Предупреждение: Зареждай бензин, бензиностанциите са по-малко, ще видиш. Тръгвам с пълен резервоар. Несамо бензиностанциите, всичко е малко. Малко растителност, малко градове, малкоразнообразие. Карам напред и всичко около мен е ту безмълвно и безцветно, тубоядисано в червено. 

Фотография: Xperia

Пътят се прорязва в някакви неочаквано красиви скалниобразувания, после се разстила като на току-що опъната хартиена карта на голямамаса, за да премине в типична пустош. Наближава ноември, ала е топло. Дори безда обръщаш наум Фаренхайт в Целзий знаеш, че когато температурният датчик натаблото мине 100 градуса става много, ама много топло. На бензиностанциите,колкото ги има, доливам бензин за колата и купувам вода за мен, ледено студена.Така или иначе скоро ще се стопли.

Фотография: Xperia

Когато натискам знак минус на GPS-а, картата се смалява и виждам границата сМексико. Това навява интересни усещания. Имам чувството, че ако на човек му доскучаее,винаги може да отиде в Мексико. За миг решавам да се настроя дори музикално,търся някакви испаноезични станции, не е трудно да ги намеря, но особенатаамалгама от Маями-ритми и еднотипно настроение бързо ме отегчават. 

Фотография: Xperia

Случайнооткривам, че имам абонамент за сателитно радио в колата и търсенето започва отново. Ориентирам се бързо. Шест бързи бутона, запаметени така – еднановинарска станция, за да слушам едно и също, но пък донякъде интересно; еднаджаз – винаги има защо; четири по декади – 70-те, 80-те, 90-те и днес.Започвам. Фил Колинс, Тото, Кътинг Крю, Ричард Маркс. Даже “Hungry Eyes” наЕрик Кармен, бях забравил, че съществува такава песен.

Фотография: Xperia

Сутрин. Когато денят изгрява,първо мислиш за закуска. Представата ми за Америка завинаги ще бъде споена сранната закуска. Този път закъснявам с около час, да не кажа два, но историятавинаги е една и съща. Тръгвам занякъде и избирам случаен град по пътя, влизам внего, правя две-три кръгчета в центъра, откривам място. В повечето случаи то еедно и също – почти пълно, идентично меню, келнерките се разхождат с кани скафе, минават два или три пъти да те питат “everything’s OK, baby, love,darling?”. Кимам с глава. “more coffee?” Кимам с глава.

Фотография: Xperia

Веднъж пържени филийкис кленов сироп (French toast), друг път яйца на очи (Sunny side up) и после пакFrench toast. Експерименти са допустими в зависимост от щата, но основата еедна и съща. Този път градът е Каза Гранде и до първото място, което откривам,виждам и второ. Решавам да заложа на номер две, без дори да видя дали е пълноили не. Отварям вратата – има две свободни маси, чудесно.

Фотография: Xperia

Нарича се Old TownBig House Cafe, което е абсолютно незапомнящо се имe, но едва ли сега е моментада питам защо не им е хрумнало нещо по-яко. На път за Мексико, в менюто има мексиканскиоттенък.

– Кое е по-добре да опитам, чудя се между House-made Chorizo и Machaca CarneSeca?

– О, със сигурност второто. Препоръчвам го.

– На вас ви харесва повече, така ли?

– Да, да. Точно така.

Нещо като лют омлет с телешко, картофи, питка тортия. За 10.95 долара е просточудесно. Три чаши кафе.

Обратно в колата и пак “EndlessSummer Nights”. Преди не обърнах чак такова внимание, но имаше един момент, вкойто по две различни станции звучеше точно тази песен на Ричард Маркс. Послепак по друга станция. Сега също. Да не е ден на Ричард Маркс? (или например да е починал без ти да си разбрал – бел. гл.ред.)

Фотография: Xperia

Мартин Морел има една чудна реплика за американската пустиня. Без да цитирамдословно, той казва, че тя дава криле на типично американската концепция завтория шанс. За шансът, че ще върнеш лятото; ще започнеш живот начисто; щепостроиш по-широк, изчистен, широк дом; ще се преродиш духовно, докато пътувашиз безмълвната пустиня; ще изнамериш нов смисъл да смениш работата си. “Илипросто ще изчезнеш,” както пише той. Морел продължава: “Красиво и опасно място.Има неща, които се прилепват към теб, убождат, ужилват, хапят. Изглежда такасякаш не бива да го докосваш. Но това е място, което е сигурно, чувстваш силатаму.”

Фотография: Xperia

Докато караш сред пясък, кактуси и липсата на растителност си мислиш за люлеещисе табели, прашасали стари пътища и какво ли е да се движиш с пикап нощем. Вглавата пресъздаваш онези американски филми – едни за свободата и дългия пътнапред, други за пикап, който кара срещу теб без фарове, някакви зловещи ивисоки кактуси се преплитат един в друг, пълен кошмар. Енергично си пробивашпът през някаква растителност, която всъщност я няма, гледаш напред, но нестигаш никъде.

Фотография: Xperia

После на показ се открива истината. Времето е приятно. Кактусите около мен садресирани и не помръдват. Колите се движат точно със 75 мили в час, до крайнататочка ми остават 20-ина минути, предугаждам, че там ще си почина. Попадам вточно такова място, както си го представям. Бих се завръщал тук, защото излъчваособено добродушие, не се смесва с градските шумове, макар двата главни пътя даминават наблизо. Опитвам се да чуя приглушените шумове на колите, но не – нямаги. Навън е онази безкрайна спарена от жегата шир, има две-три тераси запустинния залез, който ще се случи около шест вечерта, а след това ще вечерям.

Сам съм и избирам да седна на бара. Двама бармани, доста заети с някаквикоктейли, безброй на вид, учтиво се представят. И двамата добронамерени испокойни, а във въздуха ухае на натоварена вечер, спомням си, че е петък. Наместа ресторантът е декоративно претрупан, ала всъщност таи хиляди истории.Сградата е била девическо училище и в библиотеката попаднах на няколко дневникана випуск 1937, випуск 1937.

Дневник.

Петък, 22 януари. Мексикански мариачи ни пеят вечерта, докато си правим пикник.

Петък, 29 януари. Родео в Arizona Desert School.

Събота, 6 март. Пикник с гости от момчешкото училище и от университета. Танци вголямата дневна стая.

Продължава със “статистически данни”, което всъщност е чаровен лексикон.

Дуди, тя се смее прекрасно, обича да спи, нейна слабост са тихите мъже.

Пинки е некоординирана,уважават я, заради достойнството й, обича веселите истории.

Бет е от Айова, има хубава фигура, няма конкретна амбиция, обича да лакираноктите си.

Не знам дали тези данни успяха да напипат пулса на онези дни, но фотографиитепо стените го направиха. Деца на богати родители, които учат в този пансион, подесет момичета във випуск, някакъв малък недостъпен елит от млади госпожици,които всъщност били добри приятелки.

Фотография: Xperia

С барманът не говорим за това. Става дума за Angel’s Envy – във вид на ръженоуиски, във вид на класически бърбън.

– Ръженото ми харесва повече, да ви кажа.

– На мен също. (барманът)

– Връзва се дори с песента, която напоследък слушам в колата, имам чувството,че само нея пускат. “Endless Summer Nights” на Ричард Маркс.

– Тук лятото продължава, както виждате. Достатъчно топло е.

– Сигурно хората идват да го търсят тук, отминалото лято. Пък и не знаех, че вАризона нямате лятно часово време.

– Да, така е. Ричард Маркс значи, той пее за изгубената лятна любов, не залятото.

– Всъщност не е точно така. После се жени за дамата от онова лято. Имат тридеца.

Фотография: Xperia

***

Всички фотографии са направенис изключителната камера на мобилен телефон Xperia XZ. Материалите са част отпоредицата #xperiatravel. Очаквайте скоро на egoist.bg Епизод 2.