Поредната среща от проекта “Предай нататък” – серия от интервюта с дами, а всяка дама избира коя да бъде следващата, с която да разговаряме – ни отвежда в болница Надежда и по-точно в звено “пренатална диагностика и терапия.” Търсим д-р Чачева.

Доктор Кристина Чачева беше посочена от Нели Огнянова. Доктор Чачева е работила над десет години в Германия, след това се връща тук и е ръководител на въпросното звено в болница Надежда. Навярно сте попадали на информация за нея по един или друг повод. Сигурно сте научили името й, когато тя направи първата вътрешноутробна операция. Навярно вие или ваши близки сте били при нея. Д-р Чачева ни посреща с усмивка, готова да поговорим. Чували сме, че след тежки работни дни не й е много до работа, но да видим.

Маринела Величкова: Наистина ли след работен ден не ви се говори?

д-р Кристина Чачева: Зависи как е минал работният ден. Понякога ми се говори (усмихва се).

МВ: Сега говори ли ви се?

КЧ: Да.

МВ: Как мина денят?

КЧ: Досега мина много приятно всъщност.

МВ: Какво значи за един лекар работния му ден да мине приятно?

КЧ: Аз съм от привилегированите лекари, които си говорят за приятни неща с пациентите и нямат кой знае колко негативни емоции. Но като цяло и при повечето колеги, пациентите идват с лоши неща, с лоши мисли, проблеми, с лоши емоции. Щеш – не щеш, предават ти ги и на теб. Общо взето може цял ден да посрещаш негативни емоции. Така че за повечето колеги денят е хубав, когато не е било чак толкова тежко това, което са получили от пациентите.

Константин Вълков: При вас конкретно кога е тежко?

КЧ: При нас става тежко, когато трябва да казваме на бъдещи родители неприятни новини, т.е. че бебето има някакво лошо заболяване, че прогнозата му е лоша, че тази бременност няма да приключи добре. Тогава не е приятно.

МВ: Вчера гледах филм за съпругите на Хенри VIII. Там основното очакване беше дали ще се роди здраво дете и дали това дете ще бъде момче или момиче. От тази история до днес са минали много години, кое е предизвикателството днес в тази област?

КЧ: Това продължава да бъде предизвикателство – дали една бременност ще премине добре или дали ще се роди здраво дете. Значи реално не е сме напреднали ужасно много (смее се), но всъщност истината е, че много сме напреднали. Акушерството продължава да бъде нещо като черна кутия в доста отношения, човек никога не знае какво ще се случи от една бременност в следващата минута. Дори за минути понякога се променят нещата.

КВ: Характер, воля, сила на пациента – те влияят ли в положителна посока за развитието на по-усложнен, комплициран случай.

КЧ: По-скоро могат да повлияят за по-доброто преминаване на една бременност. Но за развитието на усложнения не мисля.

КВ: Как разпознавате пациентите, какви ще бъдат, как ще се справят – като ги видите веднага или отнема време?

КЧ: Понякога човек получава просветление още в началото, понякога се изненадваш от някакви реакции. Много е различно. Но с годините се научаваш да разпознаваш хората. Мога да кажа, че беше предизвикателство тук в България, наново трябваше да се уча да разпознавам хората, защото сме доста различни. Манталитетът е различен. И още продължавам да се уча.

МВ: Кое е по-различното в сравнение с Германия в реакцията на българския пациент?

КЧ: Тук има голямо недоверие, за което мога да кажа, че и медиите имат известна заслуга. Ние като хора сме по-първични в реакциите си в България. Мога да кажа, че така се отразяват доста медицински неща. Така се подклажда това нещо. И може би това е най-голямата разлика. В Германия хората са малко по-образовани, по-внимателно поемат информацията, която им се дава. Може би и повече имат доверие на лекарите, докато това е доста подкопано в България.

МВ: А може би принципът е – като знам какъв инжерен съм ме е страх да отида на лекар. Кое ви се иска максимално бързо да се случи в България и то е възможно да се случи?

КЧ: От гледна на точка на реакция на пациентите, иска ми се човек да обмисля това, което му се поднася като информация, да има възможност да развива в себе си умението да реагира спокойно. Да не вини вестоносеца за лошата новина.

КВ: Трудните или рискови случаи – възможно ли е да се каже, че донякъде се повтарят или винаги ви изненадват. И кой беше най-трудният ви случай тази година?

КЧ: Като цяло винаги има изненади, обаче има неща, които са закономерни, дори в акушерството. За най-труден случай тази година, трябва да си помисля. Да, имаше едно момиче от Плевен, което дойде с нещо, което рядко се случва в акушерството. Възможно е да се случи на една от 50 до 200 хиляди бременности. Това е т.нар. паразитен близнак. В този случаи те решиха, че искат да направят всичко възможно за тази бременност. Паразитният близнак е някаква рядка форма на сиамски близнак, това са еднояйчни близнаци, при които на единия близнак не се развива сърце, той се кръвоснабдява от другия близнак, който се нарича помпещ близнак. При този случай семейството реши, че иска да направи всичко възможно за здравото бебе и се наложи да прекъснем кръвоснабдяването на този, който няма сърце. И това е свързано с една доста рискова процедура, при която с лазер се затварят кръвоносните съдове на този, който няма сърце. Това беше най-трудното тази година.

МВ: Спите ли преди подобни интервенции?

КЧ: Да. Не съм напрегната. Добре се получават нещата, но е трудно. Не е нещо, което всеки ден правиш.

МВ: Когато се сблъскате с подобни проблеми, това не поражда ли у вас самата страхове? Как се чувствахте по време на вашата бременност? Имахте ли страхове?

КЧ: Аз съм човек, който добре успява да изключва тези неща, така че си работих през цялата бременност почти, докато можех да стоя. В един момент вече не можех да стоя седнала и спрях да работя (смее се). Беше една спокойна и хубава бременност, нямах страхове.

МВ: Увеличава ли се патологията?

КЧ: Не. Патологията винаги е същата, просто може би хората в момента повече й обръщат внимание.

МВ: Тоест това е принципът – колкото повече знам, толкова повече ме е страх.

КЧ: Да. Така е.

МВ: Но вие знаете много в тази област, вас от какво ви е страх?

КЧ: Всъщност докато бях бременна не ме беше страх. След това имам страховете на всяка майка. Знаете приказката – да не ти се случва това, което ти мисли майката. Това и за мен важи. От това ме е страх. От моите страхове.

КВ: В работата, когато взимате решения, освен опита, знанията, каква ролята играе вашия инстинкт.

КЧ: Инстинктът е много важен. И на мен ми отне време, докато се науча да не го заглушавам. И винаги да му обръщам внимание. В голяма част от случаите съм права. Когато си помисля нещо, така полусъзнателно, гледам да го чувам, да го запомням и изпълнявам, защото съм права.

КВ: Какво съжалявате, че не се изучава по време на образованието, за да бъдат специалисти като вас по-подготвени за бъдещата работа.

КЧ: Реално най-важното в медицинската професия не се изучава, то не може да се научи. То зависи от човешкия опит, който има всеки и това е комуникацията с пациентите, да бъдеш човечен, да можеш добре да ги водиш, да можеш да ги накараш да правят това, което смяташ, че е добре за тях. Това е много трудно. Това се учи с годините и това не го може лекарят, който излиза в университета.

МВ: Защо се върнахте в България?

КЧ: Защото в България съм щастлива, а в Германия не бях.

МВ: Кое ви прави щастлива в България и не ви правеше щастлива там? Средата?

КЧ: Да, всъщност средата, с която се свикнал до 18-ата си година така те бележат, че не е възможно да вирееш в друга среда, въпреки че се успяваш да се напаснеш, да имаш успех, да имаш приятели, да имаш живот. Въпреки всичко те владее едно безпокойство, което изчезва в момента, в който се намираш вкъщи. Така че затова.

МВ: Ако сега трябваше да взимате решение каква да бъде бъдещата ви професия, би ли била тя същата?

КЧ: Колкото и странно да звучи не съм сигурна, че щеше да бъде същата. Харесвам си работата. Но докато стигнеш до момента, в който се чувстваш добре в работата, минаваш през толкова много ужас и толкова страшно много бъхтене, че не знам дали си заслужава. Не съм убедена, че си заслужава, въпреки всички добри неща, които можеш да направиш. И всички добри емоции, които имаш след това. В крайна сметка животът минава, докато го правиш. Докато го постигнеш минават едни 20 години.

КВ: Професионално какво не сте постигнала?

КЧ: За момента съм постигнала много от нещата, които някога съм искала. Може би следващото нещо, към което се стремя е да има обучение на млади колеги. Това е нещото, което потръгва. Организираме различни обучения за млади колеги. Но и затова трябва време, енергия, организация, но това е новата ми цел.

МВ: С кого да продължим след вас?

КЧ: Искам да дам глас на някого с кауза, който не е публична личност. Защото има много интересни хора, които са известни, но те постоянно са канени някъде. Адвокат Свилена Димитрова, която е председател на асоциация, която се занимава с медиация. Това е център за спогодби и медиация към Софийски градски и районен съд. Това е нещо, което е ново за България и тя е един от хората, които са съоснователи на тази асоциация.