Владимир Матеев завърши НАТФИЗ тази година, специалност „Актьорство за драматичен театър”, в класа на проф. Иван Добчев, випуск 2019 г. В момента е щатен актьор в театър “София”. Освен това е и модел. И също така нов гост в поредицата ни “Бал на дебютантите”.

КВ: Какво не ти хареса след първата ти постановка на професионална сцена в теб, в публиката, въобще във всичко? Какво те напрегна след края й?

Владимир Матеев: Може би фактът, че за това първо професионално представление нямах опита, нямах увереността, смелостта.  Излизах, но бях точен, премерен във всяко нещо – сега това, сега това – и нямаше живота, който би трябвало да има ролята и персонажът, които аз играя. От премиерата насам нещата се променят. Мисля, че става все по-хубаво.  Притеснението, особено при един млад артист е доста голямо, поне при мен. Неувереност и липса на самочувствие поради липса на опит – това е. Много е важно опитът да подплътява изявата на артиста, особено на първо представление на професионална сцена.

КВ: Важно ли е името на персонажа, който ще играеш?

Владимир Матеев: Не знам, ако го гледаме през нашите имена не мисля, че ни определя като хора.  Моето „Владимир“  звучи много сурово, а и не мисля, че имам нещо общо например с другаря от Русия.  Някои автори си казват какво означава името, какво носи. Чехов кодира в имената на героите си неща, подсказва на режисьорите и актьорите какъв е този човек, но нали за това сме артисти, за да си измислим какъв е тоя човек, няма значение как се казва героят.

КВ: Кое е по-добре за теб и за кариерата ти – да играеш роли близо до теб или да нямат нищо общо с теб, с твоята природа, не са ти интересни, или са ти странни, скучни?

Владимир Матеев: Ами това е нещо, което се опитвам да възпитавам в себе си.  За съжаление това го има при актьорите – превръщат ги в  типажи. И това не е само тук, то е в световен план. Този е такъв типаж, ще играе такива роли. Той е висок, красив, значи ще играе Дон Жуан, ще играе Ромео, ще играе Казанова. Същото е и при жените. Тя е красива и ще изиграе всички красиви роли в световната драматургия.  Аз съм на мнение, че актьорът, за да е артист, трябва да е максимално различен във всяка една роля, която прави. Ето например с ролята, с която старитрах своята професионална кариера играя тъмнокож, което ми слага една хубава начална позиция, от която тотално вече аз не съм това, което съм. Мисля, че актьорите това трябва да гонят.  Да бъдат различни, да не могат да ги разпознаят. Като ме срещне сега някой по улицата и ме пита: „Абе, ти ли играеш в „ С вкус на мед“ в ТБА“; „Да, аз съм“, а те: „Ми щот не успяхме да те познаем, там си боядисан.“ Мисля, че това е най-хубавият комплимент, който искам да чувам.

И хората, които четат това интервю, ако ме видят след време, ако са ме познали, моля нищо да не ми казват, ако не са ме познали в ролята тогава нека ми кажат. Мисля, че това трябва да се гони като цел.

КВ: Ако можеше да промениш нещо в обучението в  НАТФИЗ, в преподавателите, в колегите какво ще е то?

Владимир Матеев: Не знам. Това е много сложен върпос, ако променя нещо, това означава, че няма да съм този, който съм сега, а аз съм точно този човек, заради тези четири години в академията такава, каквато е. Ако тръгна да променям някои неща, ще променя и себе си, а аз така си се харесвам. Не знам, не мога да кажа. Хубавите и лошите неща в академията, в колегите, са такива каквито са, трябва да ги има и двете.  Хубаво е да гоним някаква промяна, ако нещата не ни харесват, но можем да бъдем и инати и да се преборим с тях, да ги преодолеем и въпреки тях да постигнем някакви неща.

КВ: Моментна снимка. Като кажа проф. Добчев и класа ти какво ти изниква пред очите? Като моментна снимка, кадър.

Владимир Матеев: Като кажа „клас“ и ми хрумват противоположни неща. Нашият клас и професорът или много се обичаме на моменти, или не се харесваме. Хубавите неща сякаш са извън академията. Имаме един много хубав момент с професора. Пътувахме в един автобус, тогава се връщахме от едно турне. С част от класа участвахме в едно представление на ТР „СФУМАТО“ казва се „Онова нещо“, то се роди след едно ателие по Радичков в Сфумато. Та пътувахме след представлението в Пловдив към София и не бяхме само хора от класа, бяхме около 50 човека, имаше много професионални артисти, студенти и едно от момичетата от нашия клас имаше рожден ден и ние много спонтанно скочихме и започнахме да й пеем „На многая лета“, автобусът се клати, защото всички скачаме, пеем и професорът изведнъж със собствен тирбушон отвори една бутилка вино, отпи и я пусна да мине през всички и всички пихме от нея по една глъдка. Мисля, че това са едни от най-хубавите моменти в тази професия – турнетата. Неслучайно е казано, че „Човек е човек, когато е на път“, а и в театъра винаги трябва да има някакъв извървян път – физически или професионален, творчески. Пътят е много важен. Неслучайно във всеки български филм има кадър как един човек върви по някакъв път. Това явно е в манталитета на българския човек – да е на път.

КВ: Кажи ми сега за публиката, усещаш ли я, каква е? Когато излезеш на сцената знаеш ли дали ще й хареса това, което ще види, или ще е точно обратното? Ако я усетиш добре ще играеш ли с по-голям кеф за нея?

Владимир Матеев: Не бих казал, че я усещам веднага. Зависи и от салона. Има салони, в които е пълен мрак и не знаеш има ли хора, няма ли. Има и салони, в които виждаш веднага публиката, виждаш я как стои и те гледа. Аз гледам да излизам малко като на рок концерт. Излизам и се хвърлям в публиката и ако ме хване – хване, ако не – падам. Това е. Не мога да кажа усещам, не усещам. Хвърлям се и ако ме хванат – хванат.

КВ: Какво мислиш за ставането на крака веднага след края на представлението?

Владимир Матеев: Аз съм изпадал в такива ситуации, в които не ми се става да ръкопляскам, защото не мога. Искам да стоя и да не ръкопляскам, още съм в това, което съм гледал и имам нужда от още малко време, но го има и другото, ако не ми е харесал спектакъла. Ставам, ама така ставам, че … А има случаи, в които толкова много ти е харесало, че просто не можеш да си стоиш повече на мястото. Мисля, че е хубаво, ако се въведе ръкопляскане само за актьорите и ръкопляскане отделно за режисьорите, защото ние сме постоянно на пангара и трябва да правим тези неща, защото някой ни е казал да ги правим.

КВ: Вие как разбирате дали представлението е минало добре? Питате режисьора, себе си, доверявате се на публиката? Как си давате оценка?

Владимир Матеев: То пак е въпрос на вкус, защото всеки актьор има различен стил на игра и този стил се базира на вкуса му за театър. Има хора, които харесват едно представление, в което играят и се чувстват много добре, за тях това е чудесно, зареждащо е, смислено представление. В същото представление има актьори, на които не им харесва цялото представление, не го намират смисъла вътре. Аз в повечето случаи не се занимавам с това дали ми харесва, или не.  Щом съм там ми харесва, ако не ми харесваше щях да си тръгна. Важна е обратната връзка. Това е публично изкуство. Важно е какво казва публиката.

КВ: Сега нека скочим в модата. Как се появи при теб модата? Начин на изкарване на пари или любов?

Владимир Матеев: Модата като начин на изразяване на един човек. Когато видиш един човек на улицата можеш да разбереш какъв е, с какво се занимава. За съжаление модата слага и етикети – тоя има пари, тоя знае едни кво си, логото не знам си какво, и веднага влизаш в категорията на „снобар“ или на нещо друго. При мен модата стана ненадейно. Ествествено да се занимаваш с това да бъдеш фото-модел, манекен, е до голяма доза късмет. Там има изисквания: колко си висок, какви размери си, как изглеждаш, дали камерата те харесва, или не. При мен стана случайно, не е основното ми препитание, не мисля и че ще бъде. Както ме пита един човек: „С какво се занимаваш“, аз отговорих „С всичко“, защото аз съм актьор и трябва да съм всичко.

КВ: Добре, тогава какво искаш да пише на твоята визитна картичка?

Владимир Матеев: Достатъчно е да познавате само мен. Аз мога да бъда всички други.

КВ: Амбициозен ли си?

Владимир Матеев: В рамките на умереното. Амбициозен с реален поглед над това, което мога и което съм. Не харесвам свръх амбициозните хора, това те прави кон с капаци.  Амбициозен съм спрямо възможностите си като човек, актьор, поет, модел и всичко онова, което съм.

***

Бал на дебютантите #26: Соня Тодорова