните му неща. Но в тези серии специално на мен ми липсва нещо. Те имат претенции да са много съвременни с живата си материалност в образа на истински минималистични ренесансови рисунки. Не е моето и това е субективното ми мнение. Хем е провокативно изкуство, хем не ме провокира. Ето, например, този китайски художник с камшика, който удряше с кръв във Венеция, те кара да изтръпваш пред него.

Мартина: До колкото го разбирам, неговата идея е първоначално да поднесе нещо красиво и естетично, но пречупено през нова техника в продължение на неговата тема за тялото, върху която работи през годините.

Ралица: Да, неговата работа е много белязана от тялото и аз като цяло се интересувам от такива проекти, където тялото е не само повърхност, но и процес на наблюдение отвътре. Това е в темата за медицина и изкуство, върху която работих цяла година около проекта с Беловски, но на мен ми липсва провокацията. Но това е един очевидно непрестанен опит за търсене в тази посока. Негова работа има и в изложбата в САМСИ отново в този стил. Да видим до къде ще го докара и може би ще напипа точната формула. Тялото, което се променя сигурно ще му донесе и нови материали за говорене.

Следващата изложба в ONE Gallery представя “Дуализъм” – Александър Вълчев, Искра Благоева, Нина Ковачева, Харита Асумани, Трейси Емин 24 юни – 06 юли, 2020

Ралица: Аз лично имам особено отношение към гротеската, това не е език, който съм харесвала, дори и на най-известните артисти в света. Не е моят. Особено, когато тази гротескност е подплатена от такива материали, които са като че ли от страшно шоу на куклен театър: плюшове, текстили, пластмаси, кости, кинетика. Мен ме ужаси тази работа, а сигурно и целта й е такава. То е едно аморфно чудовище. Аз лично не гледам филми на ужасите, не обичам това усещане. Но ето ИСИ са предложили сцена на Мартин с тази инсталация, така че може би ще се намерят хора, на които ще им пасне, ще им хареса ужасяваща аморфна движеща се и почти жива работа. Но пък, говорейки за провокация, със сигурност тук я имаше, постигната е. С едни намерени материали е постигнат ефектът на шокиране. Иначе е мащабно, ето втори път имаме пластика с кинетика. Кинетиката влиза все повече в различните медии.

Мартина: От мрачното на Мартин Пенев към мрачното на Венци Занков. Какво ще кажеш тук?

Ралица: Нямах път към тази изложба, тъй като покрай карантината съм извън града и си идвам за малко, но след едно интервю с автора по телевизията, което беше много трогателно и с много дълбоки чувства, където говореше за простотата, за безсмислието, си дадох сметка, че той е вложил едни такива крайно дълбоки чувства и затова отидох да я видя. Изложбата е в две зали. В едната има едни малки пластики на нещо като дървета, а по средата на залата е изправена една готина, страшна и доста стилизирана пластика, а зад тази намачкана и нагъната фигура стои една неонова палма. Сега, тук ще кажа, че моето мнение за неона и пластмасата. Като цяло е вече време да излязат от изложбите от нашата сцена. Това са силни медии, запомнящи се и са вече преекспонирани. Като ги видиш на пет изложби и вече започват а ти се повтарят. Ето сега пак в Структура имаше нещо написано. Пренасити се сцената. Но при Венци се е получило добре на фона на тази тъжна и много класически изглеждаща измъчена пластика на човек, а отзад едно такова червено крещящо дърво, а пък отстрани и по стените на целия този спектакъл има пет еднакви симетрично подредени работи, на които се усещаше една преднамерена повтаряемост. Самият контраст с различните клонки и небето черно върху червено, бяло върху черно с живописни неща. Те бяха наистина въздействащи, защото се чувстваш в една такава осиротяла гора. Не е радостна изложба, като например тази в момента на Алла Георгиева, а е по-скоро студена, опустяла. Въздействаща е и поставя зрителя в ситуацията на осмисляне на собствената си пустош, в която малко или много всеки се намира в живота си.

Изложбата на Алла Георгиева е още един проект, подобно на Беловски, развит в рамките на две десетилетия. За разлика от натрупваните медицински средства, тази колекция е разнородна. Събираните през годините обекти на изкуството са най-различни, но обобщени от женският образ и неговите мас културни пречупвания. Специален фокус е и сексуализирането на женския образ и, може би, за това средата е будоарно розова. Розовото е и друг женски стереотип, не толкова сексуализиран колкото стереотипизиран – като куклите барби. Изложбата е интересно подредена и показва различните практики свързани с изобразяването на жената. Самата подредба, имитираща уютен дом и показваща най-разнообразни обекти, както биха били в претрупан с изкуство хол е много приятна. Подходът е популярен, защото придава наратив на излаганите творби и атмосфера на лично споделяне. На покана вкъщи. Препоръчвам.

Мартина: Тук ще отскочим и до един друг град, за да си поговорим за изложба, която е интересна да се спомене. Отново, както си говорим една „Корона“ изложба в галерия Сариев в Пловдив на младата художничка Мария Налбантова.

Ралица: Сариев направиха конкурс, нещо като мини резиденция и накрая избраха Мария. Лично съм много остър съдник, когато става дума за абстрактни минималистични и дълбоко забулени от материалната си мистериозност неща, защото те често могат да бъдат безсмислени или кичозни. Тук обаче не е така. Изложбата се казва „Hybrid pure”и самото заглавие е противоречие. Не може чистото да е хибридно и обратното. Тя използва естествени и изкуствени материали, които са комплектувани заедно. Има игли от нещо като свински опашки, бодли от рози, камъни с косми, сухи клонки и карантинни символики като сапуни, гъби, шипове и др. Съчетание от неща, които нямат обща функция като цяло. Изключително съвременна и нежно-абстрактна работа. Харесаха ми много в изложбата й сапуните, които авторката пуска по време на карантината. Единият е с някакъв вестник, другият е със златно фолио, като кюлче, а третият с пръст. Идеята на изложбата е играта с материалност. Първо като го погледнеш не знаеш какво е, ценно ли е или не. В следващия момент е нещо много елементарно и ежедневно.

Тази изложба ме развълнува. Хареса ми дискретността, с която са отправени големите послания, игривостта, която е постигната в следствие смесването на тези материали. Мария последните години много експериментира покрай концептуалното, все пак тя идва от книгата. Но вече виждаме една работа направена с много владеене на езика, работа, която може да бъде показана навсякъде по света. Хем е дълбока, хем игрива. Ето тя не изглежда страшно, а обратното.

Работа, която може да я гледаш и да искаш още да я гледаш, тъй като могат да се видят много различни неща в нея. Това трябва да се покаже и в София.

Мартина: Един интересен паралел се получава между Мартин Пенев, Венци Занков и Мария Налбантова, които се позовават на едни, както казваш медиуми, но по абсолютно различен начин.

Ралица: Изродени, някакви естествено неестествени работи и в този смисъл е така, но резултатът е съвсем друг.

Мартина: И една изложба за загубата и страховете от графика на Зоран Мише в галерията на КО-ОП. Графиката преминава от обекти в съвременни геометрични илюстрации. Как ти се стори?

Ралица: До сега не бях виждала изложба на Зоран. Темата за коли по принцип ми е чужда. Но всъщност е една нежна и добре измислена изложба с интересно разделяне на слоевете в едно изображение, като референцията на това наслояване в самия предмет, в живота. Много ми хареса тази самостоятелна работа с вратата във втората зала. Но това, което повече ме развълнува на излизане, тъй като не го видях на влизане, беше серията от принтове преди изхода вляво. Тези линии и черти при рязането придобиват много красив и естетичен вид. Като ги видях отново обиколих изложбата, вече с друг поглед. Бих ги сложила като основни с повече въздух и те да водят към другите. Изложбата си струва да се види, направена е качествено, със смисъл, с концепция и закачливост.

Мартина: На къде продължава светът на изкуството след „Короната“? Какво е твоето послание?

Ралица: Според мен ще има някаква фаза на пробуждане. Такива събития имат функцията да променят икономиката, обществото, но със сигурност разбунтуват всички хора, независимо дали са против или за карантината. Това ще даде своите резултати. Очаквам изкуството да ври и кипи, а то вече го прави. Изместиха се посланията и темите, а може би и това не е лошо, за да дойдат други на дневен ред, като например темата за по-добрият и отговорен живот.

Тази инерция събрана от короната сега трябва да се използва за смислени неща и в изкуството, и в науката, и в държавата ако щеш, това е един зов за пробуждане, една форс-мажор промяна, която трябва да бъде ползвана за двигател.

Мартина: Имаше един колекционер, който беше казал: гледай автори, които са живели в интересни времена, защото те имат какво да кажат. Може би е така. Предстои да видим.