Необичайно топъл декемврийски ден. Събота, часът е три следобед, а температурата навън е 16 градуса. Иска ми се да съм навън и да правя нещо забавно, но вместо това съм на първия етаж в университетската библиотека, защото следващата седмица започват изпитите за края на семестъра.

Колкото и изкушаващи да са учебниците ми по корейски, не се сдържам пред това от време на време да поглеждам към улицата навън. Кампусът е по-оживен от обикновено. Заради предстоящите изпити никой не си е отишъл у дома през уикенда. Широките френски прозорци разкриват обляна в слънчева светлина гледка, която би заинтригувала всеки любител на наблюдаването на човешкото поведение.

Аз съм такъв човек. Според принципите на квантовата физика частиците проявяват различни свойства, когато са и когато не са обект на наблюдение. Смятам, че нещо подобно важи и за хората. Различни са, когато биват и не биват наблюдавани. Или по-скоро, когато знаят или не знаят, че са наблюдавани. Във втория случай обикновено можете да видите човешките създания в най или поне една от най-натуралните им форми.

Основната отправна точка, въз основа на която напоследък провеждам тези свои човеконаблюдения, е международното сътрудничество напук на горчивите спомени от историята.

Фотография: Ванеса Николова

Ето например на съседната маса в библиотеката седят две момчета – кореец и китаец, които с общи усилия борят една тухла от поне 2000 страници по машинно инженерство.

Най-често ставам свидетел на това рушащо историческите стереотипи и бариери международно сътрудничество в студентския стол. Обикновено конфигурацията, в която седим по време на обедната почивка, се състои от две туркини, руснак и аз, българка. На вечеря пък почти всеки ден засичам една група от германци и французи, които се хранят и смеят заедно. Към тях често се присъединяват един чех и руснак, които изглеждат изключително близки. В асансьора на общежитието пък не спирам да срещам една група от испанка и няколко латиноамериканки, които са винаги заедно на всяка крачка из кампуса.

Изумително е как десетилетия по-рано твои преки или косвени потомци са убивали или са били убивани от преките или косвени потомци на човека, с когото хапваш заедно пържен ориз с кимчи на обяд или пиеш ванилово лате в близкия до кампуса “Старбъкс” и си говориш за всичко – от цената на плодовете в Южна Корея до представите за психично здраве в различните страни и прочее.

Фотография: Ванеса Николова

До скоро смятах, че това е необратимото и натурално стечение на обстоятелствата вследствие на глобализацията и възхода на цивилизацията. Вярвах, че войните в конвенционалния смисъл на думата, в който хората се избиват едни други за територии и ресурси, са лош спомен от миналото, който няма как да продължава да се повтаря в условията на 21-и век. В последно време обаче представите ми започват да се рушат. Може би най-сетне пораствам или може би започвам да гледам по-реалистично на живота. А може би е по-песимистично, всеки би отсъдил различно. Но страхът в мен назрява.

Фотография: Ванеса Николова

Наскоро, когато бях на посещение във Военния мемориален комплекс в южнокорейската столица Сеул този мой страх беше внезапно активиран. Още бях в началото на своята обиколка и разглеждах експонатите на първия етаж, когато вляво от мен екзалтиран китайски турист възседна една от изложените бойни машини и започна да крещи неудържимо неразбираеми за мен неща, докато придружаващите го негови познати запечатваха момента на видеоклип. Бързо се махнах от сцената на събитията, защото се почувствах изключително разярена и едновременно уплашена. Не знам какво се е случило след това с този човек, но съм сигурна, че това преживяване направи обиколката ми в частта с експозициите за Корейската война още по-емоционална, отколкото може би щеше да бъде при други обстоятелства.

Фотография: Ванеса Николова

Корейската война е един от най-кървавите военни конфликти, случили се след Втората световна война. Тя избухва на 25 юни 1950 г., когато армията на Ким Ир Сен внезапно нахлува на територията на Южна Корея. Северна Корея успява да окупира почти целия полуостров в рамките на седмици. Единствено периметърът около крайбрежния град Пусан остава неовладян, когато ООН решава да се намеси и да изпрати международен военен контингент под командването на американския генерал Дъглас Макартър.

Фотография: Ванеса Николова

Когато ситуацията се повтаря, но наопаки, този път южнокорейската армия заедно с международния контингент овладява почти целия Корейски полуостров, в помощ на Ким Ир Сен и Северна Корея се отзовава Китай. Китайската армия успява да отблъсне международните сили до 38-ия паралел, където се установява перманентен фронт. И така в продължение на почти 3 години до подписването на примирие през 1953 г.

Фотография: Ванеса Николова

Да, преди само 70 години китайците избиват южнокорейци в Корейската война. Така както американци, французи, британци, турци и прочее избиват китайци и севернокорейци в обратна посока. Историята не би трябвало да се превръща във вечна бариера в отношенията между представителите на различни нации, но, за да се случи това, не следва ли да се започне от взаимното уважение на персонално ниво?

И тук лирическият герой се пита: достатъчно страшни ли са призраците на войната, че да предотвратят повтарянето на стари исторически грешки и да позволят на човечеството да живее в толерантност и взаимно уважение?

Фотография: Ванеса Николова

Според много експерти по антропология и психология войната не е заложена  в човешката природа.

Войната е избор. Грешният.

Искрено мечтая за момента, в който този избор вече няма да е сред възможните избираеми отговори на изпита за завършване на училището, наречено живот.