Чешит.

-Кого търсите?
– Ралф Гибсън.
– На телефона. Кой го търси?
– Имаме уговорка да се обадя за интервю в 11.30 часа. Сега е 11.30 часа.
– Да.

Онзи студен американски трейлърски глас, пресипнал. Сякаш иска да те проучи,както го прави по време на цялото интервю. С подмятане тук-там “интересенвъпрос”, а малко по-късно “това не ми е интересно, но…”. После пак – “виж ти,това е интересно”. И пак другото. Пинг-понг. Стимулиращо добър. Сякаш нарочнопрекъсва на два пъти, после ме изпитва дали помня какво ми е казал. Чешит,казвам ви.

Шеметно добър фотограф с някакъв рокстар темперамент – ще кажете, че не сниматака фино, бавно, изискано, сенчесто. Видях случайно една негова фотография от1967 година, преди време ми беше направила впечатление в някаква книга. Мисля,че беше нещо, свързано с новата M серия на Leica.

При него има сенки и това ми харесва. Следи. Има полутонове, отблясъци, лекота.Работи и живее в Ню Йорк, но е Commandeurde l’Ordre des Arts et desLettres – онази френска титла, която се дава само на заслужилите. Важное да отделите известна сума и да притежавате някоя от неговите книги. Илипо-скоро – да подарите на някого, с когото, от време на време, ще разглеждатезаедно. Струва си.

Чешит. Стори ми се ту бавен, ту припрян. Затова реших да стрелям директно и сепуснах по течението без предварителни въпроси.

Предималко гледах във визьора на моя фотоапарат. Какви са ограниченията му спрямочовешкото око?

Бих казал следното – ако фотоапаратът се държиправилно, той ще пресъздаде с точност това, което вижда окото. В повечетослучаи хората смятат, че виждат нещо, а фотоапаратът снима нещо друго. И следтова се оплакват, че снимката не се е получила. Това е оправданието, коетоизползват, за да опишат, че са се провалили.

Фотоапаратът снима това, което аз виждам. И аз се опитвам винаги да гледамвнимателно, за да получа като резултат точно това, което искам. Това работиедин фотограф. Цял живот се опитвам да науча за връзката между фотоапарата иокото ми. Фотоапаратът е безпристрастен, непредубеден. Окото е себелюбиво, акомога така да кажа, а и се влияе от това как се чувствам емоционално в момента.Така че човек трябва да бъде нащрек, да знае какво търси, преди да направи новкадър.

Когато четох статии за вас, три думи мигновено се набиват в очите, използватги често, когато говорят за вас. Мистичен. Сюрреалистичен. Последната емистерия. Обяснете.

Не бих казал, че точно тези три думи представят моята загриженост за всичкоонова, което се случва днес. Нещата, с които аз се занимавам сега, например вкритичната теория – има по-скоро общо с философията на преживяванията,отколкото със сюрреализма. Знаете ли защо? Сюрреализмът е базиран на шок и насъпоставяне. Например – поставяте едно окървавено пиле в средата на красиволегло. И си мислите, че това е някаква форма на изкуство. Никога не съмхаресвал преувеличението на сюрреализма. Но открих, че ако наблюдавам нещовнимателно, ако изследвам обекта внимателно, може да бъде дори чаша за чай илилъжица, дори да бъде абсолютно незначителен обект, истинското откритие е моетовъзприятие на обекта. Искам да кажа, че обект на моите фотографии е начинът, покойто виждам нещата, а не начинът, по който те би трябвало да изглеждатвсъщност, за да са някак необикновени.

Знаете ли, мисля си, задавате най-интересния въпрос, защото има нещо общо стова как фотографията или как един фотограф схваща и възприема реалността.Имате фотограф, който представя обекта така, както го вижда в реалността. Следтова имате критик или просто наблюдател, който гледа фотографията. По тозиначин вие въвеждате много различни подходи към първоначалното преживяване.

Аз се интересувам единствено от моята връзка с моите фотографии. Не мога дапозволя лукса да ме е грижа какво мислят другите хора. Те биха казали каквотоси поискат. В момента, в който представям фотографията на бял свят тя заживява свойживот, това е извън моят контрол. Като дете е. Родителят не притежава детето зацелия живот на това дете. Простете, че отговарям дълго на въпроса ви, впрочем.

Необходимо ли ви е определено настроение, състояние на духа, преди даснимате?

Ако очите ми са отворени, аз вече съм в работен режим. Само от това имамнужда. Добра сърдечна пулсация и малко светлина. Но пак ви казвам – ако очитеми са отворени, аз работя. Така се случват нещата. Не бива да отделям сниманетоот състоянието ми в момента, те са едно цяло.

Вижте, аз съм много активен като музикант и като композитор също така. Много еинтересно, че въпросът, който задавате, може да получи по-трудно отговор,когато става дума за музика. Но аз мисля много за тези неща. Чета Мерло-Понти.Чета Фуко. Интересувам се от този аспект на социалната взаимовръзка нафотографиите. Инфраструктурата на обществата. Как обществото ни информира, каказ виждам, какво виждам. Защото в една от скорошните ми книги, Политическаабстракция, аз отидох в девет различни държави и фотографиите изглеждаха такасякаш всички са направени пред моето студио. Което идва де покаже, че аз носямоята гледна точка със себе си, независимо къде отивам. Това е някаква форма навизуален империализъм.

Разкажете ми за това. Преди два месеца, докато пътувах из Щатите, си мислихза това. Под друга форма, разбира се. Беше свързано с Би Би Кинг и си казах -как се определя това, че ако дадеш на Би Би Кинг да изсвири което и да е парчена друг музикант, ще разбереш мигновено, че това е Би Би Кинг.

– Да, разбирам ви абсолютно. Това, за което говорите, се нарича визуаленподпис. Може да разпознаете фотография на Картие Бресон от другата страна наулицата. Няма нужда да гледате за името под фотографията. Фотографите, на коитосе възхищаваме, имат така наречения “визуален подпис.” Например – фотографиитев инстаграм, те нямат визуален подпис. Гледахте ли моята лекция за Ted?

Да, говорите точно за визуалната идентичност.

– Намираме се в много интересен период в състоянието на фотографията. Има единтермин в музиката, нарича се “attack” на английски. Давам ви пример -представете си човек, който свири трета цигулка в оркестъра. Той може дазатвори очите си, Артур Рубинщайн може да се приближи да пианото, да докоснеклавиша от първа октава в 440Hz, това са 440 трептения в секунда. След товаХоровиц може да дойде, да натисне същия клавиш, а музикантите ще чуят разликатана база на това, което на английски наричаме “attack”. Подобен е случаят и с БиБи Кинг – необходимо ви е да чуете две или три ноти, това е, зарадиособеностите на неговата атака. В музикалните списания наричат това “тон”. Нотонът може да бъде произведен и от педалите, докато терминът “attack” е нещо,което е само в ръцете, в ушите.

Връзката между окото и фотоапарата е абсолютно същата, както при музикантите,ако говорим например за ухото и китарата. Да кажем така – фотографията имасилна връзка с реалността, нали така? А музиката има много силна връзка смелодията. Разпознавате бързо българската, френската музика. Така заключавам, чекаквото е реалността за фотографията, това е мелодията за музиката.

Как всичко това определя вашата работа тогава?

Нямам интерес да снимам реалността по необективен начин. Но в същото времеимам интерес да снимам реалността по изцяло субективен начин. Това е моятавръзка с реалността, която е обект на моите фотографии. Един фотограф модернистпросто поставя фотоапарата си там, но не поставя своя визуален подпис в тозипроницателен акт. Вижте, аз не искам да правя абстрактни фотографии. Но всъщото време искам да снимам абстрактните компоненти в нещата.

Какво е статива във фотографията тогава? Не е ли обратното на атаката наръката, за която говорите?

И е така, и не е така. Със сигурност не попречи на Едуард Уестън например.Знаете ли, мисля, че ограниченията не могат да се обобщават. Преди много годиниреших, че ще използвам Leica и 50-милиметров обектив, в следствие на което 99процента от работата ми е заснета по този начин. Но пък последните ми работи сазаснети със 135-милиметров обектив.

Не използвате статив значи?

Ако трябва, ще го използвам, но не го правя от години. Иначе всъщностправя това, което си искам. Пък и сега, когато вече снимам и с дигиталенфотоапарат, всичко е по-свободно, възможностите са такива, че не е проблем безстатив.

Интересна е връзката ви със сенките. Ако сега отида на курс по фотография,ще ме учат да съм на “ти” със светлината, а вие сякаш първо сте на “ти” съссенките. Обяснете.

Открих, че когато принтирах първата си книга Somnambulist мога дадобавя допълнително черно мастило и да премахна част от информацията въвфотографиите. Нещо странично преди това – ако рисувате, вие взимате хартия имолив, и започвате да добавяте и добавяте, докато картината е завършена. Ако правя фотография обаче, премахвам всичко, освен онова, което искам да останев кадъра. Аз виждам рамката като инструмент на изваждане, а не на добавяне.

Случи се така, че израснах в Холивуд, в Лос Анджелис. Баща ми работеше за WarnerBrothers и аз често отивах в студиото по време на снимки. Спомням си контрастана филмите от 40-те и 50-те години. Това, което искам да кажа е, че харесвамнаистина яркото слънце. Но едно от нещата, което яркото слънце ви дава, едълбока сянка. И аз засилвах нещата така, че сенките да станат по-отчетливи, по-тъмни,но всъщност това беше начин за опростяване количеството информация в моя кадър.

Има ли градове, които са с по-хубаво слънце и съответно по-хубави сенки отдруги градове?

Не. Това, което наблюдавам в различни градове, е т.нар. градски мащаб,което всъщност е широчината на улицата, височината на сградата, отношенията спешеходците. Очевидно архитектурата дава неизброими възможности за работа,особено във великите европейски градове. Напоследък работя доста и в ЮжнаАмерика, което доста ми харесва. Но много време съм прекарал във Франция иИталия. Тези страни имат изключително красива връзка между светлината иархитектурата. Но моята философия за светлината е, че светлината е абсолютното,т.е. – винаги перфектна. Светлината е като времето, тя е това, което е. И нямакак да кажа, че светлината е лоша. Моята интерпретация за светлината, моятначин на използване на светлината, разбира се – в някои фотографии се получавапо-добре от други, не е че светлината е отговорна за всичко. Всичко зависи отмоето разбиране за светлината.

Когато видите друг фотограф, да речем млад фотограф на улицата, можете ливеднага да определите дали този фотограф е добър или не?

Мога да кажа какво той или тя знае в момента, в който доближи фотоапаратадо окото си. Мога да кажа какво знаят и какво не знаят. Знаете ли – не могаобаче да ви кажа дали са добри или лоши. Изкуството е въпрос на един процес.Всеки, който е снимал, прави 35 скапани снимки и една хубава, която е под номер36. Но никой не започва с номер 36, креативният процес е такъв.

Кои са условията за един млад фотограф да се издържа от работата си днес?

В момента съм президент на Photographic Studies към New York Film Academyи всички мислят, че работата е много трудна. Когато аз реших да се занимавам сарт фотография, нямаше никаква арт фотография, нямаше галерии. Работата еследната – ако работите здраво, ама много здраво, ще успеете. Но младите хоране знаят какво значи много здрава работа, не знаят колко много трябва даработят. Винаги ще има хора, които успяват, заради талант, амбиция, усилия икъсмет. Колкото повече работите, толкова по-голям късметлия ще сте.

Късмет казвате.

Когато бях в арт училището имаше студенти, които се занимават сфотография, керамика, изобразително изкуство. Всички знаехме, че ще ни е многотрудно да успеем. Но бяхме вътре и в някакъв смисъл очаквахме, че ще са нинеобходими 10-15 години, за да успеем. Днес има хора, които са многоталантливи, много надарени, работят със страст, но със сигурност не биха чакали10-15 години. Това е разликата. Как да ви кажа, това е разликата, вие на колкогодини сте?

На 39.

Различно е, защото сегазапочвате да разбирате как работят нещата.

Какво си спомняте вие от онези години в началото на кариерата или непоглеждате назад?

(смее се) Знаете ли, нестава въпрос на или тогава, или сега? Не бих отговорил на въпрос с или това,или онова. Всеки път, когато правя изложби или ретроспекции попадам в ситуацияда се връщам назад в ранните си работи. Това, което е направил всеки артист, в койтои да е момент от кариерата си, е част от живота му. Работите са рефлекция, теса портрет на този артист в онзи период от живота му. Но в същото време аз несъм онзи, който съм бил през 1961 година. Нищо, че имам някои фотографии от 1961 година, които са много популярни.Аз съм този, който съм сега. И съм различен от човека, който съм бил тогава.

Бихте ли снимали Доналд Тръмп?

Хм, вижте, последните няколко години най-сетне реших да започна да снимам попоръчка. В този смисъл, ако получа задачата, сигурно, но не съм заинтересуванда използвам качествата си по този начин. Доналд Тръмп е под моето ниво. Отдруга страна, бих се радвал да направя портрет на Обама. Не използвамфотографията, за да изразявам гняв като Селин или Джакомети например.

Търсите ли одобрение, признание?

Едно от нещата, които разбрах е, че трябва да получа някакво признание, за дамога да се изхранвам от това, което правя. Но моята сделка с дявола беше, чеисках точно толкова признание, че да мога да продължа да работя. И в сегашниямомент от кариерата си установявам, че съм получил толкова признание, колкотозаслужавам – нито повече, нито по-малко. Ако започнете да слушате хора, коитоказват, че харесват вашите фотографии, ще започнете да слушате и хора, които неги харесват. Тъй че по-добре да знаете какво мислите за фотографиите си, предида ги покажете на когото и да било.

Проект Иноваторите на egoist.bg и Дарик радио е вдъхновен от Innovation Starter. Заедно вярваме, чедобрите идеи и иновативния подход помагат да се развиваме. Всяка седмицаКонстантин Вълков представя хора с различни професии, които вдъхновяват.Проектът стартира в началото на 2011 година с интервюта с Ричард Куест (водещ вCNN),ЙоргенВиг Кнудсторп (шеф на Lego), Хидетоши Наката (футболист и предприемач), Енрике Пенялоса (кмет на Богота), Елиф Шафак и ИсабелАлиенде (писателки), Магнус Карлсен (световен шампион по шах) и много други. Интервю номер 76 в проектИноваторите: Ралф Гибсън, фотограф.

Повече за Innovation Starter тук: