“Ще се бием във Франция, ще се бием в морета и океани, ще се бием с нарастващо самочувствие и сила в небето, ще защитим нашия остров на всяка цена. Ще се бием на бреговете, ще се бием на десантните площадки, ще се бием в полетата и по улиците, ще се бием на хълмовете. Ние никога няма да се предадем…”.

И точно както повелява сър Уинстън Чърчил, в Дюнкерк – десетия пълнометражен филм на Кристофър Нолан – битката за оцеляване не спира нито за момент. От първата до последната минута британският режисьор подлага публиката на едно зрелищно преживяване: бомбардировка над сетивата, допълнена от картечен обстрел по нервите и давещо усещане за надвиснала смъртна опасност.

Именно затова Дюнкерк е много повече съспенс екшън-трилър, отколкото военна драма. Въпреки че представя събитие от военната история – евакуацията от френския бряг на около 338 000 съюзнически войници, обградени от германците през Втората световна война – самият Нолан твърди, че е черпил вдъхновение предимно от майсторите на съспенс трилъра – Алфред Хичкок и Анри-Жорж Клузо.

“Дюнкерк е една страхотна история с тиктакащ таймер”, казва режисьорът и по този начин определя като основен антагонист в творбата си не германците, а времето. Безмилостната му хватка, която с всеки изминал миг се затяга още и още, е източник на напрежение, подобрен от нестандартното сценарно решение за преплитане и паралелно представяне на различни по дължина времеви линии.

Една седмица за войските на брега, един ден за хората в морето и един час за пилотите в небето – това са времевите отстояния на героите от финала на евакуацията и респективно от спасението и края на ужаса. Но благодарение на оригиналната структура, която използва Нолан, всички те – и обиграният въздушен ас (Том Харди, “обичаен заподозрян” в Нолановите филми), и смелият капитан на цивилна лодка (Марк Райлънс, носител на Оскар за ролята си в Мостът на шпионите), и младите и неопитни войници (звездата от One Direction Хари Стайлс и абсолютният кино новобранец Фион Уайтхед) – оставят еднакво значим отпечатък върху историята и зрителското (съ)преживяване.

Изграждането на героите е даже още по-впечатляващо, защото се извършва почти изцяло чрез действие. Диалозите са сведени до минимум, а така типичните за военните филми протяжни философски размишления за смисъла и безсмислието на войната, героизма и дехуманизирането на врага, може да се каже, направо липсват.

Което всъщност е поредното доказателство, че Дюнкерк в сърцевината си не е военно, а съспенс кино. По думите на Нолан, филмът му е за физическите аспекти на ситуацията, в която се намират войниците, за шеметната битка за оцеляване, при която няма време за сантименти и за авторефлексии. Вероятно този подход към историята и героите няма да се хареса на някои зрители и критици, които ще отрекат качествата на творбата и персонажите вътре “поради липса на дълбочина”.

Това обаче не би било особено правилно, защото Дюнкерк е кино в чиста форма – кино, което не казва, а показва и може би дори телепортира – право в центъра на изобразените събития. Пък и го прави по един изумителен начин. Музиката, която магьосникът Ханс Цимер е извлякъл от тиктакащия часовник на Нолан, операторската работа на Хойте ван Хойтема, който за огромна част от филма носи на раменете си близо 30-килограмовата конструкция с монтирана IMAX камера, вдъхновения и иновативен монтаж на Лий Смит, истинските британски изтребители Spitfire, използвани в продукцията – тези са само част от елементите, които превръщат Дюнкерк в едно от върховите аудио-визуални постижения не само през последните години, но и за всички времена.

Разбира се, над всичко във филма е режисурата на Нолан. Почти сигурно тя ще бъде отличена с номинация за Оскар – признание, което британецът е получавал само в качеството си на сценарист и продуцент (за Мементо и за Генезис). Номинации очакват Дюнкерк и в повечето “технически” категории на Американската филмова академия, като всяко друго развитие би било престъпление срещу добрия вкус в киното. Все пак съвременният блокбъстър пейзаж е толкова претъпкан с компютърно генерирани образи, скучни анимации и кухи ефекти, че всяко едно автентично кино преживяване от калибъра на Дюнкерк заслужава статуетки, аплодисменти, тропане с крака и въобще всякакви възможни изрази на адмирация.

Както всички филми на Нолан, и този е задължително да се гледа с най-ясния възможен звук, на най-големия възможен екран (идеален вариант: 70-милиметрова IMAX прожекция; близък до идеалния: коя да е IMAX прожекция). Екранът е необходим за “пълно потапяне” в света на Дюнкерк, а звукът – за същото, плюс допълнителния бонус, че с кристален звук по-лесно се разпознава гласът на легендарния сър Майкъл Кейн, който се чува по радиото в изтребителя на Том Харди.

Макар и в малка роля, присъствието на 84-годишния актьор в началото на филма действа успокояващо. Всичко, казва сякаш гласът му, ще бъде наред. Войниците ще спечелят битката за своето оцеляване. А Дюнкерк, поредната зашеметяваща творба на Кристофър Нолан, ще спечели битката за оцеляването на доброто масово кино.

Съспенс филмите, вдъхновили Нолан:

 Възнаграждение за страха (1953 г.) на Анри-Жорж Клузо

Филмът, с който на практика изгрява звездата на Ив Монтан, разказва за група наемници, които спешно трябва да превозят нитроглицерин в необезопасени камиони. Нолан прожектира трилъра на Клузо пред целия екип на “Дюнкерк” като класически кино пример за повече от успешно нагнетяване на напрежението.

Чуждестранен кореспондент (1940 г.) на Алфред Хичкок

Нолан споделя своето възхищение от майсторството на Хичкок в Чуждестранен кореспондент – трилър, който разказва за американски репортер в Лондон по петите на вражески агенти. Сцената със свалянето на самолет във филма от 1940 г. е оказала голямо влияние върху създателя на Дюнкерк.

Скорост (1994 г.) на Ян де Бонт

Добре познатият екшън-трилър е един от филмите, които най-много се доближават до усещането за неумолимо изтичащо време, безупречно претворено и в Дюнкерк.

Дюнкерк на Кристофър Нолан е по кината сега