Мегалитът над село Бузовград (Врата на богинята Майка) е едно от най-известните древни светилища по нашите земи. Археоастрономът доц. д-р Алексей  Стоев, работил с проф. Александър Фол и проучвател на мегалита определя функционирането му още от халколита. Халколит, енеолит или каменно-медната епоха е периодът приблизително 4800 – 4000 г. пр. Хр. За да е по-лесно в тези измерения, ще ти напомня, че най-важната находка в България и света от епохата на енеолита е Варненският енеолитен некропол, открит от археолога и ст.н.с. Иван Иванов 1972 г.

Врата на богинята Майка над Бузовград е направена така, че  Слънцето да попада в „прозореца“ при залез, когато се наблюдава от точно определена позиция. Състои се от два хоризонтално разположени каменни блока – мегалита, имащи за своя опора два подобни, които са част от основната скала на масива като по този начин образуват трилит.

Има инициатива, мегалитът да придобие статут на паметник с национално значение, като бъде популяризиран като „Българският Стоунхендж“. В някои дни от годината, там се събират стотици хора.

На 28 май  2013 г. той е обявен за природна забележителност, което не е точно това, което трябва да се направи за това сакрално място. Но все пак е нещо. Сам прецени след това, което ще разкажа по-надолу. Именно през Врата на богинята Майка бе разпръснат прахът на професор Александър Фол. И това не бе случайно.

Но има и друго едно място, което сякаш убягва от вниманието на мнозина…

Събота. Рано сутринта е. Шестима приятели тръгваме на експедиция. Водач ни е д-р по история и археология Денис Исаев, ученик на проф. Фол и част от екипа на Регионалния исторически музей – Благоевград. Дестинацията ни е Тракийското мегалитно светилище в местността “Скрибина” при село Крибул, което се намира близо до град Гоце Делчев.

Приготвили сме си всичко за пътя. Суха храна, вода, подходящи дрехи и обувки. Може да се наложи да вървим пеш около 5 километра през пресечена местност. Усилията си заслужават, защото ако всичко е наред, ще видим живо тракийско светилище! Да, „Каманя” или „Провирачката”, както ги наричат местните хора, все още привлича много хора от близо и далеч. Далеч извън пределите на България.

Всъщност най-важното е, че то си има своите посветени жрици. Те ревностно изпълняват ритуали, които със сигурност са стигнали до нас от античността, дори много преди това. Местните хора вярват, че мястото си има стопанин-пазител. Огромна черна змия, която периодично се появява на хората, повикана по обредно-магически път от посветената. И е голяма чест да се покаже на някого този змей. В книгата си „Сакралното пространство в Древна Тракия“, проф. Васил Марков, позовавайки се на проф. Александър Фол, казва за това вярване, че то не само има сигурен античен произход, но и ни отвежда като архетип към змейската природа на тракийският Дионис – Загрей.

Причината да бързаме толкова много е желанието ни да видим обреда, с който започва деня си избраната жена при „Каманя”.

Тръгваме. Настроението е приповдигнато, защото макар и да сме с различни професии, темата за траките е това, което ни обединява. Имаме си своите очаквания и намерения. Някои от тях ще се случат…

Пътуването е приятно, особено, когато е в компанията на съмишленици. Всеки разказва някакви интересни случки. Кроим планове за нови пътешествия, но в атмосферата в автомобила  има и малко напрежение. Не всеки път може да се отдаде възможност човек да види все още действащо светилище от времето на траките, че и прототраките.

Пътят София-Гоце Делчев общо е около 200 км. Приблизителното време за пътуване е 3 часа и 30 минути, при нормално шофиране. Особено живописно е дефилето на река Места. Природата е невероятно красива на това място. От дясната страна е стръмният Пирин, свърталище на самодивите (затова друг път ще пиша), а в ляво е тайнствената Родопа планина, която още крие къде се намира най-големия храм на Загрей-Дионис в древния свят (Да ме прощава проф. Овчаров с Перперикон). Стигнете ли „Града”, както всички тук наричат Гоце Делчев, трябва да завиете по посока Девин. 6 км след село Дъбница си има табела – с. Крибул.

Стигаме бързо до селото. Имам информация, че пътя до „Каменя” (Светилището) е доста лош и нашият микробус едва ли ще се справи. До там се ходи или пеш, или с високо проходим автомобил.

„Провирачката”, както е другото име на светилището, е на около 5 км от Крибул. Пътят до него е през чудно красива местност и гори като често от земята се показват редове каменни гъби.

На помощ ни се притичва Мехмед, който си предлага услугите да ни заведе до мястото. Ние сме 6 човека, поради което той привиква съседа си, за да успеем да сварим леля Юлия (така се казва посветената) при началния ритуал. Потегляме.

Фотография: Нина Дудова

Пред очите се нижат десетки паркирали коли, които не са от Благоевградска област. Има и от чужбина. И то не малко. Шофьорът започва да ни разказва за различни случаи на хора, които са се излекували, вярвайки в силата на това свещено място. Неговият син Семир работел в Испания. Приятели испанци нямали деца и нашето момче ги довело да опитат от силата на „Провирачката”. Нищо не губели, ако дойдат. Дошли. И сега в Испания има едно малко дете, което се казва Семир. Кръстили го така в знак на благодарност към сина на Мехмед. Испанците направили и чешма, която нашият шофьор ни показа, минавайки с джипа покрай нея.

След 15-ина минути стигаме до едно уширение на „пътя”. От дясната ни страна имаше около двадесет натъпкани с дрехи чували. Тук част от обредът е хората да си оставят тяхна дреха, завързвайки я за някое дърво. Така, според вярването проблемът заради който си дошъл, оставал в гората. Тези одежди не трябва да се пипат от други, за да не премине болестта или проблема в тях. Лека полека обаче гората се изпълва с хиляди жилетки, ризи, пуловери и т.н. Тогава кметството взело решение периодично да събира изоставените дрехи.

Фотография: Станимир Радулов

Тръгваме по склона надолу. Завързаните дрехи стават все повече и повече. Картината е малко призрачна. Такива сакрални места още от древността са закътани в свещенна дъбрава. Това е едно от условията за да се случат тези свещени пространства.

И ето пред нас се изправя „Каменя. Светилището!  Скалата е пробита високо и наподобява арка. До отвора се достига по дървена стълба, окичена с червени конци – мерки на ръста на болните и нуждаещите се.

Стигаме тъкмо навреме. Баба Юлия започва ритуала. С пръчка (, която всъщност е така известния „Тирс”( θύρσος ) в античността. Магическият жезъл на главната жрица. Самият Дионис и неговите вакханки често биват изобразявани с тирс в ръка. Тя три пъти удря скалата, като напевно реди молитви. Историкът с нас обяснява какво прави жената. С действията си тя всъщност отваря портал в Пространствено-времевия континуум. Нашата Вселена има 3 пространствени и едно времево измерение. До тук сме ние с нашите човешки знания, а от там насетне са такива хора като Баба Юлия…

Фотография: Нина Дудова

Две жени и едно момиче помагат на съвременната жрица. И трите правят впечатление на градски хора. Знаейки, че голяма част от дошлите не носят червени конци и брашно със себе си, помощничките на посветената раздават безплатно тези важни за обреда атрибути на събралите се. А те са над 50 души в този ранен час. Имаме късмет, че сме сред първите. Баба Хава (както и е мюсюлманското име на Юлия) вече е минала през „Провирачката”, запалила е огън в една купа и помощничките ѝ подканят първите 6 души да започнат ритуала. Тръгвам и аз. Със наднормено тегло съм и малко ме гони клаустрофобията,  обикновено избягвам да се „провирам” на такива места (като при гроба на Св. Иван Рилски и т.н.). Този път обаче чувствам огромен прилив на енергия и смелост. Тръгвам!

Първо стълбата, после първата „провирачка”, като там просто се пълзи по корем. Минавам! Баба Юлия застава пред мен, „Опалва ме” ( това е обред със запаления огън в купата). Усещам огъня. Помощничките ѝ, знаейки че хората в този момент са малко неадекватни, ме насочват с жестове и думи какво следва. А то е втората „провирачка”, която е доста плашеща с тесния си вид. Ако заседна?! Смел съм и без да му мисля влизам в тесния триъгълен процеп. И разбира се засядам. Обаче грижливите гласове на помощничките ми дават наставления – „Извърти се наляво, пак наляво…” Изведнъж се изхлузвам от хватката на „Каманя” и се изтърколвам леко напред. Пусна ме! Щастлив съм. Чувам Денис как обяснява, че вторият процеп всъщност е с формата на „вулва”, през която ние минаваме  за да се „родим” за нов живот, да синхронизираме нашият личен ритъм със световния – календарен и божествен.

Трябва да мина през тези действия още 2 пъти. Три пъти трябва да се проврем и до три пъти да дойдем пак до тракийското мегалитното светилище „Каманя” в местността „Скрибина”. Скритите знания тук са предавани от „чисто” женско на „чисто ”женско начало. Т.е. жените/девойките трябва да са в тази част на живота си, преди да им дойде месечния цикъл или той вече да е изчезнал. Такъв е обредът, останал от хилядолетия. Най-вероятно още от преди Троянската война.

Пак се качвам на стълбата, пълзя, „опалват” ме, вървя към второто си „прераждане” и тогава чувам от Баба Юлия следното – „Злати, нали ти казах да спреш вятъра.”…  Младото момиче, което е нейна помощница подхвърли – „Спрях го за малко, но така с него е по-добре, че е горещо…”… После се оказа, че не само аз съм чул това. А тези изречения не бяха казани на висок глас. Не бяха предназначени да се чуят от хората.

Фотография: Нина Дудова

В земите на древните траки, вярата е соларно-хтонична. Тази вяра се оказва, че е изповядвана на открито и на високо. Изучаването на планинската тракийска мегалитна култура, която обхваща скални некрополи, ниши, гробници, долмени, релефи, графити, жертвени дупки и площадки, както и сами скални късове, доказват това предположение за II–I хил. пр.н.е. Проучванията на езическите остатъци в българската народна обредност пък удостоверяват, че следите на тези вярвания са още живи. Това предвиди проф. Александър Фол, роден на днешната дата и всичко може да се види точно тук. На „Каманя” в с. Крибул. Едно от местата на тъй наречената богопоява, които са в досег и в контакт с космическата енергия.

Трябва да добавя, че тази култура със сигурност е фрагмент от тайнствения цикъл от  песни „Веда Словена”. Последният изследователски проект на проф. Фол. Още повече, че даскал Иван Гологанов, именно тук в района на Чеча е събирал тези загадъчни песни преди повече от 140 години. Дори и от самото с. Крибул. Всичко, което видяхме на там датира далеч преди християнския период и в него са закодирани знанията, вярванията и обредността на древните траки, както прозира и във „Веда Словена”. И вече ясно трябва да се каже истината за този цикъл от песни пред обществеността ни от българските учени. Разбира се, това е остатък от културата на траките, а не пряк резултат и именно затова има нужда от помощта на държавата и нашите научни работници и археолози.

Живото тракийско светилище „Каменя” при село Крибул е национално богатство. Час по-скоро нашата държава, ние трябва да го защитим, защото то има нужда от закрила и грижи. То наистина вече носи славата си по света. А с това и славата на древните и тайнствени траки, както и на нашата родина България. Държавата му дължи защита и помощ. Може би тук е мястото да напомня, че най-известният мегалитен паметник в света Стоунхендж е посещаван от 1 500 000 души на година.

Силно съскане ме върна от мислите ми в реалността. Огромна черна змия седеше пред мен на пътеката, която ме водеше извън пределите на „Каменя”…Навита на кравай, с вдигната глава, тя ме наблюдаваше с любопитство. Сякаш се усмихваше. Колко ли такива е видяла, дето са дали дума да помогнат за оцеляването на светилището? Тръгна си. Пусна ме. Усмихвам се. Знам какво се случи в този момент.

Аз, както и останалите от групата сме членове на дружество „Нова България”, което си поставя за цел да подпомогне опазването на културно – исторически артефакти и ценности. Имаме план, да регистрираме светилището в местността „Скрибина” в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. И ще го направим. Просрочили сме дори времето, което ни е дадено.

Доволен съм. Останалите също. Тръгваме към едно друго магическо място, а именно с. Тешово. Там ми предстои нова вълнуваща среща с историята на този край. Чакат ме и верни приятели, с които ще навлезем в чудния свят на „мърваците”, обитаващи полите на Пирин и Славянка.

***

С любезната подкрепа на д-р по история и археология Денис Исаев.