Деница Петрова е певица. Пее страхотно, повярвайте ни. Може да я слушате често, тя пее на уютни и хубави места – потърсете в социалните мрежи и ще откриете. Поканихме я в щабквартирите на егоист да си поговорим. Вие я потърсете тук: @_dennica__

КВ: Кажи ми, ако не беше музиката с какво щеше да се занимаваш?

ДП: Аз се занимавам с фокуси от 16 години и най-вероятно щеше да е това, другата ми страст е киното. Занимавала съм се и с театър, но искам да бъда и актриса в киното.

КВ: Как се случи това с фокусите, откъде дойде тази страст?

ДП: От баща ми. Той вече 57 години е на сцена и това е семеен бизнес. Някак нямах никакъв избор да ме слагат и изкарват или не от сандъци. Не питаш тригодишното дете дали иска, то просто е там и му се радват. Реално това беше много хубаво, учи на логично мислене. До ден днешен се опитвам да мисля логично за разлика от повечето хора, които си затрудняват живота и търсят проблеми, фокусите ти улесняват живота, защото спираш да мислиш кое е скрито, кое не е, а просто виждаш истината доста по-лесно.

КВ: Какво не ти харесваше във фокусите?

ДП: Аз още ги практикувам, но не е моето нещо. Не се чувствам достатъчно пълноценна, докато го правя. Музиката и киното са ми доста по-интересни, защото работата е по-комуникативна, запознаваш се с някакви хора, работиш в екип, а с фокусите влизаш в един бар, правиш фокуси, хората ти ръкопляскат и си тръгваш. И си всичко – режисьор, постановчик, нямаш екип, а и фокусите в днешно време не са толкова търсени. Хората днес предпочитат вместо да гледат вариететна програма, да отидат и мятат салфетки. Така че аз все пак искам да се изхранвам с това. И да не съм музикант между другото, а сервитьор, когато ще правя нещо, ще го правя само него.

КВ: Как помогнаха фокусите в общуването с публиката, въобще като цяло помогнаха ли ти?

ДП: Разбира се, че са ми помогнали. Аз съм правила фокуси в Зала 1 на НДК без да се замисля за това колко хора ме гледат. Загубила съм това притеснение около това колко човека ме гледат от сцената, защото аз съм се родила там. За мен не е нещо ново, нещо необичайно, свикваш.

Макар да съм се занимавала 16 години с фокуси, все още, дори когато влизам в караоке бар, се притеснявам да пея, но всичко е относително. Много е интересно, когато правиш фокус на един човек всички си мислят, че има скрит секрет, скрит магнит, нещо има отзад, докато ти много нахално през цялото време показваш секрета на хората в очите, но те си мислят, че е скрит и именно това е логичното  мислене, че няма нужда да се затрудняваш. Това е метафората – да си затрудняваш живота, мислейки че нещо е скрито, а то ти е пред очите.

КВ: В какъв момент един млад човек разбира, че иска да се занимава с музика? При теб как се случи?

ДП: Аз съм от творческо семейство и когато бях по-малка родителите ми се бяха заели със задачата да бъда 100% заета през цялото време. Дали с пиано, дали с някакъв спорт, дали с английски и други езици, но започнах да свиря на пиано в първи клас, свирих осем години, после разбрах, че ще ми е малко трудно да нося пианото на гърба си и да ходя по участия и започнах с китара. Бях на три години в репетиционната вкъщи, когато пеех нещо пред огледалото и си казах: „Абе, Деница, на теб не ти трябва оркестър, ти имаш оркестър в гласа си“.  В този момент, на много ранна детска възраст, съм разбрала, че имам някакви певчески данни. Пях, тормозих комшиите, като всеки един обикновен човек. След това дойде “X-factor”, после “Гласът на България“, много спонтанно се включих във всички тези неща, защото обожавам да ми се случват. Не знам с кого ще се срещна, не знам къде, искам да ми е интересно в живота, да ми е вкусно, това е.

КВ: Имало ли е някакъв момент в твоята музикална кариера, в който си искала да се откажеш?

ДП: Да, имало е. По простата причина, че когато започва човек винаги има страха от провала. Няколко пъти ми се е случвало, даже си спомням един случай, бяхме навън с колеги в едно заведение и аз реших да изпея нещо и бях толкова притеснена, микрофонът беше зле, всичко, всичко беше наопаки и изпях песента много зле. Тогава колегите казаха: „О, тя не трябва да се занимава с това, трябва да се занимава с фокуси, за друго не става.“ И в този момент се почувствах ужасно, не исках да виждам тези хора с години и изведнъж се появих по телевизията и тези хора бяха: „А, тази я познавам!“. И да, събрах някаква смелост след това и се опитах отново да пробвам. И разбрах, че с това, с което искам да се занимавам, тепърва ще имам всякакви такива проблеми и ще имам моменти, в които ще искам да се отказвам. Идеята е в тези моменти да имаш хора около себе си, които да те ръчнат, да ти кажат: „Давай!“, да ти кажат, че можеш дори, когато си на дъното.

КВ: Кога беше онзи момент, в който ти сама разбра и си каза, че ставаш?

ДП: Може би беше след като напуснах „X-factor”.  Аз там бях в група, а не самостоятелно. Това да пееш пред едни хора и да покажеш това, което можеш, след като знаеш колко хора са преминали през кастинг и не са продължили, а ти да продължиш напред. Там някъде след кастингите си казах, че може и да се получи, може  да стане и всичко да е ОК. И след всеки един път, в който пееш и минаваш напред, ставаш все по-уверен и дори до ден днешен ми е трудно да изляза пред хора. Сега с китарата ми е още по-трудно, защото съм сама, а аз съм свикнала да имам цял екип зад себе си. Лека-полека добивам увереността, която ми трябва.

КВ: Кога дойде моментът, в които след всички изпети песни на изпълнители, които ти харесваш, започна сама да пишеш своите?

ДП: Аз пиша поезия. Аз съм огромен любител на поезията и ми е много трудно да пиша песни на български. По-голяма част от текстовете на песните заедно с музиката, която съм написала е на английски, защото ми е много трудни от поетична гледна точка, от строфа, от рима да го вкарам в текст на песен, на български. Сега имам няколко проекта, които искам да започна, но тук идва и другият проблем, че аз съм човек, който обожава класическата музика. Обожавам Rock’N’Roll и  това, което се е слушало през 70-те, 80-те и когато ги пусна на мои приятели те искат да се застрелят, защото не слушат такава музика. И другото е, че те искат да слушат нещо модерно, което за мен е много трудно постижимо, но в един момент ще го постигна. Ще направя тази колаборация между старото, новото и мен самата.

КВ: Разкажи ми за парите, защото в този проект с всички млади хора говорим за това.  Мислиш ли, че можеш да се издържаш финансово с това, което правиш, в случая с музика, в България?

ДП: Аз вече имах няколко опита да се занимавам с пеене само, но тогава изпаднах в други ситуации, че съм била на училище, или възпрепятствана от нещо, или някакви други неща. Две години и половина съм работила по барове, но си казах: „Стига толкова, ще се занимавам само с музика!“  и след няколко месеца пак бях сервитьорка. Сега наистина не ме интересува колко време ще ми отнеме аз да се занимавам само с музика, защото съм готова да работя изключително упорито. Все пак съм на 19-20 г и имам много време, но нямам и време за губене и искам някой ден да имам семейство, не искам това да стане, когато съм на 40г., искам всичко да си дойде на време. В момента дори да се изхранвам със 100 лв на месец, ще намеря начин да го направя, така че да не се откажа, макар да ми е много трудно. Казала съм си вече край, ще бъде музика дори да съм уличен музикант.

КВ:  Голяма ли е конкуренцията?

ДП: Разбира се, че е голяма. Все повече хора се занимават с изкуство, но идва и този момент, че повечето не искат да минат през целия процес. Смятат, че когато изтеглят един App на телефона си, от който могат да направят някакъв аранжимент, някакъв бийт, се става музикант. Не става така. Ако трябва да бъда честна бих накарала 10 музиканти на живо да ми го изсвирят, за да усетя емоцията, а не да ми е направено от компютър. Това е проблемът, хората си мислят, че електрониката е достатъчно добра. Макар да има много таланти, те търсят да е лесно. То не е. През повечето време е къртовски труд. Виждам много талантливи хора, които ги е страх дори да пробват, защото се страхуват точно от този провал, за който говорихме. Млади хора, които са амбициозни, но си поставят граници, аз например не си поставям такива, не желая моето изкуство да бъде само в пределите на България. Дори да правя изкуството си извън България, то да се знае тук, да стига до тук.

Това, което сега се случва в модерната музика, независимо дали е поп, хората се опитват да тичат срещу света. Ами няма да стане така. Ако хората излязат отвън и покажат с пръст на другите къде на картата е България, тогава онези другите ще погледнат към България, а не обратното. Аз искам да започна тук, да се запозная с хора, да запомнят името ми, да имам времето да изляза навън, да пробвам там няколко години и да работя здраво за това, което искам и после да се върна тук, където вече ще имам връзките, за да продължа да правя това, което искам дори и там да не се е получило, но ще дам всичко от себе си навън, за да успея и да се върна с високо вдигната глава.