“Бейрут е секси,” така ми описва града Камал Музауак. Той е социален иноватор или поне така го определят, каквото и да значи това. По-скоро обаче е основател на най-популярния пазар за екологично чисти храни в града и собственик на ресторанта Tawlet. Съсобственик и на идилистични места из страната; човек, който живее и диша ливанска храна – представя я навсякъде по света, а аз не пропускам всеки път, когато съм в Ливан да му се обаждя с въпроси от рода на “къде да пия кафе сега, Камал?”. И той на секундата: “Kalei Coffee, разбира се. Май не си бил. На три минути е от Tawlet.” И аз отивам, и разбира се няма друго подобно място, и естествено кафето е вълшебство, и Камал е просто страхотен.

Камал Музауак, Фотография: Константин Вълков

Камал е позната фигура не само в Ливан, но и на много места по света. Често ще го видите заобиколен от журналисти, фотографи, архитекти, писатели, пътешественици, за които Бейрут е просто поредната, но любима спирка. Познавам го от 7-8 години, наблюдавам какво се случва с малките хотели, ресторанта му, къщата за гости извън Бейрут, книгата, фермерския пазар. Грижи се хората от най-отдалечените части на Ливан да имат своя глас в градската култура. Грижи се възрастните дами да получават справедливи доходи.

Отправна точка в Бейрут винаги е ресторанта му Tawlet – всеки ден жена от различен регион на Ливан представя съответната кухня. Всеки ден там се събира пъстра палитра от интересни хора, които после срещам из града и темата е – Камал. Откакто Tawlet отвори през 2009 година, Камал Музауак създаде още четири ресторанта, които са платформа на ливанската кухня. И винаги качествени, смислени, автентични.

“Но ти наистина не си бил в Beit Douma,” пише ми неговата асистентка, докато планираме разговор. Beit Douma е къща за гости, построена 19 век, която разполага с пет стаи и се намира на 90 минути от Бейрут. Там има онова усещане за място, тъй трудно откриваемо днес – десертите се правят от майката на Сара, която е мениджър на къщата. Виното е от региона. Завивките на леглото са правени там. Посудата също. Храната е изцяло местна. “Ще ти направят пълното меню, само от местни неща, за да можеш да го снимаш,” уверява ме по-късно Камал, докато си говорим в Бейрут. Два дни по-късно, вече в Beit Douma, гурме-изненадите са безброй, понякога съвсем забравям, че трябва и да документирам някои от тях.

Фотография: Константин Вълков

Сцената пред ресторанта на Камал в Бейрут винаги е типична сцена за държавата, мястото, времето. Първият спомен от тази малка уличка е и последващ – градът, ресторантът, мястото – жарки, хаотични и някак по ливански лежерни. Понякога очакваш да пристигнеш с яростна трескавост, в която се долавя тревога, че нещо не е така, както трябва; резервацията може да е забравена; мястото да не е подходящо; какво ли не, а веднъж там – и се озоваваш в спокойствие сред лабиринт от шумотевица.

Пред ресторанта на Камал се появяват бляскави автомобили – веднъж твърде мощен джип, после спортен автомобил, веднага след това два големи автомобила със затъмнени стъкла, от които слизат важни хора с охрана, навярно дипломати. Tawlet е особено място. Спокойно и приветливо, усмихнато и ужасно вкусно. Туристите преобладават, но и другите – останалите жители на Бейрут, които са или важни клечки или не толкова важни клечки, но с онзи отличен френски език и отношение към детайла, тъй привични за Бейрут.

Ресторантът на Камал е едно от онези места, които показват защо Бейрут е различен град. Различен от добре планираните, идеално застроени и изкуствени градове като Дубай. Всяко нещо в Бейрут е резултат на упорито желание в този град да се случва нещо. Всяко нещо е резултат на местни усилия, ентусиазъм и воля за промяна. Защото всяка година от модерната история на Бейрут нещо се е случвало, нещо е възпирало тази воля, но тя пак се показва, по-силна от преди.

Tawlet, Фотография: Константин Вълков

Ако искате да разберете Бейрут, добра отправна точка е хотел St. George. Един от символите на миналия и сегашен Бейрут, разположен на променадата, сравнително далеч от Tawlet, но в сърцето на града. Френски хотел, построен в т.нар. колониален стил (без някой да съумее да ви каже какво точно значи това) през 1929-1932 година, преживял високопарен възход след 50-те години на миналия век. Досущ като Бейрут. Любимо убежище на шпиони, конспиратори и ловки дипломати, хотел St. Georges бил перлата на Бейрут.
 Досущ като хамелеон хотелът променял цвета си с годините, не губил блясък. Докато войната просто не го убила.

През гражданската война в Ливан хотелът бил сериозно засегнат, отчасти разрушен. Макар после реставриран, St. George вече се бил предал – последвало и повторно разрушение през 2005 година. Рафик Харири, тогавашният премиер на Ливан, е убит точно пред този хотел, макар да се движил в абсолютно сигурен автомобил. Личният му брониран Mercedes S-600, издържащ картечен огън и нападение с ръчни гранати; автомобил, който продължава да се движи дори след обстрел на гумите. В деня на покушението, като всеки друг ден, пред и зад автомобила се движели бодигардовете му, също в мерцедеси, но модел S-500s, екипирани с четиригига битови заглушители, най-силните на пазара в онези години, засичащи и заглушаващи електронни сигнали, използвани за детониране на бомби.

В 10.35 часа на 14 февруари 2005 г. Харири излязъл от дома си – непристъпният дворец Корейтем, за да се качи в бронирания автомобил и отиде в парламента. Както често се случвало, той се качил на шофьорското място. Казал на личните си асистенти, че ще се върне в 13.00 часа, тъй като е поканил политици на обяд.
Към 12 и половина Харири прекосил площада пред Cafe de l’Etoile – популярно и досега място за кафе в центъра на града. След кратка среща с местни журналисти, Рафик Харири излязъл от кафето в 12.53 часа. Един от репортерите забелязал черна кола в края на кортежа му. Автомобилът приличал на катафалка, но всъщност бил свръхмодерна линейка. Тя се движила винаги на не по-малко от 30 метра от последната кола от кортежа, за да остане невредима, дори и при бомбено нападение над останалите. И да спаси Харири.

Николас Бланфорд пише в книгата си “Да убиеш господин Ливан”: “… чифт очи погледнали към конвоя на Харири. Един товарен автомобил бил паркирал пред хотел St. George. Странно, но шофьорът избрал да спре успоредно на една от колите, като стърчал ненужно много на натоварената улица, въпреки че имало достатъчно празни места. Чифт очи, принадлежащи на шофьора на този ван Мицубиши, видели в лявото странично огледало приближаващия се конвой. Когато бронираният Mercedes S-600 вече бил близо, една непозната ръка натиснала копче, обикновен физически жест, който щял да промени ливанската история”.

Титаничният взрив убил на място Рафик Харири и доразрушил хотела, в който през годините са спали Бриджит Бардо, Шарл Азнавур, Ален Делон, Катрин Деньов, Джордж Буш, Дейвид Рокфелър, Джон Пол Гети, британският двоен агент Ким Филби, видян в бара непосредствено преди да изчезне завинаги, и много други.

Дори в Tawlet, място за дълъг и лежерен обяд, е възможно да чуете такива истории. Но е възможно и да не чуете. Ливан винаги е бил раздиран от подобни случки – кога маловажни, кога от съществено исторически значение. Но вероятно, колкото и странно да звучи, това е част от чара му.

Наближава време за обяд и Камал се запътва към масата, където го очаквам. Здрависваме се, говорим си и за кратко включвам диктофона.

Камал, заобиколен си винаги от страхотна храна. Последното хубаво нещо, което опита напоследък?

Тъкмо опитах едно страхотно кюнефе. Понякога се сервира на закуска, защото – обикновено ние не консумираме нищо сладко за закуска, но тъй като днес е неделя, някак си позволяваме лека волност. Нали знаете, това е разтопено сирене, познат десерт, поръсено с грис. И много сироп. Тъкмо опитах едно кюнефе и беше страхотно. Признавам, че отдавна не бях ял толкова хубаво кюнефе.

Странно е, не смяташ ли, понякога не помним хубаво ястие, което сме опитали преди месец, половин година. Помним много други неща, но не винаги и хубавата храна.

Става дума за емоции, да. Аз помня такива неща. Както помним сцена от филм, който съм гледал преди година, така е и с храната. За мен храната е една емоция. Ако е нещо, което е докоснало сърцето ти, ще го помниш – това е като да си обичал някога, да си правил секс с някого, да си се хранил с нещо, да си помирисал нещо, да си видял нещо. Но тъй като всичко, което правим понякога е малко повърхностно, помним по-малко. Защото сме затрупани с информация, проблемът не е в паметта ни. Не влагаме достатъчно дълбочина, това е.

Какво правиш, когато отидеш на място, където храната не е достатъчно добра? Има нещо, което не е както трябва… Казваш ли нещо или го пазиш за себе си.

Не казвам абсолютно нищо. Не съм консултант, който са поканили, за да изразява мнение. Ако ме попитат дали ми харесва, само ще кажа “благодаря” и нищо повече. Не съм този, който ще дава мнението си наляво и надясно. Пък и кой знае дали моето мнение е правилно.

Но тук, в твоя ресторант, изразяваш мнение.

Моят ресторант е различен, даже не бих го нарекъл ресторант. Това е кухня. Това е моята работа. Част от работата ми тук е да поддържам определено ниво.

Каква е концепцията на Tawlet, за тези, които тепърва откриват мястото?

Кухнята на майка ви. Всеки ден тук готви различна дама. Тя идва със своите рецепти. Те идват и готвят по своите си рецепти.

Коя е любимата ти “майка”, която готви тук?

Не мога да кажа (смее се). Собствената ми майка ще ме убие, ако кажа друга, а не нея.

Фотография: Константин Вълков

 

Бейрут 2019, Фотография: Константин Вълков

 

Бейрут 2019, Фотография: Константин Вълков