Седнали сме на верандата, пишат Джеймс и Уолкър. Тия двамата са журналисти, които ровичкат в сърцето на американския Юг, командировани от списание Fortune, лятото на 1936 година (лесен калкулатор – това е преди 80 години). Цяло лято, посветено на Юга. Задълбават в изследване живота на изполичарите, а репортажите им са величествени. Чета ги и се пренасям в някакви трудни за обработване земи, топло е, много топло. Без трептене на въздуха, с мараня. Пълно е с несъпоставими понятия – такива, каквито могат да се видят на юг.

Най-хубавата част от пътуването с кола е настроението по време на пътуването. Крайната дестинация понякога не е чак толкова важна, защото тя със сигурност ще бъде интересна или поне ще направя така, че да ми бъде интересна. Но настроението по време на пътя. То минава през различни фази, но независимо какво се случва, около теб винаги има къщи с веранди. Особено, когато спазиш най-важната GPS инструкция.

Коя е тази GPS инструкция? Първа и последна команда – avoid motorways. Там започва всичко хубаво. В момента, в който свърнеш встрани от магистралата. Всичко хубаво започва с първата веранда и люлеещите столове, които виждаш. И завършва с последната веранда и люлеещите столове, които виждаш. Защото веранди и столове на т.нар. motorway няма, но веднъж свърнал встрани, те са навсякъде.

Джеймс и Уолкър са малките имена на онези двамата, които си седяха на верандата в началото на нашия разказ. Джеймс и Уолкър ми се струват близки, толкова техни редове изчетох. Официално са Джеймс Аджи и Уолкър Еванс. Единият е поет, чак след това журналист и писател. Другият е фотограф, чак след това спътник на първия. Фотографиите на Уолкър от ерата на депресията са чудовищно добри. Гледаш ги, после пак. Непременно ги потърсИ.

Дъските на верандата са леко неравни, от дебел дъб, пишат Джеймс и Уолкър. Дължината на дъските не е една и съща. Зачукани са с 4-сантиметрови пирони. И още: Лек покрив подаваше езика си над нас, тъмен и квадратурен, поддържан в двата края от хлъзгавите подпори на четири дървета, чиято кора беше обелена. Имаше четири стъпала от верандата, когато си на четвъртото, вече си на земята. Тези стъпала бяха в средата на верандата. Така пишат Джеймс и Уолкър, или може би само Джеймс, не знам вече. Но си представям всяка веранда – колко е висока, колко хора може да побере, къде дъските поскърцват, къде се вижда най-хубаво пътят.

Иначе, информация за верандата. Верандата е архитектурна концепция, която съществува от не-знам-си-колко-години, характерно за нея е… Не, така биха започнали историческите справки. Какво значение има. От историческите находки ми харесват само имената на верандата, на т.нар. “porch”. Харесва ми, че през годините използвали и други красиви думи – “veranda”, “piazza”, “loggia”, “portico”. 

Верандата е пейката пред българските къщи. Стоиш си на тях, гледаш (малкото) минаващи коли, играеш си да записваш номерата им дори (толкова са малко), бабите разменят клюки, едни и същи клюки, по няколко пъти на ден. Когато колите станаха много, пейките загубиха чара си. 

Спомням си за една пейка, всички баби се събираха там, че дори придърпваха още две пейки. Не съм сигурен дали бабата, която вади пейката пред къщата първа, е давал някакви знаци с начина, по който седи на пейката. В материал за списание New Yorker, писателят Южен Уолтър пише, че баба му давала такива знаци. Той разказва за едно лято в Мобиле, Алабама, лятото на 1929 година. Аз все си мислех, че Мобиле е в Луизиана, не че има значение, страхотно градче. Важни са знаците.

Южен Уолтър пише за позицията на баба му на верандата. Щом и това е важно, значи тия веранди наистина са голяма работа. Ето какво за правилата на баба му – ако е седнала настрани, можеш да минеш да я поздравиш, но не и да се присъединиш към нея; ако е обърната с гръб към улицата – не трябва да я безпокоиш по никакъв повод; ако стои фронтално към улицата сте добре дошли да седнете на нейната веранда.

За позицията ясно. Какво става после обаче? Южен Уолтър продължава – най-хубаво било вечер, когато клюките ставали толкова пиперливи, че чак бабата превключвала от английски на френски, за да не разбират децата. А пък децата отивали да играят на параходи – взимали стара кутия от обувки, пълнили я наполовина с пясък, връзвали я с въже, отивали до църквата за две свещи, които поставяли в пясъка и започвали да теглят параходите по тротоара, параход след параход, процесия от параходи, цяла нощ, докато големите на верандата пиели кока кола с малко ром вътре. Или с повечко ром. И клюките не спирали. Егаси жестокото лято. Заради верандата е, казвам ви.

Аз се влюбих в една определена веранда – нищо, че не беше точно на юг, но пък беше в малко градче, на океана, уж на север, ама с южняшко чувство. За него друг път. 

Друг път, защото идва още един писател, който също е написал няколко реда за верандите – представям ви Риг Браг, много го обичам. И той е от Алабама, съответно – имал е детство, което винаги се помни – като всяко детство на юг с включена веранда в летния комплект. И каквото и да пише за GQ, или за други списания, все има препратки към онова време. Така е, когато си имал яко детство – на верандата, на пейката, на улицата. Има една негова история за верандата – за това как не помни старата си къща, избледняват очертанията, но помни верандата: Последният път, когато стоях на нея, бях на шест години, но все още помня пироните, заковани в боровите дъски. Все още чувам скърцането на дъските. Все още виждам малките облачета пушек, когато някой дръпне цигара Pall Mall и те полетят над верандата и в нощта. Спомням си, че верандата беше широка и дълбока. Казват, че кухнята е сърцето на къщата, но мисля, че верандата е душата.

Но най-хубавото идва към средата на неговия текст: Верандите са за разговори, за люлеене на бебета, за почистване на бамя, за чистене на боб и за казване на лъжи. Никой няма нужда от много светлина за всичко това – и ако прекалите с лъжите – колкото по-тъмно, толкова по-добре.

Пък и всеки трябва да се пази от комарите. Колкото по-тъмно, толкова по-добре.

И не си мислете, че на верандата има само перфектните люлеещи се столове. Сядаш и те се люлеят. На верандите има всичко – особено седалки от автомобили. Видях ги на много веранди. И са същите, все едно от времето на Джеймс и Уолкър: Седнали сме на верандата. Един от нас на стара задна седалка от Шевролет седан, друг – на стар диван. Сменяхме се през нощ.

***

Всички останали истории може да откриете на untaggable.bg