Върнах се в България преди 5 години след близо 15 години живот във Финландия. Откакто съм тук, се интересувам от повече от политика, както много хора в момента, защото нещата се променят много бързо. Реакциите, особено в медиите, към бежанската вълна – с агресия и с недоумението – “Защо трябва да им помагаме на тези хора” – наистина ме притесниха. Това, че не разбираме хората, които са в нужда. Никога не съм бил бежанец, но съм живял в чужда страна и знам колко е трудно да започнеш от нулата на напълно ново място. И обикновено имаш добра причина за това. Исках да разбера защо и от къде идва тази толкова негативна реакция към бежанците. Потърсих противоположната страна – емпатията, хората, които се опитват и искат да помагат. Търсех такива в новините и в интернет. Преди три години, в началото на войната, намерих клип на седем баби от село Голям Дервент, които стоят на границата, на Вълча поляна, през която идва бежанската вълна – и посрещат хората с вафли, с одеала. Супер елементарно и човешко. И ми стана интересно кои са тези седем баби и какво ги кара да правят това. Започнах да търся във Фейсбук приятели, които живеят в района и така намерих един мой бивш колега, чийто баща е полицай в Елхово, но е от Голям Дервент, отидох там и първия човек, с когото се запознах беше пошальона. Един от малкото дейни хора в селото. Казах му за тези баби и той още същия ден ме запозна с инициаторката – баба Ангела, която беше на 87 години тогава, а сега е на 90. И започнахме да си говорим. Разбрах, че тяхната мотивация е лична – нещо много важно, което ние не сме преживели – тяхното поколение познава, какво е да имаш нужда от подслон и какво е да бягаш. И повечето от тези баби са преживели като деца война или размирици и им се е налагало да бягат през граница или са били гонени. И те имаха такова чувство – че трябва да се помага, независимо от това колко имаш. Баба Ангела ми каза, че е била в ситуация, в която е имала 40 стотинки и е можела да купи с тях три вафли, за да ги даде на три деца, които минават от там в този момент. И тогава си казах, че това е нещо чисто, което до този момент ми липсваше. И поисках да направя филм за тях. Бабите са в началото на моята история, а пощальонът стана главен герой, защото ги разбираше и подкрепяше и с позицията си се опитваше да промени не само своя живот, но и този на цялото село.

Вероятно питаш за това къде е границата между документално и игрално и доколко е режисирана ситуацията. Всъщност, в по-голямата част от филма проследяваме предизборната кампания за кмет на селото, в която пощальонът се изправя в надпревара с няколко други кандидати с доста крайни позиции. И в по-голямата част от филма следяхме тази кампания и това, което беше важно за тях, за кандидатите за кметове и това, което искаха да направят за селото.

В последната част на филма се движим на ръба между документалния и игралния разказ – някои от сцените са режисирани и това не е тайна. За нас беше най-важно да се разкаже историята, формата няма значение.

Ами например сцената, в която се превозват бежанци. Това са неща, които се случват в тези райони, но не би било възможно да заснемем истински бежанци, които преминават границата в таксиметрова кола по начинът, който виждаме във филма.

Различна перспектива на ситуацията. Много хора изказват мнение в следствие на това, което са гледали или чели в някакъв вид медия. Според мен документалното кино дава един много по-различен поглед върху историята. Не винаги той е правилен. И в много случаи много документални филми са агитация или пропаганда. През последните няколко години гледах много филми, които са за бежанската вълна. Но всеки човек трябва да вземе някаква позиция, ако това го интересува, и за да знаеш коя страна да вземеш – трябва да си информиран. Богатството на документалното кино е, че то не е репортаж и не е новина. Новини можем да гледаме всеки ден в 8 по БНТ или която и да е програма. Но когато съществува думичката кино – усащането е малко по-различно. То е комбинация между картина, музика, разказ, по някакъв начин поезия и това го прави изкуство, а не просто репортаж.

Защото на английски – The Good Postman може да има двойно значение – може да е добър, но не е ясно доколко е добър. На български обаче, ако кажеш – добрия пощальон – звучи като заглавие на детска книга, леко наивно и му вярваш.  Трябва да гледаш филма, за да прецениш кой герой е положителен.

Примерът не само на пошальона Иван от филма, а и на голяма част от героите, дори ние самите, които правихме този филм, е да сме по-човечни, да знаем какво е да имаш нужда и когато трябва – да помагаш. Искаше ми се пощальонът – това да е по-добрият българин. Човекът, които ми се иска и аз да бъда, а и всички хора около мен.

Всъщност, минаха няколко години от процеса на снимане и в момента Иван е кмет на селото. Но бежанската вълна вече не преминава през Голям Дервент. Точно там беше построена огромна гранична ограда и има застой. Когато почнахме да снимаме преди около 3 години – в селото живееха около 41 души. Сега са 33-34. Отишли са си възрастни хора. И в селото има много празни къщи, в които никой не живее. Това беше и една от причините да започнем да снимаме там, освен бежанската вълна. От там и идеята на една от бабите – защо тези интелигентни хора, сирийците с техните семейства, да не започнат да живеят в селото.

Това е голяма радост. За мен това е седми пълнометражен документален филм и независимо от фестивали и награди – това е най-голямото признание, което съм получавал до момента като режисьор, както и за всички колеги, с които работихме по проекта. Мисля, че последният български филм с номинация от Европейската филмова академия е Чия е тази песен – филм на Адела Пеева, преди около 15 години. Много рядко се случва български документален филм да е в тази селекция. Това сериозно признания за нас автоматично означава и повече работа. В България тези номинации или награди нямат особена тежест, но на международно ниво те са изключително важни и свързани с по-сигурно намиране на финансиране и партньори за бъдещи проекти, което е много хубаво и ценно.

Повечето филми, които съм правил са комедии, романтични филми, които са ми били важни по времето, в което съм ги правил. Но, откакто живея в България, от 4-5 години, мисля че е важно на имаме мнение. За мен е интересна реакцията на хората към филма в някакви сайтове. Те са в двете крайности. Това ме натъжава и в същото време ме радва. Едните хората пишат – “Това е ужасна пропаганда, той не разбира какъв е животът в България”, другите казват – “Това е точно конкретния филм, който показва точно каква е ситуацията в България”. Обичам да видя кой е човекът, който стои зад дадения коментар. И тези коментари много ме обогатяват и чрез тях разбрах, че има надежда.

HBO имат правата върху филма. Радваме се, че имахме възможността да попаднем в тяхната селекция. Българската национална телевизия е собственик на филма и той ще бъде излъчен и в национален ефир.

За да погледнем и от другата страна. За да имаме обективно мнение. Филмът е представлява малко по-различен поглед. Филм за бежанците, без бежанци в него. Това сме си ние българите и начина, по който ние си построяваме нашия живот и как гледаме на него.