Ръсин е много як, така да знаете. Тук си говорим за поредицата ни „Бал на дебютантите“ преди да спечели „Икар“, но тъй като е много симпатичен на цялата редакция, ще си говорим пак. То се е видяло.

КВ:  Можеш ли да ни разходиш театрално с някакви неща, които си спомняш по линията Лима –Перу; Букурещ – Румъния; Пекин– Китай?

Йордан Ръсин: Впечатления от самото пътешествие или….?

КВ: … да е свързано с театъра.

Йордан Ръсин: Да е свързано с театъра… Ами да започнем от Лима – първият фестивал, на който бяхме. Там играхме един път, но бяхме две седмици. Всеки ден имаше по две представления, защото имаше много участници, имаше много страни от Южна Америка  – Бразилия, Аржентина, Перу, Колумбия.  Като бяхме на същия фестивал в Китай тези страни ги нямаше, защото им е много далеч да отидат до там. Та в Перу имаше много хора, представленията бяха по две-три на ден, закарваха ни с автобуси до местата, където се играеше и всичко беше едно върху друго, едно върху друго. Виждаш всичко, всякакви стилове, опити, неща. Някои ти допадат, други не. Разбираемо. Имаше едно индийско представление. Те правиха „Бащата“ на Стриндберг в една голяма зала и имаше много хора. Представлението беше само говорене и то, нали, на хинди. Седим ние, слушаме и някакви хора започват да излизат от залата, а те си продължават да говорят, да играят, продължава цялата работа. Изведнъж от сцената някой излиза, изтичва покрай тебе, разчупват четвъртата стена, нещо правят, влизат, излизат, ти се чудиш какво става. И изведнъж така го правят, че излиза финал. Публиката започва да ръкопляска, но те продължават да играят, продължават да играят и вече цялата публика с ръкопляскане започна  да се изнася от залата. Това е като нещо, така, лошо от целия фестивал, въпреки че не е хубаво май така да се говори, но тава се случи.

КВ: Букурещ и Пекин?

Йордан Ръсин: В Китай ние не успяхме да видим нищо, защото играхме последни и отидохме последни. Бяхме на два фестивала. Като бяхме в Шанхай, една от идеите на фестивала беше да играем едно от представленията някъде навън, на открито.  Та, до метрото в Шанхай, точно като излизаш, имаше нещо като амфитеатрална площадка. Отзад, разбира се, имаше много магазини, много хора, продаваше се студен чай и ние трябваше да играем там и беше много хубаво преживяване. Ние хем репетираме, хем хората минават, спират, сядат на стълбите и гледат. Събраха се много хора, не беше с пари, хората си гледаха. Представлението беше различно, не с участие на публиката де, но и ние разчупвахме стени.

Фотография: Константин Вълков

КВ: На кое от тия три места не би оцелял като манталитет, начин на работа? Къде не би се чувствал добре?

Йордан Ръсин: Ами аз си се чувствах добре. В Перу е малко по-специфично може би, не знам.

Интересното е, че там бяхме в краен квартал на Лима и ни бяха предупредили да не излизаме на своя глава, защото не е желателно, може и да не се прибереш. И ние не сме го правили, защото не искахме да нарушаваме забраните на полицията. Един път, обаче, както са две-три представления на ден, ние чакахме да започне следващото, събирахме се хора от ЮАР, Бразилия и други страни и взехме една топка на едно от момчетата там и започнахме да играем футбол. Направихме си едно Световно. Играхме 5-10 минути и дойде полиция. Казаха, че трябва да спрем, защото жителите на околността не са доволни от това, което се случва и ние спряхме, и върнахме топката на момчето.

Фотография: Константин Вълков

КВ: Към театъра тук. Дразни ли те лошото актьорско майсторство на сцената, когато отиваш и гледаш нещо?

Йордан Ръсин: Не знам как да отговоря на този въпрос.

КВ: Как вие актьорите разбирате кога едно представление е добро или не е добро? Защото при нас, публиката, е ясно, всеки субективно – харесало му е, не му е харесало, но вие все пак сте професионалисти. Има ли някакви тънкости, по които се разбира дали едно представление е минало добре, дали актьорите са играели добре, или не са?

Фотография: Константин Вълков

Йордан Ръсин: Те остриетата пак са две. Ние отиваме да гледаме, за да се отчуждим от това, защото това малко може и да ти потъмнява преценката за представлението, но не можем и тотално да се отчуждим от това, което сме. Как преценявам, не знам…

КВ: А за себе си как преценяваш кога си играл добре и кога не си?

Йордан Ръсин: Тази материя е много странна. Чувстваш, че си летял и изведнъж след представлението ти казват „какво правиш, бе?!“ или пък обратното, казваш си: „Аз съм пълно дъно. Нищо, пълно дъно!“ , а те ти казват: „Ехеее!“  и има моменти, в които си мислиш, че си летял и действително си летял, или имаш чувството, че си бил пълно дъно и си бил пълно дъно.
Аз за себе си не знам как стоят нещата. Просто излизам на сцената, пуска се действието в акция и когато трябва да излезе – излиза.

Фотография: Константин Вълков

КВ: Кога ти е най-трудно, ако може въобще да се говори така, в началото на представлението, в развитието му или на финала? Има ли момент, в който ти е най-трудно?

Йордан Ръсин: То, когато влезеш същински, започва вълната да връхлита. Най-трудното е самият работен процес. На сцената има моменти, в които е трудно да достигнеш и тогава там нещата са по-разклатени, но излезеш ли няма спирка, това мисля, че е при повечето от нас.

Фотография: Константин Вълков

КВ: Какво е това, за което се говори напоследък за ръкопляскането на публиката? Дали да са прави, дали да са седнали?

Йордан Ръсин: Може би това изправяне веднага след финала на представлението, когато дори не ти е харесало… изправянето и ръкопляскането е, когато нещо много ти е харесало, значи ти си пипнат, полетял си с представлението, а в днешното време ставаме за всичко. И аз, дори, защото пък сега, ако не станеш, а другите стават, нали, ще кажат: „тоя пък…“. Нещата са и така, и така.

КВ: А как ни виждате нас, публиката? Усеща ли се различната публика, да си кажеш: „Ей, тоя път публиката е много хубава“?

Йордан Ръсин: Да, усеща се. Има моменти, в които не знаеш. Отдолу е някаква тъмница и не знаеш, не усещаш нищо. В повечето случаи усещаш тишината, която работи, която се движи и те обзема и теб, и в това положение актьорът усеща дали контролира публиката, но не трябва да си хвърляш там концентрацията, а да си действаш на сцената. Усещаш цялата атмосфера отдолу в залата и е много интересно. Тази мистерия на тишината, която ти дава публиката и ти като актьор трябва да усетиш дали можеш да я дръпнеш малко повече, или малко по-малко с теб напред. Много интересна материя.

КВ: Питам всички актьори доколко им е интересно името на героя, който играят, но само като име, не като характер, а конкретно начинът, по който се казва? Интересно ли ти е, проучваш ли какво означава, важно ли е за теб?

Йордан Ръсин: Виж, не съм се замислял.

КВ: Кои са последните имена на герои от постановките, в които сега играеш?

Йордан Ръсин: Телегин, Глигор, Кирилов, ох, само да ги прехвърля, само да ги прехвърля, че … Млад мъж, Айрин, която е млад мъж. Не, не, не. За имената аз не съм се замислял.

КВ: Има ли някаква особеност, по-голям интерес да играеш човек, който е близък до теб като характер, или е обратното?

Йордан Ръсин: Това е интересно. Досега може би в НАТФИЗ, връщам малко лентата, когато работихме, дипломните пиеси, в които участвахме бяха по-младежки, по-близо до мен. Доколкото сега последните неща са тотално извън, но това пък, надявам се, разширява границите, защото Телегин от „Вуйчо Ваньо“ е на 60 години. Нямам нищо общо нито с възрастта, нито с мисленето.
Кирилов, който е „всички хора са добри, а пък се самоубиват“, Глигор с жабите. Айрин е травестит. Тези хора са далеч от мен и като мислене, и като всичко. Те обаче мисля, че ми разширяват границите. В последните години не съм срещал нещо, което да е на моята природа. Това са малко по-експресивни неща, да махам с ръце, малко да повикам, докато тези сега са малко по-обрани като персонажи.

КВ: Какво не би направил на сцената?

Йордан Ръсин:  В момента нямам нещо, на което бих казал: „това не бих го направил“. Всичко е на преразглеждане, всичко бих го допуснал, ако се обсъди, ако има резон това нещо да се случи.

КВ: За парите също си говорим в този проект. Трябва ли  да се занимаваш с нещо допълнително, или и само с театър можеш да се чувстваш финансово добре?

Йордан Ръсин: Въпросът е индивидуален за всеки. Аз засега от театър преживявам, но имаше периоди, в които играех в едно представление за година и половина. И започнах да си търся странична работа, дори не в актьорството. Нещо мобилно. Аз правя фокуси с карти и бях правил фокуси в една дискотека, за да изкарвам пари, но засега нещата се завъртяха и само от театър изкарвам пари.

КВ: Кое беше последното представление, което ти се случи снощи или онази вечер?

Йордан Ръсин: Снощи играхме „Жената от морето“ в ТБА и то може би, беше последното. Това го разбрах снощи, това е последният сезон за представлението и може би ще има още едно представление до края на сезона, но кога не знам.

КВ: Какво научи за живота от това представление, някаква сентенция, някакво клише дори?

Йордан Ръсин: Това представление е за един отритнат от семейството си смъртно болен човек, който си е изградил много грешна представа за живота, за нещата, защото не е имало кой да му покаже, чел е неподходящите книги и това му коства малкото му оставащо време на земята. Не знам дали му коства щастието, но поне пълноценното време, което му остава и непрекъснато удря на камък. И ето, аз не знам как се избива тая фалшива представа, сам ли, или някой трябва да ти каже нещо.

КВ: Амбициозен ли си?

Йордан Ръсин: Не съм сигурен, работи ми се, труди ми се, искам много да снимам в киното, просто много ми се работи. Искам да ми се случват нови, интересни неща, различни и от моята природа, и като моя природа. И в двата случая границите могат да се разширяват. Важно е, важно е. Светът ти предлага толкова много неща, но аз се опитвам. Трудно е, трудно е… Понякога се усещам, че съм един кон с капаци. Ако може малко разумът ми да се отвори, да се разшири. Опитвам се да давам, доколкото мога, най-доброто себе си и ако стане – стане.