Събличам обеците ти, оставаш по есен, мълча и пускам рейдиохед.
Те са всичко, което искам да кажа. Те са wi-fi на сълзата ми.
Те са стърготините от гарванова скръб, затрупали мозъка ми. Те
са окосените лилии на усмивката ми, която никога не помня. Сега
просто говоря, това не е поезия, не искам да римувам нищо. Не
искам да подреждам думите правилно, не искам да впечатлявам
никого със значенията им. Просто искам да говоря за пантеоните
на тъгата ми, за библиотеките от безсъзнание, в които живея, за
обертоновете от безнадежност в черепа ми.

Така и не разбрах какво правя тук. Все по-далеч от всеки и от всичко.
Все по-клиничен в свойта самота. Мълча и слушам рейдиоехд. Те
са всичко, което искам да изкажа. Те са всичките ми прелетни
меланхолии, изпълнили живота ми. Те са всичките ми паник атаки
от 8 до 10 всяка сутрин. Но повече не искам да занимавам никого
със себе си. Просто искам да изпея залезната мъх по кожата ти, зелда.
Приливът на сенките ти. Купестата облачност в усмивката, сорентино
в шаловете и във гривните. Да изкажа своята признателност, че си
живяла тук. Че контражура ти е счупил времето.

Сега си давам сметка, че всичките ми различия със вселената са на
естетическа основа, на основа красота. И когато слушам рeйдиохед,
още по-обемно, още по-плътно го разбирам. И все повече се чувствам
бебе в старчески дом, лионел меси в реал мадрид, луна в леген,
по-голям самотник от самотата. Знаеш ли, зелда, толкова отдавна
знам, че съм излишен тук, че обществото няма никаква нужда от мен.
Но не искам да говоря за себе си. Това ме отегчава. Искам да говоря
за ставите ти, за коленете ти, за грима ти, за бъбреците и раменете ти, за
всичко твое. Така решил съм го. Така е трябвало да бъде.

Зелда, някой ден ще се обеся на обеците ти. Естествено, ще бъде есен.
Естествено, че ще вали. Естествено, че рейдиохед ще пеят creep, естествено
ще бъде призори. Ще бъде най-естественото нещо на света. Ще висне
там един елин под твойте обеци. Напук на живите и мъртвите поети.
Ще се люлее мръкналото тяло, ще се рее, ще валсира. От вените му
пойни рими ще текат, от черепа му ранобудни сови. И докато може
още да мълви, пак роклите ти ще възпява, ноктите ти, всичко. Изобщо
цялата от край до край. Не го кори. Не казвай нищо. Така избра, така
реши. Той заслужава всичкото това, нали. Ебати готината смърт. Велика
красота.

Елин Рахнев

Стихотворението е част от предстоящата му стихосбирка Зелда, която се очаква през есента.