•
4 февруари 2019
Карина Попова е художник. Учи магистратура в Националната художествена академия. Преди четири години програма Еразъм я отвежда в Италия – в Института по дизайн ISIA. Там се занимава с илюстрация, моден дизайн, интериор. В момента е в Париж.
Константин Вълков: Кога разбираш в кой момент ти се рисува, твори? Кога идва момента?
Карина Попова: Идва съвсем случайно. Може да дойде, докато вървиш по улицата и видиш нещо интересно. Оттам въображението се отваря и веднага щом имаш възможност заставаш пред белия лист. Има моменти, в които имаш друг тип ангажименти и не можеш да го направиш, но веднага щом можеш, трябва да отидеш и да го направиш. Било то снимка или рисунка. Някой път запечатвам някоя идея на снимка и после я доразвивам с фотоапарат.
КВ: Кои теми не са ти интересни, никога не би работила върху тях, не би рисувала, не би снимала, не би изобразявала?
Карин Попова: Замисляла съм се над тази тема. Определено насилие и може би битови теми, които много често са отразявани от много фотожурналисти и фотографи – теми, които са много засягани. Аз смятам, че изкуството трябва да бъде красиво. Поне това, което аз правя. Трябва да е нещо различно от това, което виждаме постоянно, а ние сме свидетели на много неща.
Най-вече насилието, това ми е малко отвратителна тема, която не бих разработвала.
КВ: Някои биха казали, че тези теми са близки до провокацията, а тя е най-бърз, най-лесен начин да станеш по-популярен?
Карина Попова: Да, всеки човек може да твори каквото пожелае, но е важно да извървиш пътя си и да стигнеш до тази провокация, ако ще правиш насилие или картина със страдание – това да бъде нещо абсолютно изпитано, нещо абсолютно преживявано. Често пъти, ако се вгледаме, това нещо е наистина преднамерено и когато е преднамерено – то си личи. Трябва да е искрено.
И ако това е един извървян път на автора от малък, защото аз имам такива приятели, това да. Това означава, че си градил, самонадграждаш се, самопровокираш се и резултатът е това.
КВ: Можеш ли да ни разкажеш за целия процес – от началото до края на последната ти работа – проект, върху който си работила? И има ли неща, които са ти досадни и скучни в този процес?
Карина Попова: Напоследък това, което правя, е да снимам себе си. Това е нещо като монолог-диалог и всичко тръгна от Италия. Бях на един уъркшоп със Силвия Челесте Калканьо. Тя беше задала темата с маскирането, образът в огледалото. Тя се занимава с фотография върху керамика, това беше много близка тема до мен. След като направихме много снимки, много фотосесии, разбира се, минахме през всички етапи до излагането върху самата керамика и когато се върнах продължих да работя върху темата.
КВ: Имаш ли план Б за след време, ако това, което правиш ти досади, чувстваш, че си се изчерпала да се занимаваш с нещо коренно различно?
Карина Попова: С нещо коренно различно – не. Има няколко неща, които обичам да правя и по-скоро бих ги доразвила. Писане, изкуствознание, но не мисля, че би могло да ми омръзне. Надявам се да не ми омръзне!
КВ: Как един творец, ако е тълковен речник, би изтълкувал понятието „поставяне на цели“? Какво означава това за теб – да си поставяш цели?
Карина Попова: За мен поставянето на крайни цели в изкуството е малко трудна задача. По-скоро можеш да си нахвърлиш идеи, които да развиваш. Това е един безкраен път, това не е от т.А до т.Б – днес ще рисувам човешка фигура и утре вече като приключа ще я дам в галерията. Има такъв тип хора, но аз не съм такава. Аз обичам изненадите, обичам да се случват неща по пътя, които биха могли да променят проекта ми, да ме заведат в друг град, друга държава, защото това е смисълът на изкуството. И то да те води – не само да казваш „това нещо ще се случи в 9 часа сутринта“. Да, ако си сериозен в това, което правиш, трябва да има дисциплина, но крайна цел е изключително сложно и твърде амбициозно нещо за един артист.
КВ: Амбициозна ли си?
Карина Попова: Да, в рамките на нормалното.
КВ: Самотна ли е професията ти? И ако това е така, помага или ти тежи?
Карина Попова: Помага ми, когато оставам сама и се затварям да работя, така събирам целия си свят на едно място без да се разсейвам от останалите. От друга страна не е самотно, защото аз мога и сега да започна да рисувам пред теб и ти няма да ми пречиш. Не съм от тоя тип хора, които трябва да се затворят, да се скрият. Не, не, нямам никакви притеснения. Ако мога да правя нещо и сред хора ми е ОК. Обичам да сядам по улиците и да рисувам, да снимам.
КВ: Когато е готова една работа как знаеш, че се е получила. Питаш някого, на когото имаш доверие или има нещо в теб, което казва, че се е получило?
Карина Попова: По-скоро е вътрешно чувство, което ти казва, че няма нужда повече да докосваш. Тоест, тя е готова. Има моменти, в които една работа продължава да бъде работена един, втори, трети ден и така нататък и може да се надгражда. Аз обаче харесвам техниката с туш и нещата да се случват, ако може по-бързо. Не прекалено много да мисля и прекалено много да работя по работата. Зависи от самата техника. Не можеш да направиш една маслена картина за 10 минути, големите художници го знаят.
КВ: В някои жанрове „хепи енд“ е ясно какво означава, в изкуството има ли такова нещо, какво е това нещо? И по-скоро мислиш ли какъв послевкус оставя твоята работа в зрителя дали ще е снимка, дали ще е картина?
Карина Попова: Може да прозвучи егоистично, но не мисля за това кой какво си мисли за работата ми. По-скоро опитвам да вложа всичката енергия, която тече и вече тя сама започва да говори на останалите хора. А „хепи енд“ не мисля. Не. Скоро четох една статия, в която се казваше: „Това е направено както трябва“. В изкуството не може да има такива граници, защото всъщност няма край.
***