Признание: Магдалина Дианова е един от любимите ни илюстратори и – съгласете се – някак естествено да бъде част от поредицата „Бал на дебютантите“. Запленени сме от любовта й към рисуването. И така един ден тя прие поканата ни и ни гостува в главните квартири на егоист.

КВ: Кой е последният герой, който нарисува с желание?

Магдалина Дианова: Последният герой беше един самурай. В момента рисувам по личен проект, който е онлайн предизвикателство за феодална Япония. Трябва да нарисувам осем точно определени герои – самурай, нинджа, шогун. Последният ми герой е самурай, търсещ изгубената си дъщеричка. Тя е отвлечена и е в лагер, в който я обучават за нинджа. Той става ронин, не се подчинява да даймьото си (владетел на определени земи, пряко подчинен на шогуна) и като наказание отвличат дъщеря му. Той тръгва да я търси и по пътя си се среща с една гейша, с която са били много добри приятели като деца, но са се разделили.

Това е последният герой, който нарисувах с огромно желание, защото е супер интересно, когато рисуваш, знаейки, какво искаш да се случи. Исках да си измисля история за проекта, защото мога лесно да седна и да нарисувам 8 герои, обаче така няма да имат много характер. Ще бъдат стандартни – каквито сме виждали много. Исках да измисля история, да им предам характер. Направих супер много скици, търсейки поза, която да му отива. Просто една неутрална поза, но да е точно Той как стой неутрално. Един човек ще застане леко присвит в тази неутрална поза, защото е срамежлив, друг ще бъде супер изпъчен. Направих много пози, търсейки тази, която му отива най-много на характера. Беше много интересно. Нарисувах 10 и в един момент бях «О, това е ТОЙ!»

КВ: Питах те какво нарисува с желание, защото ми е интересно да чуя какво си рисувала без желание?

Магдалина Дианова: Случва се понякога за работа. Няма как. Въпреки, че работата ми е креативна, има неща, които просто потръгват зле и някак си в последствие загубвам желание. Винаги започвам проектите си с желание, но понякога по пътя то се загубва. Случва се на моменти, защото клиентите искат да тръгна в посока, която на мен не ми допада, искат да се направят промени в началните рисунки, с които аз не съм обезателно съгласна. В крайна сметка клиентите трябва да са доволни, рисунките приключени и понякога няма как.

КВ: Оставам с впечатление, че рисуваш повече дамски образи. Кой образ, ако може така да се каже, се рисува по-лесно: мъжки или дамски?

МД: За мен е по-трудно да рисувам мъжки образи, защото съм момиче. Мисля, че много художници страдат от този проблем. Повечето художници мъже, които съм срещала в интернет и,които познавам, започвайки да рисуват, могат да рисуват по-лесно мъже. Същото е и с жените. Защото сме свикнали да гледаме себе си, да се анализираме, да гледаме хора от същия пол. На мен ми беше много по-лесно да рисувам момичета, както и си личи. В последната година забелязах това и не ми хареса, и си казах, че трябва да изляза от зоната си на комфорт и да започна да рисувам повече мъже.

КВ: Относно парите. За илюстрацията сякаш дните са добри. Работа е лесно конвертируема – ако мога да се изразя така – социалните медии и Интернет позволяватда работите за проекти навсякъде по света, така ли е?

МД: Малко е сложен отговорът на въпроса. Не е толкова черно и бяло. Зависи от клиентите. Мисля, че има достатъчно работа в сферата на илюстрацията и анимацията включително. Просто зависи, предполагам, от това колко си добър.

КВ: И колко добре маркетираш себе си.


МД: Да. И като художници мисля, че на повечето от нас не ни идва много отвътре това нещо и трябва да се научим да го правим. Лично на мен ми е малко досадно и честно казано не го правя колкото трябва. По принцип е добре да си споделяш нещата онлайн или да напомняш за себе си, защото няма как хората да разберат за теб, ако не си показваш нещата и не ги споделяш със света. Истината е, че понякога предпочитам да седна и да рисувам още половин час за деня, отколкото да прекарам половин час в Instagram, за да качвам снимки, да коментирам другите хора, за да ме види някой. Честно казано вярвам, че един ден ще стана достатъчно добра, че да бъда достатъчно популярна. В момента не изпитвам силна нужда от това.

КВ: Ние виждаме само крайния продукт. Коя е тъмната страна на това да си илюстратор?

МД: Да, има тъмна страна.  Повечето художници сме по-затворени, чувствителни и съответно много се съмняваме в себе си. Това е доста неприятно, влияе доста и буквално е като някакъв ужасен глас в главата ти, който постоянно ти повтаря: „да, това е добро, но можеше да е и по-добро“; „защо не рисуваш в момента, а правиш нещо друго?“; малко е като порочен кръг, защото понякога се чувствам длъжна постоянно да рисувам, защото виждам, че всички са по-добри от мен и няма друг начин да стана по-добра
  освен, ако не рисувам, рисувам, рисувам. Понякога влизам в някаква зона – 2 седмици рисувам без да спирам. Едната част от деня ми е да рисувам по работа, после по лични проекти, минавам курсове и в един момент просто не мога повече и спирам да рисувам. Понякога се е случвало да спра да рисувам за месец–два, защото ми се гади от рисуване вече толкова много. Много тъжно. Мисля, че това е тъмната страна на рисуването, че приемаме навътре много от нещата, много се сравняваме с други художници. Не мисля, че трябва да бъде така, но аз го правя. Знам, че не трябва.

КВ: Амбициозна ли си?

МД: Бих казала, че да. Да, амбициозна съм.

КВ: Какво означава в твоята работа „краен срок“?

МД: Нещо ужасно. „Краен срок“ означава нощи, в които не съм спала, защото съм оставила нещо за последния момент. Правя го редовно за съжаление и да, не е приятно, но се радвам, че имам срокове за проектите и не бих искала да променя това нещо, защото иначе бих протакала нещата супер дълго. Много често дори за лични проекти си поставям краен срок. Трябва да имам нещо, което да ме мотивира и да знам просто, че трябва да седна и да рисувам, защото има някои дни, в който се събуждам и не ми се рисува. Не ми е ден за рисуване и няма да рисувам. И като нямам краен срок, няма да рисувам. И то пак е като порочен кръг. Крайните срокове са неприятни, но са нещо полезно.