Една от последните интересни и актуални изложби у нас е ретроспективната изложба Разместване на пластовете на куратора Владия Михайлова в Софийска градска художествена галерия.

Изложбата представлява ретроспектива от платформата за млади автори на галерия Васка Емануилова (филиал на СГХГ) Място за срещи, стартирала през 2003 по инициатива на Мария Василева. Тогава това е една от първите платформи, целяща да отвори институцията за младото българско съвременно изкуство. Днес тази програма навършва 15 години, събирайки в галерията най-доброто на едно място. Идеята за поставяне на младото изкуство в институция за разлика от много други държави у нас е все още ОКСИМОРОН. С това започва и изложбата.

Още на входа четем в сегашно време: Музеят е… храм (Лубри), котенце (Леда Екимова), мавзолей (Иво Димчев), катакомбите на изкуството (Войн де Войн)…

Според кураторката Владия Михайлова това е този антимузеен, антиинстуционален елемент, който дава на институцията ново звучене.

Определено това начало е

силна заявка за разместване на старите пластове

“Това са автори, които присъстват в много различни пространства, които непрекъснато създават, и за тях музеят не е онази символна голяма институция, която трябва да ги легитимира, както например е за поколението на 90-те, което непрекъснато коментира самата история на изкуството. Има едно голямо цитатничество в техните произведения. Тук няма. Тези хора се занимават с живота, с неговото най-голямо разнообразие, със света наоколо, реагират на различни социални теми, на вътрешните си духовни пространства”, споделя Владия.

Изложбата ни посреща с гръб. На арката на главния вход висят обърнати многото платна на Станимир Генов. Разбираме, че са негови чак когато навлезем навътре в изложбената зала, от където и успяваме да го разпознаем в тези живописни колажи.

Според куратора Владия Михайлова, това е така нарочно:

“Изложбата започва с  идеята за личната революция, която преживяваме през паметта, през тялото, през работите на Войн де Войн, Иво Димчев, Антон Терзиев. Входът реално е краят, дупето, ако щеш. Затова картините на Станимир Генов са наредени по този начин, обърнали гръб на публиката. Затова знакът Еxit на Бора Петкова е поставен извън художественото пространство. Има някакъв майтап към младото изкуство в началото още с работата Грешки на Светлана Мирчева. Изложбата започва сякаш без голяма претенция и със шега за това, че сега ние ще обърнем гръб, защото сме тръгнали от една малка тъмна заличка на Софийска градска галерия (последната изложбена зала с видеото, която всъщност по логиката на подредбата е първа) и от нея като че ли се разрастваме навътре в музея.”

Това е една определено нестандартна подредба, която обаче не всеки намира за удачна. Според изкуствоведа Надя Тимова идеята не е достатъчно ясна и обърква.

“Разочарованието ми идва от усещането за хаос и случайност в самата изложба. Това са множество творби без видима концептуална или естетическа нишка помежду си. Въпреки, че в експозето към изложбата ясно са маркирани темите и проблемите, с които се занимават авторите, те ми се струват прекалено много или прекалено принципно изложени. “

Надя от години живее в Париж и гледа на местните изложби с друг поглед. Затова не се страхува да споделя критичното си мнение за липсата на цялост и една водеща идея в тази изложба.

“От дълги години имам сериозен проблем с визията на българските изложби. Прекалено малка част от тях са мислени като едно цяло, а и в детайл. А вероятно са мислени, но неуспешно реализирани. На галериен жаргон –  не добре наредени“.

За да се избегне този визуален хаос, а и предвид множеството засегнати теми, тази изложба би трябвало да се развие в някаква обща посока. Посока, която хармонизира тези 35 авторски търсения. Което очевидно е един все още неосъвършенстван етап в развитието на кураторската дейност у нас. Единият вариант е да се изберат много внимателно творби или да се поръчат такива, които да илюстрират, да речем, темата за музея (все пак има няколко такива в експозицията), или да се подберат работи от всички тях в опит да се коментира една-единствена тема. Впечатлението от изложбата за мен е хаотично и на пръв поглед се гради на принципа, че всеки автор е самостоятелен павилион. Не става ясно защо един артист е поставен до друг и по каква логика, и защо именно с подбраната творба”, споделя Надя Тимова, изкуствовед.

Кураторът Владия Михайлова пояснява, че от самото начало е търсила нестандартния подход, който да е именно нехронологичен или институцианален:

“Когато замислях изложбата изключих историческия подход, за мен той не е любопитен, инситуционалният разказ през това какво ние направихме ми се стори по-скоро в зората на Място за срещи. От тогава контекстът много се промени, институцията в момента има една друга роля. Освен това става въпрос за една група от автори, които вече не попадат в определението млади автори, много от тях вече около 40 и над. За това изложбата е кръстена именно Младо изкуство в музея, като това съдържа доза ирония. Това е изкуство, което е актуално, съвременно, решава проблеми, които касаят света тук и сега, не само в България.

Исках да селектирам автори, които са активни участници на нашата сцена и имат какво да кажат, както и сами да се контекстуализират в пространството. Това е стремеж към една актуална изложба, а не голяма ретроспекция или равносметка на програмите – нещо, което ще бъде направено в каталога. Това беше кураторският ми избор.”

Разхождайки се из залите на Софийска градска, определено се заглеждаме върху всяко произведение и то наистина говори само по себе си. Всяко обхваща някаква актуална тема – било то глобална или локална, като бухалката на Антон Терзиев, например. На нея в предната част върху лакираното дърво фино са издълбани множество рози, елемент, познат ни от българските традиции. Този абсурдизъм носи доза критичност, изразява позиция, без да е лозунг, или както Владия казва “да излизаш на площада”, но все пак според нея загатнатата революция в множеството произведения тук е повече лична.

“Това по някакъв начин е самоопределяне, търсене на своето пространство и позиция в света. Революция като гледна точка, която ти искаш да споделиш. Има го почти във всички работи. Именно с този елемент започва изложбата, минавайки през иронията, шегата, странната колизия и избора на теми. Затова централно място заема стенната фотография на Даниела Костова Приклещване, която се намира на границата между реалното и въображаемото. От идеята за личното, която по някакъв начин става съпричастна с другите. Подобно на работите на Борис Праматаров, Калин Пенев или Калина Терзиева – един вътрешен свят, който може да изглежда сюреален, когато се въплъти в някакви обекти.”

От темата за вътрешния свят и самовглъбяването разместваме следващия пласт, за да научим за друга важна обединителна точка сред творбите. Освен сюреалния личен образ, който споделят авторите в работите, за да заявят мястото си в света, Владия говори за паметта. Пласт-по-пласт тя също е множествена: паметта за архива, идентичността, ролята на света тук и сега. Така например в работата си Димитър Солаков показва един кич на новото строителство и реконструкцията на крепостите, а Антон Цанев – автентични предмети, докарани от изоставена духовна семинария. Според Владия този контраст най-силно конкретизира въпроса за паметта: от бутафорията към забравената автентичност.

Даниела Костова е сред първите автори от програмата Срещи в музея. От години живее в Щатите, но не е загубила връзката си с България, където е сред активните художници:

“Тази изложба поставя под въпрос поколенческия принцип, много популярен в българското изкуство като по този начин размества пластовете, разбърква картата и ориентацията за да създаде нови връзки между произведенията, между участниците и институцията. Дефиницията незавършено в текста на Владия много ми хареса, защото кореспондира с този смисъл на променящо се, търсещо се поколение или “изкуство”, еволюиращо в неочаквана посока.

Изкуството, както според самата кураторка, така и според Даниела трябва да се стреми да бъде по-публично и не толкова затворено в себе си както през 90-те.То трябва да има много теми и всички те да са достъпни за широката публика.

“Във всеки случай смятам, че такива по-мащабни изложби с много автори в централни пространства, посещаеми от повече хора, трябва да се правят по-често и наистина се надявам да са полезни за хората, които живеят в БГ и тези извън нея”, споделя още Даниела.

Като участник в изложбата решавам да я попитам, какъв е според нея смисълът на подредбата на работите, освен поколенческия, който определено е различен от този, който сме виждали до сега:

“За мен в изложбата има енергия и динамика, голямо разнообразие на медии и теми. Фокусът е на самите произведения, не на обединяваща тема, така че има такова микро-четене, а като композиция изложбата разчита на класически принцип и симетрия, в който може да си позволим игра и по-смели находки като например работата на Войн де Войн. Прочита на работите и изложбата не е еднопосочен, има много посоки. Но може би навигационна карта с малко текст за автори/работи и същите тези посоки – би помогнала по време на изложбата”.

Интересно е, че този път за разлика от много предни изложби, Владия Михайлова кани експерти: архитекти и техници, които да помагат на авторите при изграждането на изложбата. Според Даниела Костова това е хубаво, не само защото прави произведението и изложбата по-професионални, но дава възможност авторите да се концентрират върху концепцията на творбите си. Българската художничка, живееща в Щатите споделя, че поради кризата бюджетите за изложби силно намаляват и принципът от вертикален често става хоризонтален, което променя сцената, докато тук ние виждаме обратното – как СГХГ дава място на това съвременно изкуство, а не го измества в периферията. Това е една от причините тази изложба да бъде посетена, защото най-накрая малко по малко започваме да говорим с Европа на един език.

И в крайна сметка освен разместването на поколенческите и тематични пластове, в които се вглъбяваме прелиствайки ги един с друг, питаме кураторът Владия Михайлова дали все пак има някаква една обща тема:

“Мисля, че това което тези автори споделят общо е една близка социална и културна среда, която ги определя. Тя влияе както на медиите, с които работят, така и на темите.В техните работи вече отсъства идеята за привелигирования художник. Такъв няма. Това не е “поколенческа замяна” или “нов капитал”, който влиза на някаква сцена. Разликата с поколението на съвременни художници от 80-те и 90-те е не институционална, а съдържателна.

Това са автори, за които музеят не е онази символна голяма институция, която трябва да ги легитимира, както например е за поколението на 90-те, което непрекъснато коментира самата история на изкуството, има едно голямо цитатничество в техните произведения. Тук това го няма. Тези хора се занимават с живота, с неговото най-голямо разнообразие, със света наоколо, реагират на различни социални теми, на вътрешните си духовни пространства. Това вече не е едно поколение, което застава зад един лозунг на революцията. Революцията е лична, тя е споделяне на пространство и идеи с конкретни хора в конкретна среда”.

Наистина в края на 80-те започва промяната на българско изкуство със съвременно. Тогава то е предимно политическо и етическо, крещи ясно своите тези за нова културна, политическа и социална среда. По-късно през 90-те то вече започва да бъде средство за комуникация. Това може да се види и в ретроспективната изложба на група XXL в Национална галерия. И в крайна сметка това е един много добър преход, две институции, които преминават през зараждането на българското съвременно изкуство до днес.

А какво се случва днес?

“Съвременното изкуство у нас постепенно започна да се възприема преди всичко като средство за комуникация, като глобален език, като английския…”, споделя културологът Кирил Василев, “… днес у нас има достатъчно на брой художници, които владеят отлично този език. И това е чудесно. Само, че вече не е достатъчно. Така, както доброто владеене на английски език вече не е достатъчно условие за успешна международна кариера. Предимството днес имат тези, които владеят колкото се може повече локални езици и имат колкото се може по-добра експертиза върху локални проблеми.

Това, което рязко отличава „бащите” на днешните млади е именно владеенето на диалектиката на локално и глобално ниво. Струва ми се, че техните по-млади колеги само биха спечелили, ако проследят генеологията  на съвременното изкуство у нас и преоткрият политическите, етическите и социално-критическите му корени. За да може карнавалът да се превърне от обикновено веселие в истинско преобръщане на властовите йерархии и езици, без непременно да се отказваме от веселието.”

До някъде разместването на пластовете поставя не само въпроса за поколенческия принцип, но и в избора на темите, част от които споменах. И ако трябва да се върнем към тази за паметта, то може да заключим, че тя е започнала със създаването на колекцията към Градската галерия по инициатива на Мария Василева и това прави “младото изкуство” част от историята, а дали е по-добро от това през 90-те или не всеки сам може да прецени, но едно е ясно, то определено заслужава своето място, ако не в музея, то в нашата културно-историческа памет.

Разбира се, изложбата в Софийска градска си заслужава да се разлисти пласт по пласт. И ако не сте прочели този текст преди да я посетите и да си съставите собствено мнение, то до някъде би помогнало липсващото допълнитено описание, за което Даниела споменава, което минимум би ни спестило чуденето защо изложбата започва с гръб, като че ли отзад-напред. След месец Владия обещава като продължение каталог, в който ще може да прочетем всичко подробно. Само че тогава изложбата вече няма да е в галерията.

На 1-и февруари между 17:00-19:00 ч. ще се състои втората кураторска разходка и безплатен ден за Софийска градска художествена галерия, а през целия ден посетителите ще могат да влизат през служебния вход и да излязат през централния, което е всъщност оригиналната идея на Мина Минов, заличавайки това кое е отзад и кое отпред, размествайки първия от многото пластове.

 

Изложбата Разместване на пластовете, курирана от ВладияМихайлова, продължава до 4 февруари 2018 г.