Първият план за евакуация на деца, които живеят в градове, застрашени от бомбардировки по време на Втората световна война, бил „да отидат на село”. Този план, познат у нас “като на село при баба”, всъщност работи еднакво добре в мирни и военни условия. Кой би отрекъл. Ако не се лъжа Оксфорд е едно от местата, където евакуират училищата от определени квартали на Лондон.

Разбира се, много ученици не отишли там, не последвали мярката за препоръчителна евакуация. Родителите решили да оставят децата у дома.

В онези години разстоянията били истински разстояния. Представете си – на училище в Оксфорд, семейството в Лондон, пък други деца останали в Лондон, трети при бабите си на село, пълен хаос. Историкът Джонатан Боф припомня: „Много бащи са ходили на работа всеки ден. Много майки са правили същото. Но училищата в Лондон не работили. И децата са нямали нито безплатно мляко, нито безплатна храна, което е било изключително важно, особено в бедните райони. В средата на септември 1939 година децата буквално са се шляели по лондонските улици.”

За да говорим за затваряне на училища трябва много добре да подредим в главите си какво значи „училище” днес и защо това не е просто място, където хвърляме децата сутрин и взимаме следобед. Помислете над това.

Да се върнем в Лондон. Естествено, дори в онези предвоенни дни, функцията на училищните сгради се променя с напредването на военните действия. Само в британската столица повече от две трети от училищните сгради започват да изпълняват друга функция. Джонатан Боф допълва, че по данни от януари 1940 една четвърт от децата в Лондон получават пълно целодневно обучение, друга една четвърт – частично, останалите се учат или у дома, или в домове на приятели или членове на семейството, всеки помага, както може. Накратко –  430 хиляди деца не получават абсолютно никакво образование.

В края на войната имало деца, които не могат да четат и пишат, поради това, че не били получили образование. Това не е изненада

(„Ще наваксат”, биха казали любителите на затваряне на училища).

Историкът и писател Агнус Калдер коментира, че последвалият оброзавателен закон от 1944 година, който гарантира безплатно образование на всички деца до 15-годишна възраст, е изключително важна социална реформа, част от днешните демократични устои на развитите държави, каквато е Великобритания.

Пак подхвърлям молбата си да помислете какво точно представлява училището в живота на децата.

Но да вървим напред.

Днешното затваряне на училища нито ще е първото, вероятно няма и да е последното. Паническото парализиране на образованието не се случва за първи път в историята – веднъж е пандемия, друг път война, трети път бедност. Но нито веднъж досега не е било така всеобхватно, дълго и мащабно.

Преди 2020 година всички бихме се подписали, че хората живеят прекрасно, науката работи в тяхна полза, прогресът хвърчи със свръхзвукова скорост, а детският паралич и шарката (примерно) са реликви от едно минало, недалечно, но отдавна забравено.

Разбира се, не минава и година, която да ни припомни за ограниченията на съвременната медицина – от малария до СПИН – липсата на адекватно лечение засяга милиони хора по света. Всяка болест действа разрушително на много нива – от икономика до лично благосъстояние.

Туризъм, ресторантьорство, търговия, образование, всички са засегнати по един или друг начин. И съвсем естествено хората търсят начини за справяне с тези болести, за които все още медицинско решение няма открито. В това търсене често прибягват до глупави похвати, неведнъж изпитани в историята. Поука обаче няма.

Независимо какво се случва в една държава, поне едно е сигурно – голяма част от хората са обединени в схващането си, че не магистралите, а образованието е най-важната мерна единица. Образователните постижения на засегнати деца от пандемия, война, природно бедствие или друг причинител на прекъсвания в стандартния процес, са изседвани неведнъж и два пъти. И винаги резултатите са смразяващи. И винаги световните лидери, с малки изключения, отдават малко значение на онова, което се е случвало преди тяхното господство в развитието на света.

Затварянето на училище дори за кратък период от време има дългосрочни негативни последствия. Точка.

Един ден няма да ни стигне да изброим всичките, но все пак да започнем с няколко. По-големите ученици се изкушават да не продължат образованието си. По-малките напълно губят възможността да се образоват, да изградят навици за учене, да развият основни умения и т.н. Немалко проучвания показват, че дори временни затваряния (лошо време например) имат негативно влияние.

Проучвания са правени на национално и локално ниво. Икономистът Йорн-Щефан Писке пише, че дори еднократно и краткотрайно прекъсване в едно немско училище (2007 година) води до драматични резултати – ученици повтарят класа, по-малко на брой от обичайното успяват да продължават успешно образованието си. Пак казвам, примерите могат да продължат до безкрай.

Затварянето на училища и дистанционното обучение са се случвали в най-развитите страни, статистическите данни са меродавни (епидемията от детски паралич в Щатите и радио-уроците например), резултатите са категорични – всяко едно затваряне има изключително негативни последствия.

Превъртаме до пролетта на 2009 година, когато вълна от случаи на A/H1N1 вирус започва да предизвиква пак затваряне на училища в Щатите. В един момент, към 5 май 2009 година, 726 американски училища са затворени – мярка, която засяга 462 282 ученици. Решението тогава се взима от местните власти. На база наличната информация, американският Centers for Disease Control and Prevention дава указания първо болните деца да се изпращат у дома, за да бъдат отделени от останалите и персонала. В допълнение, центърът препоръчва затваряне на училища при висок брой на заболели.

Пандемиите не са единствените причинители на затваряне на училища – наводненията в Пакистан оставиха почти 20 милиона деца и младежи без възможност да посещават учебни заведения. В Сирия положението е по-трагично, тъй като там почти 3 милиона деца продължително са без достъп до образование. Разпространението на ебола в Западна Африка засегна поне 5 милиона деца. И така нататък.

Внимание – подобни примери наистина има достатъчно много.

И, връщайки се назад във времето, виждаме, че затварянето на училища е стандартна мярка, която следва познатите и днес карантини, изолации и други подобни. В почти всички изследвани случаи затварянето на училища е следствие, а не превантивна мярка.

Да се твърди дали затварянето на училище е намалило, или не разпространението на даден вирус e непосилна задача, макар данните да сочат колко излишно е всяко затваряне. Основният аргумент, че децата са опасни за учителите, би имал някакъв смисъл, ако са налични научни доказателства за това, както и факти, че преди и след училище въпросните учители живеят в изолатори.

Като допълним, че историческите данни не могат да дадат ясна представа за негативния ефект от затварянето на училищата, тъй като нито едно затваряне до този момент не е имало колосалния размер на днешните хаотични затваряния, може да си представите за какво става дума. Факт – тазгодишното затваряне на училища е безпрецедентно в историята. В един момент около 87 процента от учениците по света бяха под карантина. Повече от 180 държави затвориха училищата си.

Надявам се, сте имали време да помислите за ролята на училищната сграда днес. Това е важно, уверявам ви.

Училището днес е различно от училището преди 70, преди 100 години. Днес сградата е стратегически център на образованието, възпитанието, здравеопазването, благосъстоянието, психичното здраве, какво ли още не, свързано с адекватното развитие на едно дете. Днес 90 процента от децата по света посещават училище срещу едва 40 процента през 20-те години на миналия век.

И въпреки всички проучвания, научни трудове, огромни масиви от данни, съпоставки, анализи и какво ли още не, при това провеждани из целия свят, определящи наличието на образование в училище за основен приоритет, днешни слаби лидери, страхуващи се от собствената си сянка, прибягнаха до най-опасната мярка – затваряне на училища. Мярка, която е напълно отречена от достатъчно данни, събирани досега. Мярка, която е напълно отречена от наличните доказателства. Мярка, която е напълно отречена от именити учени – топ-епидемиолози като д-р Мартин Кулдорф, професор по медицина в Харвардския университет; д-р Сунетра Гупта, професор в Оксфорския университет; д-р Джей Батачаря, професор в Медицинския факултет на Университета в Станфорд.

Световнопризнати учени, посветили кариерата си да защитават хората. Всички те не спират да повтарят, че „… последиците (ще назовем само няколко) включват по-ниски нива на ваксинация в детска възраст, влошаване на състоянието на пациенти със сърдечно-съдови заболявания, по-малко скрининг за рак и влошаване на психичното здраве – което ще доведе до по-голяма смъртност в следващите години, като работещите и по-младите членове на обществото носят най-голямото бреме. Като пример задържането на учениците извън училищата представлява изключителна несправедливост.”

И още, допълват тримата: „Поддържането на тези мерки, докато има налична ваксина, ще причини непоправими щети, като непривилегированите ще бъдат непропорционално повече засегнати.”

Но замерянето с цитати и данни е излишно, особено когато става дума за затваряне на училище.

При това в т.нар. високоразвит, цивилозован свят.

Спомням си, преди време, когато четох за кризата в Дарфур, че там най-важното беше децата да получават образование, заедно, на едно място.

Какво се оказва, че властите в Судан са действали по-напредничаво от мекошавите власти днес, прибягващи до най-лошото – затваряне на едно училище. В началото на кризата в Дарфур възрастни доброволци събираха деца, заедно, все едно ходят на училище, някъде на сянка – буквално под най-близкото дърво, за да учат заедно, да пеят заедно, да разказват истории заедно, но най-важното – обучаваха ги как да се справят с кризата, как да избегнат риска от холера, как да мият ръцете си правилно, откъде да търсят чиста вода. Събираха ги всеки ден, защото знаеха, че това е важно. Че по този начин помагат не само на децата, а и на семействата им.

Днес първото, което предлагат световните лидери е пълна абдикация от грижите ни за децата. Това е поколенчески геноцид.

И всичко това при положение, че актуалните данни са категорични, че децата не са разпространители на вируса, както възрастните. Данните показват още, че в училище децата имат много по-голям шанс да получат имунитет срещу вируса. Данните показват, че финансовото състояние на децата е от изключително значение – навярно нямате представа какво се случва с по-бедните деца, защото сте залисани в поредния брой на положителни PCR-тестове, случили се кой знае как. Да не говорим за децата в неравностойно положение. Данните продължават да показват, че рискът за учителите е в извънкласния им живот, а не този в училище.

Данните от University College of London вече показаха, че затварянето на всички училища, повсеместно, е възможно да намали смъртните случаи, свързани с COVID-19, с не повече от 2 процента. Възможно е, но не и сигурно. В същото време, негативният ефект върху децата няма как да се измери. Само си представете – пълното изследване за последствията от затваряне на училищата само в зоните, засегнати от урагана Катрина преди няколко години, показа, че са били необходими две години на децата да възстановят знанията си. За психологическите и други травми изобщо не говорим. За финансовата пропаст между едни и други деца, също.

Когато уплашени лидери затварят училища и част от обществото подкрепя тази мярка, добре е да си спомним как и защо се появи безплатното образование на първо място. Оставате настрана възможността държавата да получи добри работници във всички необходими сфери. Основното е, че по този начин се създаде сигурно място, където децата да учат, играят, развиват мозъчетата си и – дай Боже – да станат добри хора, докато родителите им са на работа. Безплатното образование попълни дупката в живота на децата, случила се след индустриалната революция – когато от фабриките и фермите, децата останаха сами на улицата. Училището е място, където децата могат да бъдат наблюдавани, надзиравани, обучавани, защитавани, възпитавани.

И нито един възрастен няма право да ограничи, забрани или затвори това място. Както никой не е ограничавал неговото право на това.

Ако си струва да се борим за едно нещо днес, с всички сили, това е училищата да останат отворени.

Единствената причина едно училище да се затваря е, ако не създава условия за сигурно отглеждане на децата в него. Ако е застрашено от природно бедствие, от вандализъм, от терористична атака – да. Защото децата завинаги остават на първо място. Надявам се онези, които защитават упражняването на поколенчески геноцид да си повтарят това поне веднъж дневно.

„Да остане едно училище отворено по време на пандемия”, казва социологът Робърт Дингуол, „е най-големият принос за излизане от тази криза.”

***

Изненадващо е, че интелигенцията не се обяви в защита на училищата. Всъщност – меко казано е изненадващо. Но какво да се прави, живот, приоритети…