Булевардът е прав и това създава илюзия, че е най-дългият, най-широкият, най-големият, няма-такъв-като-него. Построен е заедно със Забранения град и е внушителен, разбира се, макар да е дълъг едва 4 километра. В по-широк смисъл, ако проследите картата, цялата му дължина може да достигне до 46 километра. Като най-важната улица в Китай, преди време булевард “Чанган” в Пекин се е считал наистина за най-важният, най-дългият, най-широкият и най-големият в света. Като самият Китай.

Тогавашен Китай.

Днешен Китай строи подобни булеварди по света, китайски надписи греят над тях и да-строим-живота-нов не изглежда като мираж в далечината. Светът си мислеше, че ще промени Китай като го подчини на своите правила, вероятно донякъде това се случи; ала проправяйки пътища по непознати (и познати) места, Китай наложи своята визия за новия свят. Днешните 40-ина годишни трябва да разберат, че за времето от раждането им досега, Китай се развива икономически десет пъти по-бързо от Щатите. Да, към момента се наблюдава забавяне и растежът е едва два пъти по-бърз, но какво от това. Управлението в Китай се радва – прощавайте за клишето – на притихнало одобрение и подчинение, което създава условия за постоянен растеж. Доходите се покачват, както се покачват и авторитарните огради, които пазят китайците да не отлетят мислено или реално в неочаквана демократична посока. Властта е консолидирана и председателя Си Дзинпин като нищо ще управлява днес, утре и завинаги.

Едва ли някой има точното обяснение как се случи това, защо се случи, защо темповете са така бързи, но днес достатъчно на брой страни искат на всяка цена да правят бизнес с Китай, включително и 7-милионна България, вперила поглед в новия световен властелин.

Пътуваме по булевард “Чанган”, жега се разстила над града, стълбовете са окичени с по две знамена – българско от едната страна, китайско от другата, протокол и ред, ред и протокол.

И портретът на Мао е там, и знаковите сгради за Китай също – веднъж туристическа забележителност, сграда на държавна агенция, друг път концертна зала, после пореден охранителен пост, коли със сигнални лампи, войници; неусетно връхлитат мисли за древното минало и стратегиите на управление – как, по дяволите, класическите принципи на държавното управленско изкуство, описани в безброй книги, съществуват днес в годините на глобализация, Интернет, постоянното движение и преразпределение на пластовете; как, по дяволите; този народ е подчинен по начина, по който е подчинен.

Булевардът продължава да е прав, ала кортежът на президентската делегация завива наляво, воден от черен автомобил с регистрационен номер A 001 JW. В него са президент Радев и съпругата му; ние – представителите на медиите – пътуваме в едно от последните бусчета, естествено Toyota Coaster, като всичко останали подобни бусчета за делегации. Президентът Румен Радев е в Пекин по покана на председателя Си Дзинпин, а автомобилът с регистрационен номер A 001 JW е китайското чудо, най-скъпото китайско превозно средство на четири колела. Лимузината е модел Hongqi L5 и на моменти поразително прилича на Rolls-Royce Phantom, двигателят е 6-литров, V12, 4×4 задвижване, шестстепенна автоматична скоростна кутия, мощност 470 конски сили, дължина 5555мм, което е неслучайно, кой знае, толкова петици. Петицата, без да е щастливата шестица, е символ на петте елемента в китайската философия – дърво, огън, земя, метал и вода. Олицетворява съвършенство, носи стабилност и равновесие. Черната лимузина с отличителната си ретро предна и задна решетка и осанка на параход завива пак на ляво, след това се вижда само българския флаг и войниците, които стоят покрай нея, отдаващи почит; колко много войници, отдаващи почит сме виждали, но тези са други – опънати като струни, облечени така интересно, млади момчета, застанали като никои други подобни войници, отдаващи почит на минаващ автомобил. Облечени са церемониално, стоят на прага на резиденция Diaoyutai State Guesthouse, където президентът, неговата съпруга, придружаващата делегация и ние, отразяващите посещението, сме настанени. Това е чест (поне за нас, твърдят домакините, не всеки може да нощува там). Също толкова церемониално вратите хлопват след последната кола от кортежа, войниците заемат мястото си, а някой казва, че излизане от резиденцията няма, освен ако нямаш пропуск, което тук означава съответна значка на ревера. А ние нямаме такава. Поне засега.

Малко след залез слънце е.

Войниците после правят някаква поредица от танцови стъпки, изящни, строги, церемониални; всичко застава в покой, а резиденцията те обгръща и трафикът наоколо едва се чува. Почти в сърцето на Пекин, а сякаш на стотици километри извън. Резиденцията е създадена около т.нар. Рибен павилион – прочуто имперско място за отдих; градините около него са наслоени с исторически контекст; самият павилион е построен преди 800 години. През 1959 година мястото се преобразява, създават се павилиони (сериозни постройки, впрочем), които са всъщност няколко вили, създадени за да приютяват чуждестранни лидери и делегации, но и местни величия. Малката книжка, която откривам в стаята си във вила 12, казва, че до днес над 1300 държавни ръководители са гостували в резиденцията. Резиденцията е петзвезден хотел със съответните услуги, но в същото време и не е такъв – не всеки може да нощува там, не всеки може да влезе и излезе, както се оказва. Самата резиденция, колкото и оазис в сърцето на Пекин, е и мъничък символ на това, което Китай са опитва да бъде – официално се твърди, че всеки може да гостува в резиденцията, неофициално не е точно така.

Тъмно е, разходка до портата с войниците разкрива един бушуващ град, но подреден, който те подтиква да не спиш, да го изследваш. Но няма как да се върнете, никой няма да ви пусне, казват. Освен, ако нямате значка.

А ние нямаме, засега.

Церемониалната стража на входа не говори английски. Търсим други, говорещи английски – излизането е лесно, но връщането е трудно, нямате значка. Излезте без кортежа, без вашата Toyota Coaster, рискувате да не ви пуснат. Нещо като интересно напомняне на развитието на Китай – от онези години, в които на Китай не се е налагало, както пише Кисинджър, да има взаимоотношения с други цивилизации, защото нито една не е била сравнима по мащаб и ниво на развитие. Какво значение има какво е навън, когато навън всичко е несравнимо по ниво и развитие. Какво значение има какво се случва навън, когато Китай има по-голям дял от общия световен брутен вътрешен продукт от всяка западна страна. Защо ни е и на нас да изследваме Пекин, когато вътре имаме всичко необходимо. Пустата значка, трябва да се сдобием с нея.

Такъв е редът тук – имаш ли значка, имаш всичко.

Редът в Китай не е символ на силата, то е някаква друга, необяснима, метафизична концепция. Той се случва и е повсеместен – опънат по конец, като стъпките на церемониалната стража; неспособен на чувства – като гримасите на войниците или цивилните, които дават указания, разрешават и забраняват; студен – като очите на китайците, които се опитваш да пребориш с аргументи.

На следващият ден получаваме значка. Зелена и нищонезначеща за нас, но всичкозначеща за останалите. Когато в рамките на едноминутна пауза от програмата на президента, се шмугвам с няколко колеги в типичен пекински магазин за плодове и зеленчуци, огромен, шумен и подреден по своему, магазин, който се намира в подножието на един жилищен брой и няма чужденци открити, освен ние, когато започвам да снимам на воля – продавачите отблизо, пазаруващите отблизо и в един момент толкова се увличам, че дори правя композиции от хора за по-добър кадър, към мен се приближава китаец, сливащ се с тълпата, който на отличен английски ме пита какво си мисля, че правя. А аз просто му показах значката си.

Вече имаме значки. Зелени значки – малки детайли в голям Китай.

Същата вечер, втори опит за излизане от държавната резиденция. Въпросната церемониална стража, която все пак преборваме със значка, впоследствие отваря врати навсякъде в Пекин – било то, когато в ранните часове на нощта си поръчваме такси или по-рано, когато се храним в някакви квартални запуснати ресторантчета.

Въпросната церемониална стража, която вече и на нас дава почит – нали сме със значки – е елитна група от млади момчета, борещи се за не повече от 40 места сред хиляди кандидати. Момчетата са родени след 1990. И въпреки младостта си, всички са служили години в армията, преди да застанат пред портата на държавната резиденция. И тъй като държавна резиденция Diaoyutai е официално място, те са обучавани по специален начин. За да бъдат изрядни, често кандидатите повтарят една поза хиляди пъти, за да постигнат съвършенство. Когато излизаме около 11 часа вечерта и само двама от тях са на вечерен пост, поне видимо само двама, разговорите минават по следния начин – думи на английски от наша страна, тишина и поредица от пози от тяхна. Дори отключването и отварянето на вратата е всъщност едноминутен ритуал, който се повтаря, независимо дали сме ние, медийните представители от последния бус или официални китайски лица, возещи се в първите редици. Една поза на краката, друга поза на ръцете, катинарът се хваща, отключва се все едно е скъпоценен меч, вратата се отваря, почит, пак почит, стъпки, потропване с крака по пода, излизаме, вратата се затваря, ние – с мобилен телефон, паспорт, портмоне и значка в джоба, излизаме на среднощно пекинско пътешествие.

Забавляваме се и преговаряме какво се е случило преди минути – когато показахме значките си, гардовете погледнаха мигновено разбраха за какво става дума. Макар, когато проучваме по-късно, да съществуват различни други значки, осигуряващи различно ниво на достъп, нашата проработи отлично. Но това е част от изпита на тези момчета, разбирам по-късно. Както и запаметяването на над 800 номера на официални автомобили, които могат да влизат и излизат от резиденцията, когато си поискат; 20 сертификата; всички знамена на представените държави в Пекин, както и регистрационните номера на дипломатическите автомобили. В резултат на всичко това, на точно тези войници, основните от които са едва 11 на брой, им казват “ходещи компютри”.

Говорим си за тях почти цяла нощ – никой не може да опише, камо ли направи дори и част от церемониалното движение, което съпътстваше отварянето на вратата за нас, обикновените отразяващи журналисти. Какво остава за другите операции, съпътстващи важните гости. Денем момчетата стоят изправени пред вратите. Нощем – правят същото, но на закрито. После попадаме на информация за Бил Клинтън – по време на гостуването му в Пекин през 1997 година е толкова впечатлен от всяко тяхно движение, че спира, за да отдаде специална почит на младите момчета.

Погледнати отстрани изглеждат като оживели фигури от играта уей ки, позната в чужбина като японската игра Го. Всичко е различно от оживели фигури, на която и да е друга игра. Тук съвсем не е ясно кой какво точно прави с всеки ход, но не е блъф преди изстрел, а по-дълбока стратегия. Ако ние възприемаме себе си като праволинейни в отношението “победител-победен”, тези китайски войници представят един друг свят, богат на стратегии и решения – досущ като самата игра. Ако приемем, че “уей ки” е първата стратегическа игра, създадена поне преди 4 хиляди години, то разсъжденията в тази посока още повече накланят везните към стратегическите преимущества на Китай. Ако западните общества по-скоро завладяват и забиват знамето на върха, обявявайки се за победители, то в Китай нещата се случват като в играта – изключително дълблоки по замисъл, богати на стратегически решения, търси се относителното преимущество, на моменти невидимо дори, а не тупкането в гърдите. Нещо подобно се случва и с китайските амбиции по света, нещо подобно се случва и с китайското отношение към наводошлите дори пред една порта на някаква си резиденция. Независимо дали става дума за заявяване на власт или отдаване на почит – всичко е част от един дълбок, стратегически, замислен ритуал и план, който ние не разбираме.

Спазването на имперските ритуали – наречете ги комунистически днес, остава централният елемент, ядрото на Китай; милионното мнозинство китайци отдава почит всеки ден, било то с церемониална тържественост, било то със спиране на улицата, когато преминава официална делегация. Човек си мисли, че в нашите представи европейските страни правят бизнес с Китай и готово, а всъщност Китай действа на световната геополитическа карта, местейки фигурките на играта “уей ки” – управляват се фигурите, управляват се укрепленията, разгръщат се позициите и силите, обкръжава се стратегически; невинаги победата е видима, както на шаха. Местното население е овладявано чрез строги правила, време е светът да бъде овладян също – стратегически, бавно и целенасочено.

Проследете инвестиционните набези на Китай в Африка и Азия, проучете задълбочено какво се случва там и ще видите точно това. Директният конфликт е избегнат (военен примерно), а превземането на дадена територия се случва по други методи, други начини, други стратегии. Така в един момент редица африкански и азиатски страни се озоваха в мъртвата хватка на китайската инвестиционна политика – без да осъзнават попаднаха в дълговия трап. И информациите се надпреварват – дали Кения ще продаде ценно пристанище на Китай, защото не може да изплати дълга си; защо Шри Ланка се озова с повече от един милиард долара дълг и бе принудена да прехвърли пристанище на консорциум от китайски компании; какво се случва в Джибути (дом на важна американска база), където друго пристанище попада в китайски ръце; добавете към този дългов капан Таджикистан, Киргизстан, Лаос, Малдивите, Монголия, Пакистан. Финансовият капан на Китай щраква – обработен като движение на церемониална стража, щраква ловко и изкусно, без да разберете дори, че сте в капана на реда и амбициите на страната.

Инфраструктурните заеми на Китай са дългосрочен стратегически ход, който създава васална зависимост. На пръв поглед инвестиционни намерения, но всъщност “уей ки” трикове, упражнявани хилядолетия.

Все повече страни взимат повече финанси от Китай, отколкото могат да върнат. И плащат за това със земите си. Мащабната китайска програма, тъй широко прокламирана, прегръщана и възхвалявана “Един пояс, един път”, уж инфраструктурен бисер на световната търговия, всъщност е изкусен пекински ход, който подчинява. Древният път на коприната се съживява по съвременен начин и Си Дзинпин едва ли има от какво да се притеснява – докато другите воюват и налагат своето, той не воюва и налага своето. Китай продължава да отпуска заеми, които в някои случаи възлизат на над 70-80 процента от брутния вътрешен продукт на получаващите страни, в резултат – въпросните страни попадат в изключително неизгодна позиция, когато се налага да връщат заемите.

В този контекст българските напъни за китайско бизнес присъствие трябва да се разглеждат внимателно. Добилият популярност формат на срещи между Източна Европа и Китай “17 + 1” все не случваше кой знае какво за България, а държавната визита на президента Радев бе неведнъж споменавана като важна условие, за даване на зелена светлина. Когато все пак срещата между Радев и Си Цзинпин мина успешно, а разговорите видно протекоха в приятелска обстановка и се забеляза симпатията у двете страни, дойде информацията за договорено стратегическо партньорство. Нещо като “тежката дума” на Си Цзинпин към китайския бизнес – ето, сега, вече може да правите бизнес с България. Туп. Пекин дава зелена светлина, всичко е във ваши ръце, така да се каже.

А същата вечер, същата нощ  Пекин, няколко часа след срещата Румен Радев – Си Дзинпин, топла вечер, вратите на държавната резиденция пак бяха затворени, влязохме под зоркото око на младите момчета, които зорко прегледаха значките ни, а “фигурите” и “съчетанията”, които войниците изпълниха, не спряха да удивляват. За да продължим темата с китайските инвестиции в Африка, приседнахме на паважа около една от вилите, пуснахме си етиопски джаз и си припомнихме случките от деня – внушителната церемония по посрещането на Румен Радев, малките дечица, военния оркестър, разговорите между държавните глави, претъпкания българо-китайски бизнес форум в нашето посолство.

Нещо като стратегически колан, който се затяга около теб, без да подозираш – поставен в среда на павилиони, вили, пеещи птички, плуващи рибки и езера, заобиколен от ред и спокойствие, защитен от церемониалната гвардия и достатъчно, че и предостатъчно камери, хем си в Пекин, хем си свободен, хем не толкова. Хем очакваш бизнес с Пекин, хем не знаеш какво точно да очакваш.

На следващия ден визитата на Румен Радев и срещата му със Си Цзинпин беше на първата страница на China Daily с изваден акцент върху подписаното споразумение за стратегическо партньорство. Продължена бе темата за важността на пускане на редовна самолетна линия “София – Пекин” (съмнително поради малкия интерес); отваряне на клон на китайска банка в България (реалистично) и създаване на център за развитие в България (research & development, кой знае, навярно възможно). И други малки детайли в големия Китай, които подсказваха, че срещата е минала в наистина приятелски тон – нещо, което не винаги се случва в ясния китайски протокол.

Продължи с четенето на част втора от тук.