Чудно как живеем в цялата тази безнаказаност и свободия. МВР е министерството с най-голям бюджет (1223 млн. лева). МВР е и министерството с най-голямо увеличение на бюджета за 2017. Скъпите ни управници не спират да повтарят, че съдебната ни система е цъфнала и вързала. Клетниците, които си позволяват да я критикуват, се превръщат набързо в обществени врагове с любезното съдействие на повечето български медии, в които се шири невероятна журналистическа свобода. Които не са контролирани. Както и разпространението им… Ето, да кажем, Лозан Панов е един от хората начело на борбата срещу миличкия ни главен прокурор. И какво излезе? За липсващите и разхлабените болтове на колата му беше обвинена фирмата производител – Мерцедес (смях през сълзи). При цялото това положение никак не е чудно, че по улиците ни шества безнаказано насилието. Всеки може да пребие всеки, без да му мигне окото. В крайна сметка какво може да загуби? МВР е изключителна мудна институция и я го хванат, я не. А дори и да го арестуват, прокурорите ще съберат доказателствата по делото по такъв идиотски и непрофесионален начин, че делото ще се точи до Второто пришествие на Христос.
Агресивни са тия пусти българи. Големи биткаджии. Изнервят се за нещо, падне им пердето и гледай какво става. Пребиват бременни жени по магистрали. Дядовци и баби на пешеходни пътеки. Медицински сестри и лекари по болници. Ученици се възхищават от тези светли примери и млатят съученици и учители в класни стаи. Известни телевизионни журналисти също го отнасят. Няма спасение. Пазете се, драги читатели, адреналинът им се качва и пада като тенис топка в мач на Гришо. Нищо чудно както си вървите по улицата, някой да ви тресне с паве по главата. Ей така. За кеф. „Щото немаше к’во да пра’а…”, ще отвърне поредният изрод на въпроса Защо? После ще подсмръкне и ще впери в теб празния си поглед – като някаква балканска черна дупка с единствената разлика, че Стивън Хокинг далеч не е заинтересован от него. А когато го попиташ дали е помислил, преди да скочи да бие, той ще почеше кратуната си и ще те попита учудено: „К’во?” А ако имаш късмет и сивото му вещество се намира в кондиция, най-много да чуеш култовото: „Ти ебаваш ли се с мен бе? Мразим да мислим!”
Не знам за вас, егоисти, но аз отдавна защитавам тезата, че държавата България не съществува. Мержелее се там някъде на картата някаква територия, в която нито институциите работят, нито гражданско общество има. Няма никаква колективна отговорност спрямо настоящето. 90% от стадото не е свикнало, че има права. И как да си ги защитава тогава? Mission Impossible отвсякъде. Или да го кажем по друг начин – живеем в един огромен Готъм Сити. Като изключим, че не се намираме в Америка, при нас е доста по-мизерно и никога няма да си имаме Батман. Нито пък Кристофър Нолан и Тим Бъртън ще снимат филми за нас… Ех… Мамка му и живот ли бе да го опишеш?
Но да се върнем към „доброто старо ултранасилие”. Само за 24 часа първо жертви на побой станаха някакви невинни девушки, а после го отнесе и един от най-известните журналисти. Трима молодежи го сгащиха в Борисова, вкараха му няколко кулака, когато го свалиха на земята и започваха да го ритат с ногами, се появи някакъв минувач и те като истински смели и достойни човешки същества, си биха шута. Най-вероятно дори не са разбрали кого са набили. Но както и да го погледнеш, ултравайлънсът си е навсякъде. И той, а не спасението, дебне отвсякъде. Жалко само, че си нямаме нито Антъни Бърджис, нито Стенли Кубрик, за да от това произлезе някакъв културен продукт със световно качество. Тъпа работа!
Още от 90-те насилието е неразделна част от живота ни. Но то е присъствало активно и в соца. Просто е имало своите места като лагерите, да кажем. И сега две-три поколения се опитват да ни убедят, че соцът е бил супер, държавата тогава просперирала. Просто  медиите масово са криели от тях какво е ставало. Включително и три фалита на държавата са скрили, но това е съвсем друг въпрос. През 90-те пък се появиха фамозните борци, които благодарение на навлизането на мобилните телефони еволюираха от естествената си едноклетъчна (на мозъчно равнище) форма към многоклетъчна такава. Които раздаваха щедро бухалки и тупалки, защитавайки интересите на себе си и на своите работодатели.
После тези момчета някак се оказаха собственици на заведения, дискотеки. Легализираха капитала, който бяха натрупали през смутните и объркани 90 години на миналия век. На всичко отгоре поради добрата си заплатеност, те станаха модели на подражание. От една страна водят романтичен начин живот, изпълнен с опасности и физическо насилие. От друга, печелят много добри пари за българските условия. В перверзния коктейл на българската действителност към тези две съставки задължително се прибавя и липсата на обществена памет. Това, че не помним какво е станало преди пет години. Кой какво е направил. Но момент… Липсата на памет дори не трябва да я добавяме. Паметта у нас отсъства по презумпция. Крайният резултат е издигането на личности като братята Илиеви в едва ли не герои. На всеки, който се съмнява в моите думи, препоръчвам да влезе в една от техните фенстраници във Фейсбук и да прочете какви са коментарите. Нямало вече такива истински българи. Ако те били живи, може би сме щели да живеем по различен начин. И на всички тези идиоти, които си чешат пръстите на клавиатурите с подобни изказвания, няма кой да им отвърти по един (без никакво извинение) шамар и да им каже: „Чакайте, бе, пичове! Че нали от тях започнаха всички тия лайна, в които плуваме и до днес?”
А насилието продължава. Имаме си Боен Клуб, но не на Брат Пит, а на Бате Гойко. Или на Бай Ганьо. Както предпочитате. И неговите правила са различни:
ПЪРВО ПРАВИЛО: Все тая дали ще кажеш на някой за Бойния клуб, защото всички в тази държава пият здраво презкурин и им дреме на шмайзера.
ВТОРО ПРАВИЛО: Все тая дали ще кажеш на някой за Бойния клуб, защото всички в тази държава пият здраво презкурин и им дреме на шмайзера.
ТРЕТО ПРАВИЛО: Ако някой каже: „Стоп”, започне да куца или потропа по пода, кажи му, че това не е Америка. Тук са Балканите и ще го млатиш колкото ти душа иска.
ЧЕТВЪРТО ПРАВИЛО: Да се бият само по двама души ли? Ха-ха-ха! Нищо такова. Е, може да е един срещу един. Но може двайсет и пет срещу двама. А ако сте член на някоя футболна агитка, можете да си направите среща на двете агитки, защото друго меле като това просто няма. Кеф, кеф…
ПЕТО ПРАВИЛО: Един или няколко боя наведнъж. Количеството няма значение, качеството – също. Само бой да има.
ШЕСТО ПРАВИЛО: Можеш да използваш каквото си искаш. Тръба, паве, кубинки с железни бомбета, боксове клони, бухалки… Изобщо ако има правило тук, това е – отпусни въображението си, импровизирай.
СЕДМО ПРАВИЛО: Боят ще продължи някакво си там време. Само гледай да не закъснееш за вечеря, защото човек се улисва като си прави кефа. Нищо чудно майка ти пак да ти пили, че си с два-три часа назад. Но ако си истински член на Бойния клуб, забрави горното. В крайна сметка можеш да намлатиш и майка си, ако ти каже нещо на въпреки.
ОСМО  ПРАВИЛО: Всеки ден и всяка нощ принадлежат на Боен клуб. Бий се постоянно!
Е, това е… Оттук нататък вие решавате от кой отбор сте. Чао! И умната!