Дълго се чудих как да отговоря на това съобщение. Първо, разбира се, изпратих няколко пояснителни думи в сериозен стил. После реших, че няма как подобна страшна смешка да се обяснява политически и претенциозно да се говори за „генезиса на проблема“ или „как стоят нещата по същество“.

Разбира се, става дума за видео, в което „трима сериозно изглеждащи мъже целуват ръка на бившия премиер Борисов“. Или поне така го описа чуждестранна журналистка, изгледала видеото в профила ми във фейсбук.  Дамата уточни, че е шокирана, но като цяло допускала, че може да има и разумно обяснение за това. Въпреки всичко плахо зададе въпроса какви са обществените реакции в страната и в крайна сметка, защо, по дяволите, Борисов подава ръка, а „тримата сериозно изглеждащи“ я целуват усърдно.

Как да ѝ обяснява сега, че един от въпросните е Цветан Цветанов? Просто няма как да разбере колко страна е формулировката на въпроса ѝ и епитетите, които ползва. 

Та, започнах – Православната църква има ден за прошка, в който – сещате се, тук обяснения как по-малките искат прошка от по-големите и дрън-дрън.  Жената обаче продължава да не разбира. Знам за подобен ритуал и в католическата църква, казва тя, но всички тези хора не са в църква. Еми, не са – отговарям, но както се вижда това няма особено значение. Добре, да приемем, че изпълняват църковен ритуал – продължава неразбиращо моята шокирана западна колега – принципно не би ли трябвало с такава страст да се целува ръка на свещеник, и то не точно ръката му, ами пръстен? Еми, трябва – отговарям и започва да ме обзема страшно чувство на срам. „Господи!“ – възкликва жената, ама такова поведение издава страшен дефицит на самочувствие и морални устои. Смотолевям, че е права.

„Чудя се – какво ли казва обществото за това – проследила ли си?“, продължава да настоява, при положение, че тоя въпрос разсеяно го пропуснах. Нищо, мила моя, нищо не казва обществото. Гледа клипчето, смее се във фейсбук и то едно общество – 200 – 300 души и толкова. Тръгвам да го пиша, пак ме хваща оня срам и обяснявам кротко, че не е особено широко дискутирана тая тема. „Защо няма публичен дебат“, продължава да упорства тя. „НЯМА!!! НЯМА И ДА ИМА! Защото тука никой нищо не дебатира, освен обещания за високи пенсии, а тия неща се смятат за най-нормални, защото те не само ръка искат да му целунат тия тримата изглеждащите сериозно“. Ей това трябва да напиша.

Не го написах. 

Обясних, че обществото в България е леко странно, липсват му критерии и определена чувствителност като цяло и по таи причина приемат Борисов за нещо като баща на нацията, патриарх или както иска да го нарече. Спууки, реагира тя. Пак е права. „Не съм виждала подобно нещо освен в Северна Корея – хем е смешно, хем е тъжно едновременно“, допълва събеседничката ми. На мен вече отдавна ми е само смешно, ако се натъжавах от подобни неща щях да съм в перманентна депресия. „Ние можем да се смеем на това, обаче за самото общество е унизително да не казва нищо – затова не разбирам липсата на реакция“, уточнява тя. И след още няколко реплики си пожелаваме лека вечер.

Тръгнах да търся реакции. Намерих медийни публикации, обясняващи как Борисов поискал прошка от народа. Отказах се. И да има някъде, те са толкова незначителни, че вероятно се събират в нюзфийда на една определена група хора в социалните мрежи. Адекватният въпрос е –защо тази група, която очевидно има критерии не може да ги наложи.

Отговорът е тъжен и ясен – тази група може да има критерии, но няма характер, няма плътност и най-важното – част от тази група винаги с цялата си претенция е готова да се „даде“ на Борисов.

От другата страна пък стои друга група, която съсредоточено и методично възпроизвежда една и съща номенклатура, като се опитва да смени опаковката ѝ. Този път опаковката се нарича Корнелия Нинова, която призовава опонента си с целунатите ръце да се разберат като мъже. Т.е. очевидно е търсенето на Бойко Борисов в пола, който да извади лявото от пеевската кочина, в която влезе доброволно и най-вече официално. Защото Борисов е на същото място, но поне не е гласувал за Пеевски да оглави ДАНС. Не че не е същото, просто е малко по-скришно.

В крайна сметка, ако трябваше да обясня на дамата от Западна Европа картината тя би звучала – че поради комунистическата политическа традиция у нас – партиите (с малки изключения – за жалост почти неуловими от социолозите на фона на масовите народни настроения) ужасно много харесват да имат бащица. И предпочитат да имат ръка, която да целуват. Защото като я целуват, тя или ги милва, или ги бие. Като ги милва може да им даде и някой лев. И това не е политически избор. Това си е съвсем житейски постулат, който се пренася в политиката.

Ей затова неразбиращата моя колега ще твърди, че видяното е спууки и ще сравнява кадрите с подобни от Северна Корея. 

Манталитетен е проблемът. ДПС целуват в Сараите, ГЕРБ навсякъде (нали са народна партия), а БСП пази този свой инстинкт още от БКП-времената. Всичко е наред. Нищо няма да се промени.

Моята колега с резонните, но звучащи в България дълбоко наивни въпроси, си е легнала отдавна. Аз продължавам да търся адекватни, изразени високо реакции срещу подобна проява не просто на лош вкус, а на управленски маниер. Няма. И ето тази липса обезсмисля програми, кандидати и прочие. Защото липсата на реакция е в основата на възпроизводството на модела КОЙ, ТОЙ, наш и свой.

Ръката, която целуваме – милва и наказва. Ако не е Борисов ще е Нинова, ако не е тя, ще е Доган, ако не са те, ще е Цацаров. Винаги ще има бащица. Как да го обясня това на човек, който пита не просто за партийна реакция срещу подобна проява, а за обществена – независима, недоминирана от формация. Ей такова – истинско възмущение, което би лекувало гангренясалия държавен организъм. А такава съпротива е невъзможна, защото тия дето трябва да се съпротивляват гледат да не обидят някой от „сериозните мъже“, които целуват ръка, защото от тях ще им зависи назначението някъде си. В държава, в която йерархията на целуната десница е единствената работеща, нуждата от избори става все по-малка. Защото няма между какво и какво да избираме.