Представи си двама съседи в дълбока пенсионна възраст, които не се разбират, но живеят в същия вход на столична късносталинска панелка и все им се удава възможност да се срещнат, уж случайно. Хвърчат обвинения в какво ли не: крадеш парно, въпреки че домоуправителят въведе дистанционно отчитане, надъхваш разни квартални лекенца да ми къртят пощенската кутия за n-ти път, не внасяш такса вход, а ти е кеф да е чисто… абе, общо взето каквото се сетиш.

Само че на единия съсед още малко и ще му излезе пяна от истерия при разправиите. Хем изпитва садистично удоволствие да предизвиква събрата си по етаж, хем не смее да му се опълчи сам и всеки път плаши с якия си внук, Дани Янкито – мастита батка, която отпуска бързи кредити по домовете и приема анаболи все едно са тик-так.

Другият съсед е пълна противоположност на истерика, като с ледено спокойствие защитава своята правота, рядко повишава тон и изброява аргументите си стройно, все едно съставя доклад за отдела за борба с диверсията, така както ги съставяше едно време на пишеща машина Марица… Та последният си пие уискито, подарък за юбилея от бившите колеги от службата, не остава длъжен на съседа си, ядосва се, но поне не изтерясва, а критикува с префинена ирония и немалко самочувствие на едър реститут, нищо, че цял живот е бил от другата страна на бариерата.

Е, чат-пат бърка в чекмеждето си с ордени и вади гравирания законно притежаван пистолет, подарък от МВР преди 10-ти за заслуги, и го насочва към съседа си, ако онзи не спре да лае и подскача. И въпросът е, ще стреля ли Дани Янкито, ще раздава ли юмручно правосъдие преди или след това, а как ще реагират другите съседи и хората от квартала?

Сега се абстрахирай от уискито. Приеми, че и двамата са силно религиозни, споделят една вяра, ама не съвсем. Да кажем единият е фен на алтернативния синод, а другият не го признава за легитимен. Замени панелката с два съседни блока от 90-те в широкия център на София и смени тъпия предмет на споровете им с нещо по-сериозно. Крайният резултат е… ситуацията в Близкия изток. По-точно борбата за геополитическо надмощие, която двата големи регионални фактора Иран и Саудитска Арабия водят, а още по-точно горната картинка описва тяхното явно съперничество, проявило се и на тазгодишната Мюнхенска конференция по сигурността.

Кой от двамата господа изтерясва и кой запазва самообладание, не мога да ти кажа. Ако питаш приятелите на единия от квартал Западен парк отговорът ще е един, ако питаш приятелите на другия от квартал Изток, тогава ще е съвсем различен. Мога само да предположа… стига да познаваш София, де. Но в никакъв случай не си насочвай любопитството само към приятели на господата. Това си е демагогия или както ѝ казват сега на евроатлантически – фейк нюз.

Защо трябва да ти пука?

За да не те облъчват.

За да не може кметче с прическа от Белязания и пионерски ентусиазъм да ти внушава, че възрастни хора, дошли от майната си разнасят гонорея при зрителен контакт, но най-вече защото именно Иран и Саудитска Арабия са сред движещите фактори, мастодонтите, чиито ходове могат да решат, но и могат да удължат конфликта в Сирия и Ирак, а с това и бежанската вълна. Подчертавам бежанска, а не имигрантска на млади мъжаги в анцузи с айфони в ръцете, невиждали жена от последния безплатен Wi-Fi connection на някоя бензиностанция. Иначе тазгодишната Мюнхенска конференция беше, по традиция, бляскава, направо бал на Евгени Минчев, само че за световни лидери. Погледите бяха приковани към американския вицепрезидент Майк Пенс и руския външен министър Сергей Лавров. Не чухме нищо революционно. САЩ стоят зад НАТО, Западният световен ред е към края си… всё хорошо, it’s all cool.

Някак си между редовете минаха изказванията на външния министър на Саудитска Арабия Адел ал-Джубейр и иранския му колега Мохамед Джавад Зариф, а те са не по-малко важни. Като световна конференция по въпросите на сигурността, човек би си помислил, че дори и регионалният панел за Близкия изток би дискутирал цяла плеяда от заплахи, от кибер до конвенционални.

Джубейр обаче посвети почти цялото време на речта си за иранската, по негови думи, „заплаха”, която използва едва ли не всеки случай да дестабилизира Близкия изток от свои, по детски, волунтаристични подбуди. Тихомълком се прокрадна нещичко за неоторизираната от СС на ООН саудитска намеса в Йемен, която с праведно оръжие от евроатлантически произход уби стотици цивилни, или пък за явната подкрепа на саудитски съюзници от Персийския залив за терористични групировки – една от първопричините за давещите се в Средиземноморието. Не с тези думи, разбира се, нали трябва да сме политкоректни… Впрочем и за двете не може да прочете почти нищо в мейнстрийм медиите, но за хигиената в журналистиката ще си говорим в друг материал.

Адел ал-Джубейр, Снимка: Lennart Preiss/Getty Images

Иранският първи дипломат Зариф от своя страна показа повечко размах, засегна теми, които силно вълнуват международната общественост, а именно бъдещето на ядрената сделка от Виена, развитието на балистични ракети, противоречивата визова забрана на Тръмп и възможното политическо решение на конфликта в Сирия, както и за опасността от нов Ирак при on the ground намеса. Накрая тегли чертата с една семпла фраза: Не реагираме добре на заплахи, предпочитаме взаимно уважение. 

Разбира се и при Иран не липсват противоречия, но не си правете изводите единствено от Арго на Бен Афлек или пък, не дай си боже, от BBC и други колеги, пишещи всеки конфликт в Близкия изток в графата „конфесионално противопоставяне”. Удобно…

Мохамед Джавад Зариф, Снимка: Johannes Simon/Getty Images

Да, вярно, иранците не ни купиха реакторите за Белене, но пък именно техните части срещу ИДИЛ са сред причините шахидският пояс все още да не е станал масов моден аксесоар по улиците на Дамаск, а тогава гръцките блокади по границата ни ще ни се сторят като лежерна игра на Не се сърди човече. Те поне се правят с трактори и барбекюта, а не огромна човешка маса, за която оградите са някакъв сухарски виц.

Да си кажем нещата

В Мюнхен Джубейр беше огледално ясен и имаше семпла цел: не да строи мостове към Тръмп, а да издейства подсилването на вече построените. Дори сравни настоящият американски президент с Роналд Рейгън, персонификацията на Батман за Тръмп, за да може посланието да резонира с категоричност по всички вечерни емисии в подобаваща опаковка.

Джубейр стигна дори по-далеч – предложи сътрудничество по израело-палестинския въпрос, разбирайте ще укротим Хамас, нищо че лидерите на последните днес са персона нон грата, а утре са почетни гости в Рияд.

Зли сили настъпват, щом Америка се оттегли…

Не, не го е казал Фукуяма или Солженицин, а същият Джубейр в Мюнхен. Явно Тръмп е оставил с грешно впечатление шестте петролни монархии в Залива, защото по време на кампанията си постоянно повтаряше, че те трябва да правят повече за колективната си сигурност, но, ако гледаме делата дотук, те все още са our guys, независимо кой какви салафистки амбиции може да има.

Всичко това илюстрира загрижеността на саудитското ръководство за бъдещето на неговия (квази)политически дневен ред в региона, особено в Йемен, Сирия и Ирак. Когато докладът на американския конгрес за възможна, но недоказана твърдо, саудитска финансова и логистична поддръжка за атентаторите на 11-ти септември, беше частично разсекретен, Кралството реагира изключително емоционално и заплаши да ликвидира авоари за милиарди в САЩ, защото за близки на загиналите се отваряше прозорец за съдебни претенции към Рияд.
Както се казва, по страха ще ги познаете…

Иранският въпрос е друга бира и за да се вникне в същността на отношенията по оста Техеран-Вашингтон винаги, ама винаги трябва да се има предвид историческата обусловеност. Просто е черна страница от историческата памет, каквато за нас е турското робство, например.

Именно историята определя динамиката на отношенията и до днес в случая на Иран и САЩ. Тръмп за съжаление не може да си позволи да наостря конгреса, приятелите си в Тел Авив и Super PAC дарителите си, като флиртува с Техеран, който съгласно всички доклади до момента на Международната агенция за атомна енергия изпълнява ангажиментите си по сделката от Виена и не обогатява уран за военни цели. И все пак, това едва ли би спряло Дани да покаже мускули и да направи опит да предоговори или отмени споразумението. Повод все ще се намери – днес ще са Хизбула и Сирия, утре ще са Хутите, другата седмица ще са правата на жените, които бай дъ уей могат да шофират свободно в Иран. Следват нови санкции и ескалация на съседските разправии, по старому. Явно вятърът на промяната отвъд Атлантика е със силата на настолен вентилатор, който едва ли ще събори уж хлабавата сцена на театъра Статуквото First.

Дайте да приключваме

Мюнхен, макар бляскав и дългоочакван, не произведе нищо съществено. Ироничното е, че блоковите разделения в международните отношения никога не са били толкова осезаеми, както сега. Именно това показа конференцията. Сякаш не прагматичното сътрудничество, хайде добре – координация, била тя руско-американска или американско-иранска, стои на масата.

За да спрат убийствата, за да спре бежанския наплив, за да спрат колите бомби, за да спрат изнасилванията… Не, това е второстепенно, мейнстрийм политика, мейнстрийм медии и батки, страшна комбинация, но сметката за този гаден коктейл до голяма степен се покрива от Европа и от нас в частност.

А кой го поръча?

Ти прецени. 

Ами двамата съседи от блока, които все се разправят?

Може би просто единият често взе да пада на шах от набора си пред Народния и се е притеснил Дани да не му писне от чужди разправии. Може и някога да му, ама друг път…