Ясен Марков е архитект с по-различен поглед върху заобикалящата ни среда. Поглед, изграждан през целия му живот свързан със строителство и облагородяване на пространства. Завършва висшето си образование в Щутгарт, където по-късно преподава теория на архитектурата в катедрата IGMA. Той измисля нов начин за създаване и представяне на теоретична информация, използвайки прости фотошоп трикове и така създава серии от графично-повествователни работи включени в книгите “5 Codes: Architecture, Paranoia and Risk in Times of Terror” (Birkhäuser 2006), “Faust und der Marquis” (igmade edition 2007) и списанията ARCH+, Tank Magazine и др. По време на академичната си работа, арх. Марков преподава в Техническия Университет в Берлин, Архитектурната Асоциация в Лондон, организира различни уъркшопи, а мисията му – осветляване мистерията на пикселното знание. През 2008 година арх. Марков печели стипендия в Akademie Schloss Solitude, където създава организацията Аssozziatti, станали популярни с изложбата “Asozziati – Progetti Internazzionali”. В архитектурните среди тя е позната като липсващото звено между пикселознанието и архитектурата. Работи на свободна практика с клиенти като Mercedes, Porsche, Bosch, Hugo Boss, Swarovski и други. Основател е на Technobeton – компания за музика и бетон. Днес преподава и на родна почва в Нова творческа академия, където води курса „Изложбен дизайн“. Избрах да говоря с него, следвайки ясно взаимното ни убеждение, че човекът е в центъра на пространството и само със знание, и разбиране бихме могли да го адаптираме така, че то да служи на нас. А моментът е преломен, технологически…

Би ли се представил на нашите читатели?

Ясен Марков, учил съм архитектура, но все още в очакване архитектурата да ми стане и призвание. Още не съм достигнал до същността и дълбочината й в реалния живот, защото непрекъснато намирам интересни занимания, които ме разсейват, като например музика или визии.

Завършил си архитектура и градско планиране в Щутгарт където по-късно преподаваш и теория на архитектурата в катедрата IGMA, с какво те привлича тази специалност и кога за пръв път разбра, че искаш да се занимаваш именно с това?

Всъщност, имам чувството, че съм учил три пъти архитектура. Покрай баща ми, който тогава имаше голяма строителна фирма се потопих в света на квадратните метри, стъклените фасади, интелигентните технологии и умопомрачаващите финансови процеси, които съпътстват дизайна на една сграда. Често пътувах, срещах се с уникални хора. Беше толкова увлекателно, мислех, че всичко знам вече за архитектурата. Докато изведнъж не настъпи един ден, по-скоро една нощ. Бях в Мюнхен, в Ultraschall. Нямах пари точно тази вечер, и се представих за български фотограф, който документира техно културата в Германия. Навсякъде ме черпеха, и се запознах с всички, дори с една вещица. Синтезът от звук, тъмница и бетон ми преобърна за броени часове представата какво е архитектура. Казах си: от сега нататък ще съм архитект на атмосфера и на настроения. Започнах да си купувам музика, да организирам събития, да правя лекции, пърформанси и да създавам изображения. Мразех физическата архитектура, само с виртуални неща се занимавах: днес ги имаш, утре – не. Май тогава не научавах толкова, но ми се случваха много неща. Живеех във вагон на една изоставена гара. Обикалях. Преместих се да уча във Виена за половин година. Така се случи, че един ден направих презентация за омразната градска магистрала B14. Оказа се, че на много хора им стана неудобно от този проект, в резултат на което работата ми за B14 беше публикувана в списанието за теория на архитектурата ARCH+. Последваха няколко години, в които все повече навлизах в академичните среди. Имах и непобедимо тайно оръжие за това: моята пикселна теория за архитектурата. Накратко казано: почти бях изолирал божествената частица на дигиталната архитектура: пиксела! След представянето на дипломната ми работа просто професор Герд де Бройн дойде при мен и ми каза: „назначен си.“.

Преподавал си в Техническия Университет в Берлин, Архитектурната Асоциация в Лондон, работил на свободна практика с клиенти като Mercedes, Porsche, Bosch, Hugo Boss, Swarovski и други, а сега се завръщаш в България за да преподаваш в Нова Творческа Академия, специалност Изложбен дизайн. Обичаш да споделяш знанията си. Разкажи ни повече и за мисията си и ако мисия не е точното определение, то коя е най-смелата ти мечта в областта?

Започнах работа в IGMA, в Щутгартския университет. Беше невероятен екип от визуални артисти и теоретици. Нямаше как, проектите, съдържащи теоретичен бетон и визуален глутамат станаха набързо известни из средите. Бяхме канени в различни университети из Европа. Това продължи около година и нещо, преди всички да получим някакви примамливи предложения и да се разпаднем малко по малко. Аз приложих моите концепции от университета и създавах визуални стратегии за различни компании. Беше готина работа. Но прекомерната й корпоративност, както и идеята да разменям ноу хау за цифри в сметката не ми понасяха много. Липсваше ми този вид среда, в която знанието се концентрира и мултиплицира в един полицентричен модел за обмен на знание. Липсваше ми и идеализма на студентите, които се припознават в една идея и горят за нея… И точно това е Новата Творческа Академия. Институция, но и приятелски кръг от хора, обединени от общата си нагласа към дизайна, без излишна бюрокрация. Така че, мечтая академията да се развие по начина, по който е започнала и да прескочи в един момент държавната си граница.

Посредством биосферата на Фулър, който беше широко признат за един от първите архитекти, които превърнаха концепцията за устойчивост в широко разпространено приложение и нейното възстановяване след пожара от 1976-та година, възниква теорията на устойчивостта. Множество обаче я отричат, макар и по-рядко вече. Какво е твоето мнение и къде е мястото на тази биосфера в бъдещето?

Фулър несъмнено е важна фигура когато става дума за устойчивост. Неговите проекти и изображенията му са придобили иконичен статус. Специалното им е, че обединяват в себе си поезия и технология. А ние се нуждаем от вдъхновяващи картини, които да ни накарат да повярваме, че нещо е възможно, както в случая една стопроцентова устойчивост на архитектурата. Несъмнено мозъците зад Biosphere II са били повлияни

от него. Този амбициозен проект, построен през 1991-ва година е трябвало да бъде автономна екосистема, която да работи устойчиво, изолирана от външни фактори. Осем човека живеят в нея, в пълен локдаун точно две години и двадесет минути. За съжаление бетонът с времето абсорбирал кислорода, появили се микроби, мравки и хлебарки, които вече съвсем осуетили експеримента. Но просто този експеримент според мен е изпреварил времето си. Вярвам, че е възможно да се постигне равновесие с околната среда и че човечеството е в състояние да изплати кредита си към планетата. И за този мой оптимизъм Бъкминстър Фулър определено има заслуга.

Ние нямаме много местни примери за това днес тук, но архитектурата е професия в услуга на природата и човечеството. Моля те, като специалист, сподели защо умният град или амалгамата между архитектура и технологии е важна сега повече от всякога. Имам усещането от години, че ние все искаме промяна, но нямаме критерии повече от споменаване името на някоя държава. В технологичното ни общество днес, в България, не е ли това пътят?

Важни са хората. Ще разкажа една архитектурна клюка, почти виц. Отива Сър Норман Фостър в Обединените Арабски Емирства да представя проекта си Masdar – City of the Future. Имало голям конкурс, и всички звезди на световната архитектурна сцена участвали. Представяли иновативни концепти за градоустройство, енергия, инфраструктура. Само Фостър започнал едночасовата си презентация с рзкази за себе си какво правил като студент, как се развил, как построил първата си сграда, после как го наградили с орден и т.н. Станали нетърпеливи шейховете след 15-20 минути и се чудели кога ще им бъде показан проекта. Пет минути преди края на лекцията си,

Фостър все още разказвал за себе си, но историята била толкова силна и увлекателна, че вече всички били забравили за какво са се събрали. В последните минути обявил: „Досега говорих за миналото и настоящето. Сега ще ви покажа бъдещето.“, и показал няколко рендеринга на града, които навярно вече всеки студент по архитектура знае наизуст. След това изброил хората, с които ще направи проекта, казал един хонорар, и шейховете се навили.

Поуката от тази клюка е, че при Фостър всичко се е развило органично, не е тръгнал от нула да прави такъв проект. За да се постигне тази сложна смес от технологии, архитектура, поезия, трябва време. Но има хора, фирми, университети, държави, които са постигнали много в тази посока, а в състоянието на глобализация обменът на знание вече не е проблем. Необходимо е тези хора да бъдат повече, да се обединят, и то на всички нива: политика, дизайн, финанси, и т.н.

Ако на изборите за бъдещето бъдеш избран за Министър на Умните градове и подобно на този в Сингапур твоята роля е първостепенна, с какво ще започнеш?

Политиката не е моето. Засега се чувствам по на място във визуалния свят. Но един ден защо не, може би ще събера колектив от проектанти визионери и няколко техно  експерти, и ще правим стратегически проекти на идейно ниво, в които хората да повярват и да осъзнаят, че без тях не може. Както казва баща ми – „когато има проекти, се намират и пари.“ Целта ще е е да има дългосрочна перспектива, по която да се работи. Трябва и да се създаде състояние на приемственост, защото такива проекти не могат да се осъществят само от един човек или едно министерство.

Какво е започнато вече в Германия в това направление и как се развива процеса?

Тук ще бъда критичен. Германия има висока репутация на технологичен пионер, но за съжаление от известно време лежи предимно на стари лаври. Това много силно се усети по времето на корона кризата. След като никой не можа да изработи стратегия, как да се справи със ситуацията, въпреки че имаше локални модели за нормална градска среда в условия на пандемия, които освен това добре работеха, единственото нещо, което цялостно бе прието беше така наречената „аварийна спирачка“. В стила на бюрократичен шампион, правителствата издаваха и продължават да издават най- разнообразни наредби и правила, как да НЕ се случват нещата. Безумно е, но Германия е държава, в която чакаш два месеца, да ти пуснат интернет. За мен, а и не само, Германия в момента не е мястото, в което се случват новите неща и свежите идеи. И причината за това е точно тромавостта на бюрокрацията, а именно този баласт лежи в основата на всеки упадък. Динамичният свят, в който живеем е свят на безпощадна конкуренция. Особено ако става дума за конкуренция на технологично ниво. Това е състезание на изключително високи обороти. И може, и да не съм прав, но не знам някой да е спечелил състезание дърпайки аварийни спирачки.

И може би най-важният въпрос, как обществото в Германия бива информирано и учено на всички новости?

Няма как обществото да бъде научено, то трябва самичко да се интересува от прогреса и да го възприема като обща мисия. Навярно има хиляди програми в тази насока, но ако питаме на улицата няколко случайни минувачи, сигурно никой няма да ни каже точно какво се случва. Може би се повтарям, но трябват повече визионери и по-малко бюрократи. Хора като Илън Мъск, Бруно Таут или Бъкминстър Фулър не информират, те вдъхновяват.

Моля те, за собствено заключение, а може би пожелание?

Идеята за умните градове не е от вчера, тя е също толкова стара, колкото и първият град. Когато София се е оформила като такъв, това е било около минералните извори, както и покрай един кръстопът, където е в момента Женския пазар. Доста интелигентно нещо – спа, търговия и инфраструктура в едно. И свързващият елемент между тези три звена е била комуникацията между хората. Затова, когато става дума за умни градове, трябва да се изгради умна комуникация.