•
3 октомври 2019
Отлагаме интервюто със Соня Тодорова, защото тя е на турне в Стара Загора. Класът на проф. Жени Пашова випуск 2020 участва там във фестивала Държавен куклен театър – Стара Загора. И тъй като нямаме време за губене, когато най-накрая се виждаме, веднага започваме разговор. Представяме ви новия участник в поредицата ни “Бал на дебютантите” – талантливата актриса Соня Тодорова.
КВ: Вече четири години учиш в НАТФИЗ. Какво не ти харесва в ученето там?
Соня Тодорова: Остарялото разбиране на някои от преподавателите. Не ми харесва до някаква степен и базата, която се предлага. Както и това, че не се обръща достатъчно внимание на поведението на някои студенти. Забелязваме една тенденция, че все по-често, всяка година поколенията стават все по-разхайтени. И на това нещо не се обръща внимание.
КВ: Какво имаш предвид под “остарялото разбиране на преподавателите?”
Соня Тодорова: Дават се понякога упражнения, които са много стари. В чужбина се работи по много по-интересен начин. Възможно е някои часове да бъдат много по-забавни за нас.
КВ: Разкажи ми за конкуренцията между вас, между студентите. Кога започва да се усеща това?
Соня Тодорова: Според мен това е още от ден първи, от изпитите. Няма какво да се лъжем. Актьорите са егоистични същества. И това е нормално. Когато е в рамките на нормалното, конкуренцията е нещо добро. Още от първия ден има конкуренция. Още с влизането, с приемането на студентите, има конкуренция. Всеки се бори за това да бъде на първо място за професора си. Да се докаже на всеки преподавател. След това идва четвърти курс, когато може би конкуренцията е много по-страшна. Всеки се бори за някакво работно място.
КВ: Върни ни в този първи момент, как взе изпита си?
Соня Тодорова: Бях ходила на консултации лятото. И на трети кръг – влизам на изпит, поискаха ми само един материал, а после ми казаха “благодаря, довиждане”. На трети кръг се дават задачи. И аз си заминах, но след това се върнах и казах “ама как така, те не ми дадоха задачи, може ли да се върна, искам да ми дадат задачи” (смее се). Но това беше нормално, бяха ме гледали лятото и имаха представа.
КВ: Тоест всичко беше наред?
Соня Тодорова: (смее се) Никога не е наред, винаги има паника. Винаги има притеснения.
КВ: Вече имаш опит. Кога разбираш, след като представлението е свършило, дали си се справила добре или не?
Соня Тодорова: За мен е много важно мнението на моя професор, това е професор Жени Пашова. Още по време на самото представление актьорът усеща публиката. И можеш още тогава да разбереш накъде върви самия спектакъл. Това е живо изкуство и не може едно представление да си прилича с друго. Това е риска на нашата професия.
КВ: Имаш ли все пак усещане, че се справяш добре или нещо не е както трябва?
Соня Тодорова: Понякога да. Критериите в актьора се появяват малко по-късно. Усещането за това дали едно представление е минало добре. И повечето пъти, когато си мислиш, че е добре, че се справяш страхотно, че си хванала публиката за гушата, след това професорът ти казва обратното.
КВ: Как изглежда публиката във вашите очи?
Соня Тодорова: Имах един колега, който казваше “публиката – това е моят Хитлер”. Още със самото влизане, енергията, която завладява самото пространство се усеща. Още със стъпването на сцената актьорите усещат каква е публиката, каква ще бъде, какво може да се случи и какво ще бъде взаимодействието с нея.
КВ: В кой момент напрежението е най-малко за теб по време на една постановка?
Соня Тодорова: Няма такъв момент. Напрежението винаги е на висока честота. Не до истеричност, не в такъв смисъл. Но винаги си нащрек. Вниманието ни е обострено. Ако си позволиш да се успокоиш, загубваш целия процес.
КВ: Какъв тип персонажи не играеш добре. Какъв тип роли?
Соня Тодорова: Може би по-мъжки момичета, мъжкарани. Понеже това е много далече от мен.
КВ: Урок от последно представление, от последна работа, който научи?
Соня Тодорова: Случи се преди няколко дни играхме в Балчик. Играхме нашето представление “Кръговрат”, дипломното ни представление. По време на самия спектакъл правих едно кълбо и си навехнах пръста на крака. Зад кулисите настана голяма паника, дали ще мога да продължа, поискаха да спрат представлението. Но аз казах, че ще изляза, въпреки, че не знаех дали ще мога да продължа наистина. Пък и ми предстояха още такива “каскади”, ако мога така да кажа, в представлението. Накрая на поклона се загледах в публиката и разбрах, че това изкуство наистина изисква много жертви. И ако не си готов да ги дадеш, просто можеш да си вземеш чантичката и да се прибереш.
***